Упътихме се право към крилото с най-здравите и дебели стени, където се пазеше кралската хазна. Изтърпяхме обичайното забавяне, докато приключат всички формалности, и най-сетне бяхме приети в миришещия на мухъл кабинет на кралския ковчежник. С течение на времето забелязах, че всички хора, заети непрекъснато с броене и пресмятане на пари, миришат на прах и плесен. Парите обикновено стоят заключени в подземия зад няколко врати. На онези, които ги пазят, и през ум не им минава да отворят прозорците, за да влезе чист въздух.
Барон Стилнън, кралският ковчежник, беше сериозен мъж с чувство за отговорност. Стените на кабинета му бяха отрупани от пода до тавана е шкафове, които пращяха от подвързаните с кожа стари счетоводни книги, натъпкани в тях. Цареше почти благоговейна тишина. Предполагам, че това е нормално, защото парите
— Зная, че сте зает, Ваше Превъзходителство — започнах, след като двамата с Геран най-сетне бяхме допуснати до кабинета и настанени да седнем, — затова ще пристъпя направо към въпроса. Преди известно време моето семейство повери парите си на грижата на кралската хазна. Сега искам да изтегля част от тях.
— За това ще ми е нужно някакво потвърждение на думите ви, госпожо…
— По-късно ще стигнем до името ми и другите подробности, Ваше Превъзходителство. Парите, за които става дума, са записани в том първи от вашите счетоводни книги, страница седемстотин тридесет и шест, ако правилно си спомням.
Той ме погледна със съмнение, но въпреки това стана и се отправи към книжните шкафове. Измъкна последната книга от ляво на най-горната лавица.
— На същата страница ще откриете и скрепен с печат пергаментов лист, бароне — продължих аз. — На него има една дума — това е нещо като парола, по която ще удостоверите самоличността ми. — После побутнах през бюрото му лист хартия, върху който напряко беше написано „Онтроуз“. — Вярвам, че ще откриете в книгата си точно тази дума.
Барон Стилнън издуха прахта от тежката счетоводна книга, прелисти я внимателно, откри страницата и откачи парчето пергамент.
— Но това е кралският печат на крал Фундор Великолепни! — възкликна той.
— Да, знам това — казах. — Фундор беше така любезен лично да се занимае с нашето вложение. Името, което ви дадох, съвпада с името върху пергамента, нали?
— Така е. Паметната бележка сочи, че вноската е била направена от херцогинята на Ерат. Вие нейна наследница ли сте, мадам?
— Аз
— Но бележката тук е отпреди сто и осемдесет години, милейди!
— Чак толкова отдавна ли беше? Как
— Най-напред ще трябва да се допитам до крал Фалбен по въпроса, милейди. Тази сметка е под закрилата на короната, затова той е единственият, който може да разреши да се тегли от нея.
— Колко досадно — въздъхнах аз. — Предпочитам да не разгласявате това, бароне. Искам присъствието и делата ми тук да останат тайна.
— За това ще знаем само ние двамата с краля, милейди.
Крал Фалбен Сендарски се оказа съвсем обикновен наглед мъж, облечен в дрехи с убит кафяв цвят. Беше около четиридесетте и имаше трескавия вид на човек, които трябва едновременно да свърши дузина задачи.
— Е — започна още от прага той, — за какво става въпрос, милейди? Стилнън ми плещи безсмислици за някаква много стара сметка от кралската хазна.
— Баронът доста точно ви е предал всичко, Ваше Величество — отвърнах с официален поклон аз. — Преди известно време вложих парите си в кралската хазна. Сега имам нужда от една част и искам да ги изтегля. Защо не покажете на Негово Величество паметната бележка от счетоводната книга, барон Стилнън? — предложих. — А също така и добавения документ. Това би спестило време.
Фалбен набързо прочете всичко.
— Вие твърдите, че сте лейди Поулгара — подозрително ме погледна той.
— Тя не просто твърди, Ваше Величество — намеси се Геран. — Тя
— Това е моят племенник Геран — представих младежа.
— Ще ми трябва нещо повече от вашата дума, лейди — каза Фалбен. — В наши дни са се навъдили всякакви измамници.
— Добре тогава — въздъхнах. После вдигнах краля на Сендария във въздуха. С времето бях открила, че това е най-бързият начин да убедя скептиците коя съм. Висенето без твърда почва под краката веднага ги караше да се съгласяват с думите ми.
— Сега доволен ли сте? — попитах втрещения монарх. Той беше замръзнал неподвижно над земята, а очите му бяха широко ококорени. После бързо закима с глава в отговор на въпроса ми и аз внимателно го пуснах на пода. — Много съжалявам, Ваше Величество — извиних се. — И двамата сме заети хора, а този подход обикновено за кратко време разрешава всички досадни спорове.
— Мога да разбера защо е така — отговори Фалбен с променен глас. После отиде до писалището на Стилнън и погледна в отворената счетоводна книга. — Всичко ли ще изтеглите, лейди Поулгара? — попита той леко разтревожен.
— Колко общо имам тук? Отдавна не съм проверявала влога си.
— При последното отчитане сте притежавали над половин милион нобела, милейди.
— Нобел е златна монета от една унция, нали?
Той кимна утвърдително.
— Мисля, че няма да е добра идея да си тръгна оттук с петнайсет тона злато в джоба, нали така?
Той неуверено се засмя.
—
— Твърде преувеличени, Ваше Величество. Мисля, че петстотин нобела ще са достатъчни за най- належащи разходи.
— Донеси ги, Стилнън — заповяда кралят. — Трябва да ви призная нещо, лейди Поулгара.
— Изповедта влияе благотворно на душата, Ваше Величество.
— Срам ме е да го кажа, но имаме незначителни затруднения с вашата сметка. Понякога я използваме като източник за краткосрочни заеми, ако приходите от такси и налози са по-ниски от необходимото.
— Това е нормално за пари, които не са в обръщение, Ваше Величество — рекох великодушно аз.
— Смея ли да попитам какъв е източникът на това съкровище?
— Ренти, Ваше Величество. Херцогството ми е доста просторно, а аз от доста време насам давам земята под наем. Всъщност не искам много пари за рента, но с времето те се натрупват постепенно. Някой ден може би ще си купя нещо с тях — Тол Хонет, например.
— Той сигурно е за продан, лейди Поулгара — засмя се кралят. — Всичко, което притежават толнедранците, е за продан.
Барон Стилнън се завърна с две големи платнени торби, пълни с подрънкващи монети. Той настоя да ги преброя, а после вписа изтеглената сума в плесенясалата книга.
— О, една последна подробност, Ваше Величество — казах. — Не бих желала да тръгнат слухове за посещението ми при вас.
— За кое посещение става дума, лейди Поулгара? Паметта ми напоследък е доста отслабнала.
Аз се разсмях, направих дълбок поклон и двамата с Геран напуснахме палата.
— Видя ми се приятен човек — каза Геран, докато сплиташе крака под тежестта на двете торби из улиците на Сендар.
— И на мен доста ми хареса — съгласих се, а после смръщих вежди. — Когато златните монети са много и са струпани на едно място, те звънтят твърде издайнически. Май трябва да измисля нещо, за да стоят тихо. Не е добре да привличаме вниманието на хората по този начин.
— Вкъщи ли се връщаме, лельо Поул?
