Поулгара — магьосницата

В този миг всички усетихме присъствието на Учителя. Не можехме да го видим, но знаехме, че е сред нас.

— Приемаш ли този дълг доброволно, дъще? — напрегнато ме попита той.

Точно това беше задачата, която приех на сватбата на Белдаран. Тогава се заклех да пазя наследниците й, но в следващите две хиляди години не беше станало нищо особено, което да ме накара да ги закрилям. Сега всичко най-накрая си дойде на мястото. Излизаше, че изминалите хилядолетия са били отредени да се подготвя за моя истински дълг. Или да се образовам, ако предпочитате. Сега вече можех да изпълня задачата си на пазителка на Геран, независимо къде събитията биха отвели него или неговите наследници. Аз вече бях положила клетва за това, но очевидно Учителя искаше да я потвърдя.

— Веднъж вече доброволно и съзнателно приех този дълг, Учителю — отвърнах, слагайки ръка върху рамото на Геран, — и сега потвърждавам отново своето решение. Кълна се, че ще пазя и насочвам риванския род, докато това е необходимо. Даже да продължи до свършека на света.

Когато изрекох тези думи, почувствах огромно вълнение и сякаш в ушите ми забиха хиляди камбани. Явно потвърждаването на отдавна дадената клетва беше едно от най-сериозните събития. И преди това бях извършила не малко важни дела, но сега за първи път Вселената ме поздравяваше за стореното.

— Е — обърнах се към наблюдаващото ме с благоговение семейство, — приключихме и с това. Вечерята е почти готова, а вие, господа, вървете да си измиете ръцете и да сядаме на масата.

Двадесет и шеста глава

Приемането на тежкото бреме да пазя риванския род може да бъде изтълкувано и като напълно машинално, несъзнателно, извършено по инстинкт действие. Още на кораба, който ни отнасяше от Острова на бурите, успокоявайки и приласкавайки покосения от скръб Геран, аз се бях обрекла на този дълг. Съзнателно или не, моите постъпки бяха водени от желанието да посветя останалата част от моя живот на наследниците на сестра си и Рива Желязната хватка. Във вените на техния род течеше и моя кръв — те бяха от моята глутница, ако предпочитате този израз. Затова отглеждането и закрилата на децата от семейството беше дълг, който бих поела дори без да се кълна пред Учителя.

Имаше и още една причина, не толкова тясно свързана с вълчия ми произход. Бях убедена, че със смъртта на Онтроуз за мен завинаги се е затворила една врата. Вярвах, че никога повече няма да помисля за съпруг или пък да имам собствени деца. Грижата за поколението на сестра ми щеше да запълни донякъде тази болезнена празнина.

На следващата сутрин ме обзе непреодолимо желание да напусна незабавно Долината. Сякаш потвърждаването на оброка беше отворило съвсем нова страница в моя живот и аз исках час по-скоро да започна да я чета. Като се връщам мислено назад, обаче, мога да призная, че всъщност бях подтиквана от съвсем други, не чак толкова благородни подбуди. Клетвата превръщаше Геран в мое дете. Исках да го имам целия само за мен.

И така, двамата с моя златокос повереник напуснахме Долината след няколко дни, а верният сив Кавалер ни отведе обратно до Сендарските планини. Всъщност не бързах особено да се прибираме у дома, затова пътешествието ни беше спокойно. Убедена съм, че Кавалер също одобряваше това. Забелязала съм, че конете са големи измамници. Те обичат да препускат, но всеки път, когато ги пришпориш, дават вид, че галопът за тях е непосилно бреме.

Когато стигнахме къщата, забелязах нещо необичайно. Откакто я скрих зад розовите храсти, аз се бях връщала при нея няколко пъти и тя винаги ми се виждаше ужасно самотна. Пустееше, а не беше създадена за това. Сега обаче около нея не витаеше духът на безнадеждна самота. Геран беше заедно с мен и това ми стигаше. Помислих си, че няма да е зле да се откажем от чистенето. Момчето беше се примирило някак със загубата на семейството си и му се искаше да прекарва повече време в библиотеката с копията от Кодекса на Мрин и Кодекса на Дарине. След като ги изучава дълго, накрая и той беше напълно объркан като всички нас.

