Поулгара — магьосницата

градския съвет.

— Не знаех това.

— Аз го разубедих. А защо изведнъж теб взеха да те вълнуват славата и известността, Алтен? Ти си обущарски чирак и ще станеш известен, когато започнеш да правиш хубави обувки.

— Обущарят, при когото чиракувам, тази сутрин си счупи любимата игла и ме прати да купя нова — обясни той. — Отидох на централния пазар и видях един чужденец, който разпитваше за нас.

— Какъв чужденец? — попитах изтръпнала.

— Не съм много сигурен, лельо Поул. Не беше толнедранец или драсниянин обаче. В това съм убеден.

— Как изглеждаше?

— Беше едър човек със смугла кожа, много по-мургав от толнедранец или аренд например. Очите му имаха много странна форма.

— Имаше ли белези по бузите? — попитах с пресеклив глас, а сърцето ми вече се беше качило в гърлото.

— Ами сега като ме подсещаш за това, май имаше. Носеше черна роба, която ми се видя вехта и протрита. И наистина много се интересува от семейството ни. Разпитваше кога точно дядо е дошъл в Мурос и много настояваше за подробности около теб. Описа те много точно, а не се сещам кога би могъл да те види, щом като почти не излизаш от къщи.

— Някой му е казал за мен, Алтен. Върви в работилницата за щавене на кожи и намери баща си, а после потърсете дядо ти. Той сигурно е някъде при говедата. Кажи и на двамата, че се е случило нещо важно. И моля те, Алтен, стой настрана от чужденеца с белязаното лице!

— Добре, госпожо — отвърна той, докато се отправяше към вратата.

Знаех, че няма да мине без съпротива и възражения, при това доста свирепи, ето защо бях принудена да направя нещо, което не бях практикувала от доста време. Нямах намерение да убеждавам надълго и нашироко многобройното си семейство. Просто започнах да издавам заповеди.

— В града има мург — започнах, щом всички се събраха, — който разпитва за нас. Трябва незабавно да напуснем града.

— Времето никак не е подходящо — възрази Давон. — Главният майстор в обущарницата току-що напусна работа. Преди да замина, където и да било, трябва да му намеря заместник.

— Това ще бъде грижа на новия собственик.

— Какъв нов собственик?

— Онзи, който купи работилницата.

— Нямам намерение да си продавам работилницата!

— Тогава я изгори.

— За какво говориш, лельо Поул?!

— Става дума за живота на цялото ни семейство, Давон! Щом някой мург попадне на следите ни, тогава си прибираме багажа и заминаваме!

— Целият ми живот мина в разработването на тази работилница! Тя е всичко, което имам, и е много важна за мен!

— Чак толкова важна, че да пожертваш живота си за нея ли? Толкова важна, че да убият Алнана и Алтен заради нея?!

— Не разбирам за какво става дума!

— Кажи му какво стана на брега на Рива през 4002, Геран.

— Тя има право, Давон — каза Геран на сина си. — Когато хората на Ктучик ни надушат, тогава ние бягаме или умираме. Цял Ктол Мургос желае смъртта ни.

— Но целият ни живот е свързан с този град! — почти разплакана се намеси Алнана.

— Той ще ни донесе и смъртта, ако останем в него — отвърна прямо Геран. — Ако не тръгнем на мига, нито един от нас няма да доживее до следващата седмица. — Той се втренчи в тавана. — Олдрик, графът на Мурос, ми е приятел. Ще прехвърлим семейните ни предприятия на него. Той ще има грижата да ги продаде, а после ще внесе парите в кралската хазна на Сендария.

— Нали не се каниш да подариш труда на три поколения на сендарския крал, татко? — избухна Давон.

— Не, не съм чак такъв патриот. Леля ви Поул също съхранява в хазната собственото си богатство, за което кралят е лично отговорен.

— Защо просто не убием този мург? — попита Алтен.

— Много любопитно хрумване, Алтен — хладно се намесих аз. — Ти добър ли си в убиването на хора? Имаш ли вече натрупан опит в това?

— Ами… — заекна той.

— Аз не мисля, че е така. Е, Геран, върви тогава да говориш с Олдрик.

— Това ще е първото, което ще направя утре заран, лельо Поул.

— Не, Геран, направи го още сега. Аз ще пратя вест до краля и ще му напиша кодовата дума, та да знае какво да прави с парите ти. Утре заран вече ще сме се отдалечили на мили от Мурос. Вие с Давон и Алтен се върнете в обущарската работилница. Кажете на обущарите, че се налага да заминем за Камаар.

— Мигар наистина отиваме в Камаар, лельо Поул?

— Разбира се, че не, но аз искам мургът да си мисли, че е така. А, Геран, кажи на Олдрик да продаде и къщата. Тя няма да ни е нужна повече.

— Къде отиваме, лельо Поул? — попита Алтен.

— На едно място с много рози — отвърнах с усмивка.

Геран въздъхна дълбоко.

— Погледни на това откъм веселата страна, Геран — казах. — Този път ще имаш помощници при почистването на къщата.

Напуснахме Мурос два часа преди зазоряване. Поехме по императорското шосе на запад, което водеше към Камаар. Когато се отдалечихме на около три левги от града, свърнахме по един от второстепенните пътища.

Имахме два фургона и няколко ездитни коне. Бях накарала цялото семейство да облече дрехи на обикновени земеделци. Фургоните служеха по-скоро за прикритие, отколкото за удобство. Одеялата и храната наистина ни бяха необходими, но няколко от произволно натрупаните мебели отгоре имаха за цел да покажат, че сме обикновено земеделско семейство, тръгнало на път.

Пътувахме близо седмица и половина, докато стигнем езерото Ерат. Семейството ми се скри да пренощува в гъсталака, а аз се превърнах на сова, за да проуча всяко кътче от околността. Не открих никакви следи от ангараки и всички внимателно се промъкнахме по едва забележимата пътека сред розовия храсталак. Като излязохме на открито, аз отново внимателно огледах наоколо. На около миля от нас имаше трима дървари. Кацнах на един клон над тях и за всеки случай промърморих под нос „Заспете!“ После се върнах при семейството си и всички заедно поехме към бившата ми господарска къща.

— Каква прекрасна къща! — възкликна Елдара, жената на Геран.

— Радвам се, че ти харесва, скъпа — отговорих. — Ще трябва да свикнете с нея, защото това ще е нашият дом поне няколко години занапред.

— Във всеки случай достатъчно дълго, затова се налага да го почистим — рече примирено Геран.

— Това не го разбрах — каза зачудено Елдара.

— Скоро ще разбереш, скъпа — обърна се към нея Геран. — При това доста ясно ще го разбереш. Помниш ли къде бяхме оставили метлите и парцалите, лельо Поул?

— В килера зад кухнята, Геран.

— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да влезем и да се залавяме за работа.

Двадесет и осма глава

Къщата ми на брега на Ерат стана наше убежище и последно спасение в онези ранни години — това беше моят вариант на пещера в планините. Използвах я още няколко пъти, докато не станах по-умела в прикриването на следите и внезапните бягства. Само мисълта, че я има и че е малко вероятно мургите да