щом и очите му изскочиха, значи дотук работата вървеше, както трябва. След това премахнах брадата и разтеглих устата му.
— Не! — дочу се квакане от останалата без устни паст. Бях решила, че няма да е зле да му оставя способността да говори.
Накрая превърнах ръцете и краката му в жабешки лапички. Леко промених формата на коленете, хълбоците, раменете и лактите. С гръмко квакане кралят на Черек прибра новите си крайниците по жабешки обичай и се намърда върху седалката на трона.
Най-накрая с голямо удоволствие прибавих и брадавиците.
Оставих размера на тялото му непокътнат, нито пък докоснах неговите дрехи. Сега върху трона седеше жабок с човешки размери, облечен в желязна ризница. На дебелата му талия висеше препасан меч. Той въртеше очи на всички страни и панически квакаше.
Всичко това ми отне само няколко минути. Тъй като тронът на Алрег се намираше на висок подиум, не остана никой, който да не е видял превъплъщението на краля.
Усетих как един от брадатите череки зад гърба ми посяга към меча си. Когато обаче стисна онова, което мислеше за дръжка, се оказа, че държи врата на съскаща разгневена змия.
— Повече не прави така — казах, без дори да си направя труда да извърна лице към него. — Най-добре кажи на придворните си да се държат прилично, Алрег — обърнах се после към жабока върху трона. — Освен ако нямаш възможност незабавно да ги смениш с други. Татко не ми разрешава да убивам хора, но мисля, че мога да заобиколя тази забрана. Аз просто ще ги заровя, без да ги убивам. Тогава няма да има съмнение, че са починали от естествена смърт — е, поне след известно време. Пък и баща ми няма да има никаква причина да се оплаква. Та ще им кажеш ли да се държат любезно?
— Добре! — изквака пъпчивото създание върху трона на Черек. — Ще направя всичко, каквото ми наредиш! Моля те, Поулгара, моля те! Превърни ме отново в човек!
— Сигурен ли си, че искаш точно това, Алерг? — любезно попитах аз. — И така си си много добре. Помисли само колко ще са горди твоите воини, когато тръгнат да разправят по света, че са управлявани от жабок. Освен това си заобиколен от дръзки брадати мързеливци, които само се изтягат по ъглите и пият бира. Можеш да им намериш работа и да ги накараш да ти ловят мухи, за да се храниш. Сега няма ли да ти се услади една голяма тлъста муха?
Вярвам, тази идея никак не му се понрави, защото той още по-усилено взе да квака, после подрипна на пода и започна да подскача наоколо в кръг.
Само с една мисъл му върнах предишната форма, но той явно не го осъзна, защото продължи да скача и да квака. Воините му се отдръпнаха панически от него с погнусени лица.
— О, я хайде ставай, Алрег — казах строго. — Изглеждаш много глупаво като правиш така.
Той се изправи, треперейки неудържимо, и преплете крака обратно към трона. Накрая се отпусна в него, гледайки ме с нескрит ужас.
— Надявам се вече ти е станало ясно, че сендарите са под моя закрила — казах сурово. — Затова изведи хората си от моите земи и ги върни тук, където им е мястото.
— Ние следваме повелите на Белар, Поулгара — възпротиви се той.
— Това не е истина, Алрег. Ти следваш напътствията на Мечия култ. Ако на теб ти харесва да скачаш по свирката на някакви малоумни религиозни фанатици, това си е твоя работа. Но се махни от Сендария. Представа нямаш какво може да ти се струпа на главата, ако не го направиш незабавно!
— Не знам за останалите — прекъсна ме нервно слаб брадат черек с фанатичен плам в погледа, — но аз нямам намерение да се подчинявам на някаква си женска!
Направих незабележим жест. Лъскавата му ризница и полуизваденият от ножницата бляскав меч изведнъж се покриха с ръжда. Сетне започнаха да се разпадат и се посипаха по пода като тъмночервен прах.
— Не ти ли е хрумвало, че някой може да те разоръжи и по този начин? — спокойно попитах аз. — И тъй като вече не си въоръжен черек, не те ли е поне мъничко страх?
Накрая взе да ми дотяга от тяхната глупост.
—
Това не беше най-дипломатичният начин на общуване, но самодоволният шовинизъм в двора на Алрег накрая наистина взе да ме ядосва. Явно съм „обикновена жена“, както се каза! Само като си помисля за това, и кръвта ми кипва!
По-късно се оказа, че визитата ми във Вал Алорн има и някои положителни страни. След като изтърпя неколкомесечните истерични протести на недоволниците от Мечия култ, Алрег предприе решителни действия и смачка за пореден път главата на фанатизма. Забелязала съм, че на всеки петдесет години култистите из алорнските кралства трябва да бъдат поставяни на място.
През следващия век и половина името ми все по-дълбоко потъваше в прашните исторически книги, а на мен все по-рядко ми се отдаваше случай да посетя къщата си край езерото Ерат. Последният човек, който я поддържаше, умря и аз не открих основателна причина да го заместя с някой друг. Въпреки това все още обичах този дом и мисълта, че при някое вражеско нашествие може да бъде плячкосан и опожарен, никак не ми беше по душа. Ето защо една пролет прекосих Сендарските планини и направих така, че той да остане недосегаем за чуждите грабители. Ерат беше отстъпил мястото си на Сендария и моето бившо херцогство се беше свило до пределите на тази единствена къща.
Обмислих няколко решения, но най-простото от тях се оказа най-добро. Хрумна ми в една чудесна пролетна вечер, докато гледах езерото отвъд превърналата се в истинска джунгла розова градина. Какъв по-добър начин да предпазя къщата си от това да я прикрия с щит от рози!
Още на следващата сутрин се захванах за работа и „поощрих“ розовите храсти да се издигнат високо нагоре и да плъзнат през долината чак до езерото. Когато приключих, около мен нямаше вече храсти, а цели дървета. Те образуваха непроходим гъсталак от здраво преплетени клони с остри шипове, който щеше да предпазва къщата ми, докато свят светува.
Доволна от изпълнената задача, аз се завърнах в майчината къща и се залових с безкрайните си научни изследвания. След като бях се погрижила да съхраня миналото, вече можех спокойно да погледна в бъдещето.
Вярата, че бъдещето на света е кодирано в Кодекса на Мрин и Кодекса на Дарине, вече се беше превърнала в семейна черта. Да се изучават бълнуванията на оглупелия от старост алорнски воин и бръщолевенията на един доказан идиот, който трябваше да бъде окован с вериги заради неговата собствена безопасност, беше наистина изтощителна работа.
Постепенно започнах да се убеждавам в съществуването на един друг, паралелен на нашия земен свят. В него събития, които иначе ни се струваха дребни и незначителни, имаха огромна тежест. Случайна среща между двама търговци по улиците на Тол Хонет или свада между двамина златотърсачи в планините на Гар ог Надрак можеха да се окажат много по-съдбоносни от сблъсъка на две армии. Постепенно взех да проумявам, че именно тези незначителни случки са
Изучаването на нещо толкова значимо ме погълна дотам, че загубих представа за времето. Вече трудно можех да определя кой век и коя година сме.
Сигурна съм, обаче, че беше 3761 — не за друго, а защото направих справка в някои толнедрански исторически книги — когато последният император от Втората Борунска династия
