премина в естествената си форма, а по лицето му се четеше вълнение.
— Имам нужда от теб, Поул! — рече трескаво.
— И аз веднъж имах нужда от теб, помниш ли? — отвърнах, без дори да се замислям. — Тогава ти не го взе много присърце. Е, сега е мой ред да ти върна услугата. Върви си, татко.
— Не е време за уреждане на стари сметки, Поулгара. Трябва да отидем до Острова на бурите незабавно. Горек е в опасност.
— Кой е Горек?
— Изобщо ли не те интересува какво става по света извън градината ти? Да не си си загубила ума? Не можеш да се отметнеш от поетата отговорност, Поул! Ти все още носиш предопределението си и ще дойдеш с мен на острова, дори ако се наложи да те взема в ноктите си!
— Не ме заплашвай, старче! Кой е този Горек, дето толкова се тревожиш за него?
— Той е риванският крал, Поул, Пазителя на Сферата.
— Череките охраняват Морето на бурите. Нито една флота на света не може да премине през пръстена на корабите им.
— Опасността не идва по море, Поул. Извън стените на града има търговски квартал — оттам идва заплахата.
— Да не си полудял, татко? Защо си разрешил на чужденци да живеят на острова?
— Това е дълга история и сега няма време да ти я разказвам.
— Откъде разбра за опасността?
— Току-що разтълкувах значението на един пасаж от Кодекса на Мрин.
Това премахна с един замах цялата ми подозрителност.
— Кой стои зад всичко това? — попитах.
— Доколкото разбирам, в дъното е Селмисра. Тя има агенти в квартала и им е наредила да убият риванския крал и цялото му семейство. Ако заговорът успее, Торак печели.
— Докато
— Вероятно, но ми се струва доста префинено, за да е в неговия стил. Тоя път може да са Урвон или Зедар.
— Ще разберем това по-късно, сега само си губим времето. Да вървим на острова и да се опитаме да предотвратим нещастието, докато още е възможно.
Двадесет и пета глава
Най-прекият път до Острова на бурите минаваше през Улголанд. Разумните хора винаги гледат да избегнат това място, но този път нямаше никакво време. Освен това двамата с баща ми щяхме да летим на няколко десетки метра над ловните полета на алгротите, хрулжините и елдраците. Краткият ни сблъсък с харпиите точно преди да прелетим над Пролгу обаче беше твърде подозрителен.
Доколкото знам, това е първият и последен път, когато някой ги е виждал. Получовешкият им вид ги прави да изглеждат много по-опасни, отколкото са в действителност. Не е задължително обаче зад човешкото лице непременно да се крие и човешка интелигентност, а липсата на човка ги превръща във второразредни хищни птици. Двамата с татко им се измъкнахме твърде лесно и продължихме полета си.
Докато прекосявахме небето над пристанището в Рива, аз вперих очи в мрачните кули над палата на риванския крал. Тогава гласът на мама изплющя като камшик: „Поул, погледни долу в пристанището!“ Сведох поглед и видях нещо да пляска доста далече от чакълестия бряг. „Той е малко момче, Поул, не му позволявай да потъне!“
Дори не се замислих. Да се промени формата насред полет обаче не е най-доброто решение. Докато преливаш от един образ в друг, напълно губиш ориентация. Имах късмет и продължавах да гледам към водата, дори когато свалих перушината си. Устремих се надолу, стягайки тяло за среща с повърхността на водата. Резкият удар щеше да е още по-силен, ако идвах отвисоко, но и сега успя да ми изкара въздуха.
Гмурнах се дълбоко в ледената вода, но веднага извих тяло към повърхността и изскочих отгоре само на няколко метра от пляскащото във водата момче. Очите му бяха пълни с ужас, а постепенно отслабващите му ръце едва го задържаха над водата. С няколко замаха стигнах до него и го сграбчих.
— Спокойно — казах бързо. — Хванах те.
— Потъвам — изломоти то с пресеклив гласец.
— Сега си в безопасност. Спри да махаш с ръце наоколо, само се отпусни върху водата и ме остави да те нося.
Отне ми време да откопча врата си от здравата хватка на ръцете му. Той най-накрая се успокои и се отпусна върху водата, докато го влачех към един от кейовете на брега.
— Виждаш ли колко е по-лесно, когато не се бориш с водата — попитах.
— Почти му бях хванал цаката — увери ме той. — Това е първият път, когато се опитвам да плувам. Май не е много трудно, нали?
— Би трябвало да се учиш в по-плитки води — казах.
— Нямаше как, госпожо. Преследваше ме онзи човек с ножа.
„Поулгара — стигна до мен гласът на баща ми, — добре ли е момчето?“
— Да, татко — отвърнах на глас, без дори да се замисля, че момчето ще ме чуе. — Хванах го.
„Скрий се и гледай никой да не те види!“
„Добре.“
— На кого говориш? — попита момчето.
— Не е толкова важно.
— Къде отиваме?
— В края на кейовете. Ще се притаим там, докато си отидат мъжете с ножовете.
— Хубаво. Водата винаги ли е толкова студена?
— Такава беше и последният път, когато бях по тези места.
— Не си спомням да съм ви виждал преди, госпожо.
— Така е. Току-що се запознахме.
— Ясно.
Той се оказа съвсем разумно момче. Харесах го още в началото.
— Може би не е добре да говорим толкова много — рекох. — Няма да е много приятно, ако се нагълташ с няколко литра вода.
— Щом така казвате.
Добрахме се до края на каменните кейове и двамата едновременно сграбчихме халката на ръждясалия пръстен, за който обикновено завързват корабните въжета.
— Какво стана на брега? — попитах като си поех дъх.
— Дядо ни заведе в магазините край брега — отвърна момчето. — Някой искал да ни раздаде подаръци. Като стигнахме там, обаче, всички наизвадиха ножове. Обзалагам се, че ще съжаляват горчиво за това. Дядо е крал на острова и онези ще си навлекат големи грижи заради нападението. Но аз вече наистина премръзнах, госпожо. Не може ли да излезем от водата?
— Още е рано. Трябва да сме сигурни, че наоколо не се навърта никой.
— Често ли идваш на острова? — Спокойният му говор ми вдъхна увереност — явно опитът за убийство не беше успял.
— Разкажи ми какво точно се случи — настоях отново.
— Не съм много сигурен, госпожо — отвърна той. — Майка ми каза да бягам, щом видя онзи мъж с обръснатата глава да вади нож. Той стоеше между мен и градската порта, така че можех да се измъкна само във водата. Но плуването е май по-трудна работа, отколкото изглежда, а?
— Трябва само малко да се поупражняваш, това е всичко.
— Нямах много време за упражнения. Нелюбезно ли ще е да попитам как се казваш?
— Казват ми Поулгара — отговорих.
— Чувал съм за теб. Не сме ли роднини?
