знаят за съществуването й, ме успокояваше и окуражаваше.
Първият път обаче животът в нея беше по-различен от всички останали бягства. Тогава имахме съвсем основателни причини да удължим престоя си в нея. Геран беше роден принц, затова всички негови спомени и вродените му инстинкти издаваха произхода му. Тъй като семейната му среда е била наистина добра, там много повече са наблягали на задълженията му, отколкото на неговите привилегии. На него отвътре му идваше да поема отговорност, да закриля и се грижи за съседите си. Сигурно това е била и причината за желанието му да участва в градския съвет на Мурос. Този стремеж беше похвален, но в същото време и най-неподходящото нещо, което можеше да стори. Логиката показваше, че Геран е твърде добър за околния свят. Колкото и да ми беше болно да го призная, престоят на Геран в къщата с розите имаше само една цел — да позволи на него и на жена му да остареят спокойно и да умрат в мир.
Крал Геран от Рива почина в съня си през 4066 г., не много след седемдесетия си рожден ден. Смъртта му не беше неочаквана, защото през последните няколко години той бавно гаснеше. Погребахме го и аз бях доволна, че нито един от членовете на малкото ни семейство не отбеляза дълбокомъдрено „така било писано“. Тази плоска баналност всеки път ме довежда до лудост. Аз все пак съм лечителка и смъртта е мой враг, а не приятел.
Погребахме Геран на същия хълм, където почиваше в мир и Килан, после смълчани се върнахме в някак опустялата къща. След две години и Елдара последва съпруга си. Като мина малко време, аз взех да подмятам отдалече и със заобикалки, че май е дошъл часът да се върнем отново сред хората. Оставих на семейството си цяла година да свикне с тази мисъл. После една лятна вечер, когато всички се бяхме събрали на терасата, поставих направо въпроса.
— Къде мислите, че ще е най-добре да отидем? — попитах.
— Да се върнем вкъщи, разбира се — отвърна бързо Алнана.
— Това не би било най-подходящото, скъпа — възразих. — Нашите врагове сигурно още дебнат там.
— Но сестрите ми продължават да живеят в Мурос — изплака тя.
— Това е още една причина да не се връщаме обратно — казах. — Започнат ли веднъж, мургите избиват всеки, който им се изпречи пред погледа. Ако се върнем в Мурос ще изложим и сестрите ти, и техните семейства на смъртна опасност.
— Това значи ли, че повече никога няма да ги видя? — тя вече хълцаше неудържимо.
— Ако искаме да избягаме, колкото се може по-далеч от Мурос, тогава ще трябва да се заселим или в Камаар, или в Дарине — предложи Давон.
— Не и Камаар — отговорих.
— Защо?
— Там има много чужденци. Ние искаме да избягаме от Мурос, но не и да се хвърлим сляпо в ръцете на враговете си.
— Тогава Дарине — налучка Алтен.
— Това може би е най-доброто решение — свих устни. — Там е пълно с алорни, а те имат непоклатими расови предразсъдъци.
И така, през късната есен на 4068 г. ние приготвихме по няколко чифта „прилични“ дрехи, заключихме къщата и заминахме за пристанищния град при Вълната на Черек, давайки си вид на търговци, които се местят. Наехме стаи в една уютна страноприемница, достатъчно далеко от кейовете, за да не стига до нас характерния дъх на пристанището. Още преди да сме разопаковали багажа, Давон и Алтен тръгнаха на разузнаване. Познавах ги достатъчно добре, за да не си хабя напразно думите и да им забранявам да го правят. Успях да се наложа поне да облекат по-невзрачни дрехи.
— Тук човек няма къде да се обърне — обобщи Алтен, когато двамата се върнаха. — Всички северни градове ли са построени така нагъсто и са толкова пренаселени?
— Тук няма крави — обясних аз.
— Не те разбирам, лельо Поул.
— Мурос има широки улици, защото алгарите прекарват стадата си през тях. Къщите в северните градове са построени една до друга, за да се пестят пари. Ако направиш къщата си между други две, тогава страничните стени вече са готови. Остава да се направят само фасадата и гърбът. Е, и покрив, разбира се.
— Ти подиграваш ли се с мен, лельо Поул? — обвинително рече Алтен.
— Че защо ми е да го правя?
Давон изгаряше от нетърпение да си построим собствена къща, но аз се противопоставих.
— Ние сме бегълци, скъпи — напомних му. — Всеки път, щом има опасност да ни разкрият, ще трябва да изчезнем незабавно. Построиш ли къща, ти се привързваш към нея, а това може да се окаже фатално. Когато нашият живот зависи от бързината, нищо не бива да ни задържа. Тази страноприемница ще свърши работа, докато не намерим вече готова къща, за да я наемем.
— Тогава ще започна да се оглеждам за нещо подходящо, лельо Поул.
— Така ли?
— Ами нали все нещо трябва да правя.
— Пак ли ще отвориш обущарска работилница?
— Още не съм решил. Може и до това да опра, ако не измисля нещо друго, но ми се ще най-напред да опитам някоя нова работа. Тоя мургски съгледвач в Мурос сигурно е разбрал с какво се занимава семейството ни и е донесъл на Ктучик.
— Убедена съм, че е така.
— Тогава ще е най-добре да забравим работилниците за щавене на кожи и обущарниците. Нали там най-напред ще търсят мургите.
— Сигурно си прав. Добре си научил урока, Давон.
— Ти отдели много време да ни тъпчеш главите с разум, лельо Поул. Ние поне привидно бихме могли да живеем като останалите хора. Но ще трябва да си отваряме очите и ушите на четири и да не привличаме чуждото внимание.
— Това доста добре обобщава всичко.
— Може би не е редно да го казвам, но татко не ги умееше много добре тези неща. Той сякаш забравяше, че трябва да сме незабележими. — Давон повдигна дясната си ръка и се взря в бледото петно върху дланта си. — Трябва ли да прикривам и този родилен белег, лельо Поул? — попита той. — Ктучик знае ли за него?
— Не съм сигурна. Може и да знае.
— Тогава ще го скрия. Бях кожар и знам всичко за боите, които променят цвета на кожата. — Той замълча известно време. — Мисля, че двамата с Алтен пак трябва да обиколим града. Нещо не ме свърта на едно място.
— Защо така?
— Имам нужда от работа, която постоянно да приковава вниманието ми. От години не съм припечелвал нищо, затова трябва да си припомня как ставаше, преди да го забравя напълно.
— Приличаш на истински сендар, Давон.
— Аз
Мисля, че сред всички наследници на трона на Желязната хватка, единствено Давон си даваше ясна сметка за целта, която преследваме.
Давон и синът му Алтен бродиха из Дарине близо седмица. После Алтен се простуди и трябваше да остане вкъщи. Давон излиза сам на няколко пъти и един снежен ден се върна в страноприемницата с малък вързоп под мишница. Когато влезе със зачервени от студа бузи, ние с Алнана и Алтен седяхме край огъня.
— Какво ще кажете за това? — попита той, разгъвайки кожата, която носеше.
— О, Давон, прекрасна е! — възкликна Алнана, галейки тъмната и искряща като черен кехлибар кожа. — Толкова е мека. Нито една говежда кожа не е толкова нежна. Какво е това животно?
— Самур, скъпа — отговори Давон. — То прилича на голяма невестулка, която се въди из планините на Гар ог Надрак. Доста добре познавам животинските кожи, но такова нещо не бях виждал досега.
