— Далечни. Можеш да ми казваш лельо. Ами твоето име как е?
— Аз съм Геран. Наричат ме принц Геран, но не си мисли, че това е нещо кой знае какво. По-големият ми брат ще бъде коронясан и ще седне на трона, когато навърши пълнолетие. Аз пък мисля да стана пират. Това трябва да е много вълнуващо, нали, лельо Поул?
Ето пак това обръщение. Вече съм сигурна, че всяко момченце по света незабавно започва да ми вика „лельо Поул“ още при първата среща. Усмихнах му се.
— На твое място бих поговорила най-напред с родителите и дядо си, преди да стана пират, Геран — казах меко. — Те може и да не са съгласни.
— Сигурно си права, лельо Поул — въздъхна той. — Но въпреки това би било много вълнуващо, не мислиш ли?
— Мисля, че малко надценяваш пиратския живот.
Продължавахме да стискаме ръждивата халка, зъзнейки в леденото море край кейовете. Правех каквото беше по силите ми, за да не замръзнем, но никой не може да стопли цялото Море на бурите. Оставаше ми единствено да посмекча кучешкия студ. След близо час, който ни се стори като вечност, аз отново чух гласа на баща ми.
„Къде си, Поулгара?“
„На края на кейовете, татко. Вече може ли да се покажем?“
„Не, остани на мястото си и гледай никой да не те види.“
„Какво се готвиш да правиш, Стари вълко?“
„Искам да скрия риванския крал. Трябва да свикнеш да се изплъзваш от врага, защото ще правиш това доста дълго време напред.“
Не ми убягна, че татко нарече зъзнещото до мен момче ривански крал. Явно наемниците на Селмисра бяха успели да убият крал Горек и почти всички останали от семейството. Бягството на Геран му беше спестило ужаса да присъства на тази смразяващата сцена. Той явно не осъзнаваше, че вече е сирак. Все пак рано или късно трябваше да го разбере и аз вече знаех
Беше доста след залез слънце, когато татко и Бранд, Риванския пазител, най-накрая дойдоха до пристанището. Четиримата се качихме на един кораб и излязохме от пристанището. Баща ми движеше веслата, без дори да си даде труд да стане от мястото, на което седеше. Заведох зъзнещия малък принц в каютата, подсуших го и създадох топли дрехи за детето и за себе си. После отново се качих на палубата при татко.
— Предполагам, че няма други оцелели? — попитах.
— Нито един. Нийсаните са използвали отровни кинжали.
— Момчето не знае. Избягало е преди да започне клането.
— Слава на бога, че е така. Нийсаните не са се спрели пред нищо.
— Значи наистина Селмисра стои зад всичко това?
— Да, но някой друг я е подострил да го извърши.
— Кой?
— Не зная. Като я видя, ще питам.
— Как мислиш да стигнеш до Стис Тор?
— Каня се да вдигна на крак всички Западни кралства, за да си осигуря ескорт. После ще се нахвърля срещу Нийсия като чума или треска. Ще натикам хората змии толкова навътре в джунглата, че ще им се наложи да внасят от другаде дневна светлина. А ти най-добре кажи на момчето, че е сирак.
— Благодаря за честта — отвърнах неприветливо.
— Ти си по-умела от мен в тези работи, Поул. Ако му кажеш, че ще се разплатя за смъртта на семейството му и ще срина Нийсия със земята, може да се поуспокои малко.
— Той е малко момче, на което току-що са избили родителите, татко. Не ми се вярва новината за отмъщението много да му помогне.
— Това е единственото, което можем да му кажем. Боя се, че ще се наложи да заместиш майка му.
— Че какво разбирам аз от отглеждането на малки момчета, татко?
— Мисля, че се справи добре с Даран след смъртта на сестра си. Съжалявам, че те товаря с тази грижа, но няма друг по-подходящ, а момчето
— Ще се погрижа за това, татко.
После слязох в каютата, за да кажа тъжните вести на малкия крал. Той, разбира се, много плака и аз направих всичко, за да го поуспокоя малко.
Отговорът сам се набиваше на очи. Обраслата с розови храсти къща край езерото Ерат отдавна вече е забравена, а и беше напълно невидима. Земята наоколо беше плодородна и лесно бих могла да отглеждам зеленчуци измежду розовите храсти. Нощем щях да излизам на лов за зайци. Понякога можех да отмъквам и по някоя овца. Къщата в имението предлагаше безопасност и сигурна храна. Крал Геран можеше да израсне малко див и с нешлифовани обноски, но поне щеше да е жив.
Геран беше като вцепенен от мъката и почти не продума през двата дни, в които плувахме към сендарския бряг. Но когато стигнахме заливчето, дето е на около пет мили от Камаар, и слязохме на брега, той се овладя достатъчно, за да поговори разумно с Бранд. Момчето помоли Риванския пазител да се грижи за неговия народ и да съхрани Сферата. Фамилията на Геран винаги много сериозно е приемала тези две задължения. Макар детето да не е имало шанс да стане крал преди семейството му да бъде избито, явно са го възпитавали в най-важните за рода принципи наравно с наследника.
Геран с много сериозно лице помоли своя далечен дядо да въздаде справедливост над кралица Селмисра за жестокото избиване на семейството му и татко замина за Вал Алорн да организира нахлуването в земите на хората змии.
— А ние къде ще отидем, лельо Поул? — попита Геран.
— Имам къща в Сендария — отвърнах. — В нея ще сме в безопасност.
— Много войници ли имаш там?
— Не, Геран, на това място не ни трябват войници.
— Да не си я омагьосала? — жадно попита той, а после леко се изчерви. — Това май не беше много любезно, а, лельо Поул? Но съм чувал много истории за твоите магьосничества — как правиш заклинания и превръщаш хората в жаби например. Но ти не си ми разрешила да говоря за тези неща, затова не биваше така направо да те питам, нали?
— Всичко е наред, Геран — отговорих. — Все пак сме от едно семейство и не бива да се държим толкова официално един с друг. Сега нека се скрием в горичката. Този бряг е твърде оголен, а нас все още ни дебнат врагове.
— Както кажеш, лельо Поул.
Отне ни две седмици, докато стигнем езерото Ерат. Привечер на последния ден скрих Геран и Кавалер в гъсталака край южния бряг, отдалечих се и се покрих с бяла перушина. Не исках да се натъкна неочаквано на нещо в мрака, а совата вижда най-добре в тъмното.
По онова време източната страна на езерото беше много рядко населена и не след дълго аз бях обиколила всичките си съседи. Оказа се, че в околността няма нито един чужденец. Това ме успокои и реших, че ще е безопасно да минем през розовия гъсталак и да се скрием зад дебелите стени на моя дом. Полетях напред и известих розовите си храсти, че съм се завърнала и ще бъда много благодарна, ако отворят малка пътечка, по която да мина. После отидох да прибера племенника си и коня.
Беше близо полунощ, когато Кавалер нагази в реката точно срещу южното крило на къщата ми. Препуснахме покрай бодливата стена и се промъкнахме по тясната пътечка сред трънака.
Къщата беше изоставена от много време насам. Навсякъде из нея висяха паяжини, а дебел слой прах покриваше всяко кътче и цялата мебелировка. Това не можеше да остане така. През годините бях навестявала стария си господарски дом от време на време и го подреждах с едно махване на ръката. Този път обаче реших да сторя това по по-друг начин. Моят малък повереник още скърбеше и аз не исках да му оставям много свободно време за мрачни размисли. Той имаше нужда от нещо, което да ангажира
