— Сега е най-добре да се връщам — казах. — Сигурно баща ми ще започне да дебне. Той е способен доста здраво да ме притисне, затова трябва да препредаваш заповедите ми на генерал Холбрен. Ще ти напиша пълномощно, което да удостоверява, че говориш от мое име. Така няма да има никакви спънки в нашия план. Двамата ще поддържаме постоянна връзка, затова искам всяка вечер по залез слънце да се качваш в кулата. Ще ми разказваш какво е станало през деня и ще ме уведомяваш за онова, което налага да си кажа думата. Аз пък ще те напътствам как да постъпиш, за да бъде всичко наред.
— Ама че си умна, Твоя Светлост! Само как се справяш с това да си на две места едновременно!
— Е, може още да се желае. Това е доста неудобен начин да се върши работа, но сега нямаме избор. Сложим ли веднъж ръка на Мурос, ще накарам Холбрен да разположи главната си квартира в някоя градска къща и ще омагьосам една от стаите. Така пак ще говорим, но няма да се налага да яздиш постоянно, разнасяйки послания нагоре-надолу. Предупреди Холбрен да озапти войниците си да не плячкосват из Мурос, когато превземем града. Жителите му не са наши врагове.
— Ще се погрижа, милейди, можеш да разчиташ на мен.
Написах му пълномощно, издържано в свръхофициален тон, после излязох в градината и се покрих с перушина. Оказа се, че съм се върнала в къщата на мама съвсем навреме. Докато кръжах отгоре, забелязах баща ми да се притаява около развалините. Едва ми остана време да приема собствената си форма. Но както се спусках надолу, ми хрумна нещо, което можеше да се окаже от полза и по-късно. Кацнах върху едно клонесто дърво на десетина метра от къщата и прелях от сокол в бяла сова. Знаех, че това ще разстрои баща ми, а освен това би могло да обясни внезапните ми отсъствия. Той щеше да реши, че съм излязла да ловувам наоколо. Оставих го да дебне около четвърт час, докато стана съвсем неспокоен. После кацнах на земята, върнах човешкия си образ и се престорих, че мия и чистя чак до залез слънце.
Превземането на Мурос мина тихо. Войниците ми, свалили от себе си отличителните знаци, се промъкнаха в града по двама, по трима, смесвайки се с тълпите бежанци от Вакюн. Не искахме астурианците да знаят за тяхното присъствие, докато градът не се окажеше изцяло под наш контрол. Отсечените и бързи команди, които пращах на генералите си чрез Малон, ги накараха да се почувстват отговорни и осмислиха действията им. Това повдигна духа на цялата армия. Оказа се, че нейното самочувствие стана заразително. Жителите на Мурос взеха да проумяват, че свършекът на света не е дошъл с падането на Во Вакюн и че астурианците може и да не са непобедими.
Следващата част от моя план щеше да се окаже по-трудна за войниците. Южняшката ми армия беше предимно от васитски произход и сред нейните редици се надигна недоволство, което граничеше с открит бунт. Причина за това стана предадената чрез Малон на Холбрен и останалите генерали заповед да се избягва всяка среща с астурианците, а ако това се случи, нашите да си плюят на петите. Предполагам, че изразът „Да си плюеш на петите“ изобщо не съществува в речника на арендите.
„Опитваме се да примамим астурианците към решителната битка, Малон — обясних търпеливо на приятеля си, когато той ми предаде възраженията на Холбрен и останалите генерали. — Искам армията на Гартеон да повярва, че ние сме толкова разбити и паднали духом, та се боим дори от сенките си. Когато всички до последния войник пресекат река Камаар, едва ли ще очакват някаква сериозна съпротива от нас. В този момент ще се нахвърлим отгоре им като изгладнели тигри. Искам ужасените им писъци да достигнат чак до оная миша дупка, в която са се сврели Гартеон и неговият чуждестранен приятел.“
„Май много мразиш Гартеон, а, милейди?“
„«Омраза» е слаба дума за онова, което изпитвам към Гартеон. С радост бих го въртяла няколко седмици върху слаб огън като чеверме.“
„Тогава от сега нататък ще си нося подпалки в джоба, просто за всеки случай, Твоя Светлост.“
„Ти си много мило момче, Малон.“
„Ще притисна генералите ти в Мурос, милейди — обеща той, — та да приберат бойните си рогове и да изчакат подходящия момент, докато всички проклети астурианци не минат отсам реката. После ще ги изядем за закуска.