Когато наближи шестнайсетия рожден ден на Геран реших, че ако потеклото на риванския крал трябва да бъде продължено, то беше време отново да се върнем сред хората, за да си намери жена. Замислих се къде ще е най-добре да се установим и прецених, че Султурн е напълно подходящ. Майка обаче, не мислеше така. „Не, Поул — достигна до мен гласът й една нощ. — Няма да ходите в Султурн, а в Мурос.“

„Защо пък точно Мурос?“

„Защото там живее младата дама, за която той ще се ожени.“

„Коя е тя?“

„Казва се Елдара.“

„Но това е алгарско име.“

„Баща й е алгар. Името му е Хатан и е вторият син на един от главатарите на кланове. Оженил се е за сендарка, когато неговият клан докарал в Мурос стада говеда за продан. Установил се в града и взел да търгува с животни. Има връзки и влияние във всички алгарски кланове, затова е и преуспяващ търговец. Заведи Геран в Мурос, Поул. Нека се ожени там.“

„Както кажеш, майко.“

Обмислих въпроса отвсякъде и реших, че двамата с Геран се нуждаем от ново положение. Един преуспяващ търговец едва ли ще бъде във възторг, ако дъщеря му се омъжи за някакъв провинциален дръвник. Явно двамата най-напред трябваше да минем през столицата Сендар — имахме нужда от пари.

Кавалер беше остарял, но още се държеше, макар и леко да се задъхваше при изкачване на височини. Накарах Геран да почисти от праха и паяжините и да лъсне до блясък един от екпажите в обора. Събрах по няколко чифта представителни дрехи за двамата в един здрав пътнически сандък и в късната пролет на 4012 г. ние с младия ми повереник тръгнахме през Сендария към нейната столица. Беше много приятно да се пътува по това време на годината, а и никаква спешна задача не ни пришпорваше да бързаме, затова оставих Кавалер да определя темпото. Пътувахме на югозапад и след няколко дни стигнахме кръстопътя, където се пресичаха провинциалния друм, по който вървяхме досега, и императорското шосе.

— А оттук накъде, лельо Поул? — попита Геран, който държеше юздите.

— На юг към Медалия. После ще тръгнем по централното шосе към Сендар.

— Хубаво. Дий, Кавалер!

Старият кон откърти една тежка въздишка и мудно се потътри напред.

Медалия много се беше променила през вековете, откакто не бях идвала тук. Сендария вече беше тиха и спокойна страна, затова високите крепостни стени, които ограждаха Медалия, докато беше част от моето херцогство, сега се рушаха непотребни. Това никак не ми хареса, но реших да не го правя на въпрос.

След около седмица пристигнахме в Сендар и наехме стаи в една представителна страноприемница. След вечеря се разрових из пътническия ни сандък и извадих оттам различни одежди и труфила за двамата.

— Нужно ли е да се обличаме така, лельо Поул? — с отвращение попита Геран. Явно наистина беше време да го извадя от глухата провинция и да го върна към цивилизацията.

— Да — категорично отговорих аз. — Утре заран отиваме в двореца и нямам намерение да се промъкваме през входа за прислугата заради дрехите си.

— Краля ли отиваме да видим?

— Не точно него. По-скоро имаме работа с кралския ковчежник. Но може да се наложи разговор и с краля, за да ускори работата, ако ковчежникът се окаже прекалено твърдоглав.

— А какво ще искаме от ковчежника?

— Трябват ни пари, а аз имам струпани тук доста големи суми. Остава само да убедя ковчежника, че съм онази, за която се представям и че имам пълно право върху парите.

— Не е ли опасно да повериш всичките си пари на някой друг? Той може да се опита да те измами.

— Сендарите са много честни и почтени хора, Геран. Не ми се вярва ковчежникът да мами. Но ако го стори, тогава имам начин да го убедя, че е направил грешка.

И така, на следващата сутрин двамата с крал Геран отидохме в палата на крал Фалбен Сендарски.