Поулгара — магьосницата

Давон беше добро момче и не се възпротиви да чиракува или поне не го направи открито. Като стана на осемнайсет, той вече беше майстор и работилницата му правеше най-фините кожи в цяла Сендария.

На следващата пролет двамата с Хатан обединихме парите си и купихме работилницата за щавене на Алник, а после я прехвърлихме на Давон. Той начаса се зае да произвежда здрави и удобни обувки, които станаха много популярни сред земеделците. Онези, които искаха да са в крак с модата, продължиха да си поръчват при другите обущари, но обикновените работници станаха постоянни клиенти на работилницата, която завършваше целия кожарски цикъл.

Едва през 4039 г. успяхме да оженим Давон. По онова време той беше на двадесет и три и аз вече бях започнала да се притеснявам. Бракът е нещо, което не бива да се отлага твърде дълго. Ергенският живот постепенно може да се превърне в навик. Хатан, който вече беше в края на петдесетте, все ми повтаряше, че излишно се тревожа.

Годеницата на Давон беше много красива русокоса девойка на име Алнана. Имаше весел и открит характер и беше истинско щастие да е някъде наблизо. Двете с Елдара много внимателно я проучихме и решихме, че е подходяща. Младите мъже винаги се заблуждават, че те са онези, които вземат решенията. От погледа им убягва как стоят нещата в действителност. Влиянието на жените в дома е много силно при избирането на подходяща съпруга за сина.

Сватбата на Давон и Алнана беше събитието на есента. Семейството ни беше вече много влиятелно в Мурос, а и нямахме никаква причина да претупваме тържеството, както беше станало при венчавката на неизвестния Геран с Елдара. Сватбите са много съществени събития в живота на търговската класа, затова винаги са бляскави и пищни.

След женитбата Давон и Алнана дойдоха да живеят в новопостроеното крило на дома ми. В къщата изведнъж стана доста пренаселено, за да ми е съвсем по вкуса, но се разбирахме добре и затова нямаше много търкания помежду ни.

Моят скъп приятел Хатан живя достатъчно дълго, за да види правнука си Алтен, родил се през 4041 година. А после, в едно навъсено пролетно утро един огромен и войнствен алгарски бик наниза Хатан на рогата си насред загражденията за добитъка. Говедата обикновено са глупави животни и ние често забравяме колко опасни могат да бъдат понякога. Хатан почина почти веднага, затова не можах да му помогна с нищо. Но мисълта за това не ме спаси от самообвиненията. Понякога ми се струва, че половината ми живот е минал да поръсвам главата си с пепел. Това е една от лошите черти на лечителите — те не могат да се примирят, че има нещо, което не биха могли да излекуват. Но и досега никой не е намерил лек срещу смъртта, ето защо медиците ще трябва да се научат да приемат поражението и да продължат напред.

Лейяна беше покосена от скръб и не живя дълго след кончината на съпруга си. Смъртта още веднъж беше минала през редиците на любимите ми хора. Както много пъти досега, аз се утеших, отдавайки се изцяло на своя малък племенник. По онова време той беше на шест години и вече беше пълноправен член в малкото семейство, на което бях посветила живота си. Когато Геран, Давон и Алтен застанеха един до друг, приличаха на огледално отражение на един и същи образ. Нямаше нужда Давон и Алтен да се чудят как ще изглеждат като остареят. Само трябваше да погледнат Геран.

Когато Геран навърши петдесет, златната му коса започна да посивява по слепоочията. Така той изглеждаше даже още по-представителен и достолепен. Според мен, обаче, посивелите коси придават мъдър вид дори и на най-глупавите мъже. През 4051 между мен и Геран избухна спор, който най-много приличаше на караница от всичко онова, дето бяхме преживяли заедно.

— Поканиха ме да се кандидатирам на изборите за градски съветници, лельо Поул — каза ми той една лятна привечер, когато останахме насаме в градината. — Оттогава доста сериозно обмислям този въпрос.

— Да не си си изгубил ума, Геран?! — отвърнах остро.