Явно трябва лично да отида на юг, за да ги накарам да се вслушат в думите ми, затова няма да можем да говорим близо седмица. Ама ти не си слагай грижа на сърцето, милейди. През това време ще заложа капан на астурианската армия, нали ме разбираш.“
„Напълно те разбирам, Малон.“
Нашата стратегия за битката при Мурос не се отличаваше с нищо оригинално. По онова време обаче, астурианците не бяха любители на четенето. Историческите книги в техните библиотеки стояха плесенясали и покрити с дебел слой прах, затова се надявах враговете ни да не надушат още отначало изтъркания от употреба план. Холбрен и останалите генерали най-сетне схванаха за какво става дума, но обикновените войници още си блъскаха главите около това, което се случва.
Благодарение на нашата измама астурианците ставаха все по-дръзки и в началото на есента цялата армия на Гартеон се струпа на брега на река Камаар. Баща ми продължаваше да дебне и аз не можех да присъствам лично, за да направлявам контраудара, който бях замислила. Ето защо генерал Холбрен трябваше да се справя сам. Той безспорно имаше качества за такава отговорна задача, но въпреки това аз си върнах стария навик от детинство да си гриза ноктите. Хиляди въпроси „Ами ако…“ не ми даваха да мигна.
Имаше едно нещо обаче, което можех и сама да свърша. Наредих на Малон да открие колкото се може повече оцелели васити и да ги събере в точно уречена нощ сред останките на едно селце на половината път между Во Вакюн и река Камаар, така че да мога да говоря с тях. В онази нощ успях да се изплъзна от баща ми, превърнах се на сокол и полетях към мястото на срещата.
Астурианците бяха опожарили селцето и от него бяха останали само купчини овъглени греди и порутени каменни стени. Случи се безлунна нощ и заобикалящият развалините лес изглеждаше настръхнал заплашително. Усещах присъствието на хора, но те предпазливо ме избягваха, докато се промъквах към мястото на бившия селски площад. Малон стоеше сред група дрипави, но въоръжени до зъби мъже.
— А, ето те и теб, Твоя Светлост — поздрави ме той. После ме представи на събраната от кол и въже група. Сред хората имаше и благородници, които бях виждала в много по-щастливи дни. Останалите бяха крепостни селяни или търговци. Обзалагам се, че можеха да се открият и няколко разбойнически главатари. Всеки от присъстващите предвождаше група хора, които астурианците наричаха „престъпници“. Тяхното основно занимание беше да устройват засади на астурианските патрули.
— Господа — обърнах се към тях, — времето ми тук е ограничено, затова ще говоря по същество. Астурианците се канят в най-скоро време да нападнат моето херцогство. Най-вероятно ще минат през река Камаар и ще обсадят Мурос. Не очакват никакъв отпор, защото мислят, че войската ни се състои от страхливци и мерзавци.
— Чухме за това, Ваше Благородие — прекъсна ме плещест крепостник, чието име беше Белн. — Това не е за вярване, тъй да знаеш. По цял Мурос имаме роднини и те никога не са показвали покорство.
— Рекох им да бягат кат’ зайци, момче — отвърнах на неговия диалект. — Това си беше жив капан за астурианците, нали ме разбираш. От мен да знаеш, че армията ще си покаже рогата, когато му дойде времето.
Не използвах родния му диалект, за да му се подигравам. Умишлено премахвах бариерите между различните социални класи. Държах отпорът на васитите да е равностоен на напора на завоевателите, а това налагаше да се простя с някои лоши навици от миналото.
Белн огледа приятелите си с широка самодоволна усмивка върху брадясалото лице.
— Ама не е ли много мило момиче? — рече им той.
— Сърцето ми прелива от радост като думаш така, Белн — казах. — А след битката на полето при Мурос, която аз ще спечеля, астурианците ще бъдат разбити на пух и прах и ще хукнат панически обратно да минават реката. Тогава идва ваш ред, господа. Не ги спирайте, когато нахлуят през реката на север, а когато започнат да се връщат обратно. Тогава сте в правото си да им покажете най-доброто от вашите умения. И да е ясно — в този ден ще има две битки. Аз ще победя астурианците на бойното поле, а вие ще ги довършите тук, в гората, когато се опитат да избягат.
При тези думи те бурно показаха одобрението си.
— Има и още нещо — продължих. — След като ги опухаме от две страни, астурианците наистина ще