— Бих могъл да свърша много по-полезна работа от тия, дето сега са в съвета — оправда се той. — Някои от тях използват службата, за да напълнят собствените си джобове.

— Това не е твоя грижа, Геран.

— Аз също живея в този град, лельо Поул. Неговото благоденствие е и моя грижа.

— Кой ти подхвърли тази глупава идея?

— Самият граф на Мурос — отвърна с гордост той.

— Разсъди трезво, Геран — казах. — Ти не можеш да правиш неща, които ще привлекат вниманието върху теб.

— Хората не ги е много грижа за членовете на съвета, лельо Поул.

— Това важи само за местните жители, Геран. Чужденците и особено мургите обръщат голямо внимание на онези, които държат властта. Сега само ни липсва някой мург да започне да разпитва за произхода ти. Щом разбере, че си пристигнал в града през 4012, точно десет години след убийството на крал Горек, при това си бил придружаван от мен, всичко градено досега ще се срине в един миг.

— Ти прекалено много се тревожиш — присмя се той.

— Все някой трябва да се тревожи. Един мург би открил твърде много познати неща в нашата история, за да ги приеме като чисто съвпадение — годините ти, твоята външност, моето присъствие и фактът, че не остарявам. Всеки от подчинените на Ктучик ще надуши нещо подозрително в цялата работа и ще побърза да го донесе на повелителя си. Ктучик няма да се интересува от подробностите, а заподозре ли дори за миг, че си оцелял от клането в Рива, ще нареди да избият теб и цялото ти семейство. Изборът ти в този глупав градски съвет толкова ли е важен?

— Бих могъл да наема охрана и да опазя семейството си.

— А защо просто не напишеш „Крал на Рива“ на една табелка и не си я провесиш на врата? Помисли малко, Геран! Охрана?! Че защо не и фанфари, които да обявяват излизането ти всеки ден?

— Бих могъл да направя толкова полезни неща за града и жителите му, лельо Поул!

— Убедена съм, че е така, но Мурос не е твоя грижа. Твоят град е Рива. Някой ден наследниците ти ще седят на трона там. Мисли за това, а не за поправянето на паважа по улиците и прибирането на боклука в един прашен град насред сендарската равнина.

— Хубаво, лельо Поул — отговори той, видимо ядосан. — Стига си ми го натяквала вече. Ще се извиня на Олдрик и ще му кажа, че съм твърде зает, за да държа речи против корумпираните градски служители.

— Олдрик ли? Кой е той?

— Графът на Мурос. Двамата сме доста близки приятели и той често търси съвета ми за важни решения.

— О, небеса — въздъхнах.

— Не мога да живея, сврян в миша дупка, лельо Поул — жаловито каза той. — Мурос беше добър към мен и моето семейство. Трябва да направя нещо в отплата.

— Ами тогава построй градска градина или пък отвори болница за бедните. Само не се обвързвай с политиката.

— Както кажеш, лельо Поул — предаде се с въздишка той.

Въпреки, че намесата ми спря Геран от участие в градската управа, той си оставаше един от влиятелните мъже в Мурос, което не ми даваше покой. Предчувствах, че рано или късно агентите на Ктучик ще решат да се поразровят в миналото на „изтъкнатия гражданин“. Ето защо навреме започнах да се подготвям за това.

Оказа се обаче, че съм закъсняла с предпазните мерки.

Малкият Алтен растеше не с дни, а с часове и когато стана на дванайсет, вече почти беше настигнал баща си по ръст. Рано или късно в поредния престолонаследник започваха да проличават характерните черти на рода — вероятно за да ми напомнят постоянно, че във вените му тече кръвта на Мечото рамо.

Алтен тъкмо беше достигнал възрастта, когато момчетата изведнъж се издължават. Понякога ми се струваше, че мога да го видя как расте. Вече беше навършил четиринайсет, когато един следобед се върна вкъщи с озадачено лице.

— Ние важни хора ли сме, лельо Поул? — попита още от вратата той.

— Преди няколко години баща ти мислеше така — отвърнах. — Искаше да се кандидатира за член на