— Тези кожи са много ценени от аристокрацията в Северна Арендия от дълго време насам — обясних аз.
— Ще купя повече от тях, за да направя наметка — реши той.
— Самурените наметки са голяма рядкост, Давон. При това са страшно скъпи. Повечето дами имат обикновени наметала, а само якичките и маншетите им са от самур. Тези ценни кожи са по-скоро за украса, отколкото да се шият горни дрехи от тях.
— Чудя се дали тая мода не може да се наложи сред всички граждани — замисли се той. — Знам как да подхвана работата, но ще ми трябва пазар. — Той протегна кожата към сина си. — Ти си работил с кожи, Алтен — рече. — Как мислиш, тази трудна ли е за шиене?
Алтен, който по онова време беше на двадесет и седем, сви вежди, обръщайки кожата от всички страни.
— По-тънка е от телешката — заключи той, — значи не е много здрава, но пък и ние няма да правим от нея обувки, я. Въпреки това ще купя най-тънките игли.
Погледнах го замислено. Алтен беше красив младеж, но годините на уединение в къщата край езерото го бяха направили доста плах и стеснителен. Мисля, че знаех начин да се преборя с това.
— Имам известни познания в шиенето — казах на Давон. — Двете с Алнана можем да изработим няколко модела, а Алтен ще ги ушие. В Дарине има много богати търговци, а богаташките жени обичат да пръскат пари за гиздила. Магазин за кожени облекла в най-представителната част на града ще работи на печалба.
Всъщност не ме вълнуваше толкова печалбата, а това, че по този начин Алтен постоянно ще бъде сред жени. Срамежливостта му скоро щеше да изчезне, а после можех и да го оженя. Ергенлъкът не е сред привилегиите на единствените синове, особено от това семейство.
Давон ни намери къща близо до южната порта на Дарине. Беше стара, но още се държеше и покривът не капеше. Преместихме се направо от страноприемницата и на мен се падна задачата да търся майстори да я потегнат. Давон и Алтен бяха твърде заети с новото си предприятие.
Същата зима Алтен получи няколко поръчки и се оказа, че вече е крайно наложително да отворим магазин. Тутакси ни обградиха клиенти, а след тях дойде и конкуренцията.
Едва не изгубих ума и дума, когато на следващата пролет Давон доведе в магазина един строен и зловещ на вид надрак. Името му беше Каблек. Беше жилав и шумен човек и не миришеше никак хубаво.
— Хайде, Давон — тъкмо казваше той, когато прекрачи прага на магазина, — дай да видя тия, от които толкова се оплакваш. Пак ти казвам, че козината е ценната, а не кожата, върху която расте.
— Само че козината едва ли ще струва много, ако започне да се скубе — търпеливо му обясни Давон. — Твоите трапери в планините никак не внимават за кожите, а ако те са полуизгнили, не си струва изобщо да ги караш дотук.
— Един свестен трапер няма време да се занимава с някаква си там кожа.
— А с какво се занимава през свободното си време? Напива се, нали? Това зависи от теб, Каблек. И ти ще взимаш по-добри пари, стига хората ти да се задържат по-дълго време трезви. Тогава ще могат да остържат и накиснат кожите в танин, преди да са изгнили.
— Те нямат място по седлата на конете, че да носят и големи котли за тая работа — презрително рече Каблек.
— Ама пък винаги се намира място за две буренца бира, нали?
— Това е основен продукт и е част от хранителните им запаси.
— Кажи им да пият вода.
— Това е против религията ни.
— Ами тогава рано или късно ще си намеря някой друг надракски търговец на кожи, Каблек — сви рамене Давон, — който да вижда малко по-далеч от ръба на бирената си халба. Та кой от вас изобщо е помислял някога, че може да му се отвори толкова доходна работа?
— Добре де, дай да видя тия кожи, дето не ти харесват.
— Ела отзад — поведе Давон клатушкащия се надрак към работилницата. Задържаха се там около половин час, но тримата с Алнана и Алтен можехме доста ясно да чуваме Каблек. Езикът му беше
— Не предполагах, че са чак толкова повредени — мрачно призна Каблек. — Кажи ми какво точно трябва да направят траперите, за да опазят кожите.
Давон му обясни, че кората на някои дървета може да предпази животинските кожи.
— Ако траперите свършат всичко това, веднага щом одерат кожите, аз бих могъл да продължа обработката им тук — завърши поясненията той. — Повярвай ми, Каблек, това двойно ще увеличи цената, когато донесеш стоката в Дарине.
— Ще видя какво ще кажат траперите.
— Ако откажеш да им купуваш гнилите кожи, те веднага ще схванат за какво става дума.
— Ще опитам — изсумтя Каблек. После се втренчи в мен. — Сигурен ли си, че не искаш да ми продадеш тази? — попита той Давон. — Ти вече имаш две, а никой свестен мъж не се нуждае от две наведнъж.
— Съжалявам, Каблек, но тя не е за продан.
Каблек направи кисела физиономия.
— Връщам се в кръчмата тогава — каза той. — Ще се видим пак напролет. — После със залитане излезе от магазина.
— Какво беше всичко това? — попитах аз.
— Отначало не повярва, когато му казах, че кожите, дето ми пробутва, не са добро качество.
— Нямах това предвид, Давон.
— Ти, лельо Поул — невинно отвърна Давон. — Повярвай, предложението му
—
— Това е надракски обичай, скъпа — обясних аз. — Жените се смятат за собственост на мъжете и те свободно могат да ги купуват и продават.
— Като робини ли?
— Малко по-сложно е от робството, Алнана. Някой ден, когато останем насаме, ще ти го обясня.
Близо месец по-късно една скромна млада жена с тъмноруса коса влезе в магазина и се престори, че разглежда самурените маншони.
„Това е тя, Поул“ — дочух гласът на майка.
„Аз също го разбрах — отговорих. — Сякаш в главата ти бие камбана, нали?“
„Много добре се справяш, Поул. Още едно-две поколения и аз вече няма да имам никаква работа.“
Русокосата хубавица се казваше Елет и явно двамата с Алтен също бяха чули камбаните. Двамата се ожениха следващата зима и Алтен не изглеждаше
Бяхме много щастливи в Дарине, но, между нас да си остане, аз имах доста резерви към нашето положение там. Семейството все още беше твърде заможно и влиятелно и хората ни забелязваха повече, отколкото на мен би ми се понравило. Освен това поддържахме постоянни отношения с най-различни чужденци. Каблек стана наш приятел и аз му се доверявах, поне доколкото някога съм се доверявала на който и да е ангарак. Но въпреки това щях да съм много по-доволна, ако изобщо не се бяхме срещали. Дори и най-добронамереният ангарак на света ще изпее всичко, каквото го попита първият срещнат гролим.
Семейното ни предприятие процъфтяваше в Дарине и ние се задържахме там твърде дълго. През 4071 г. жената на Алтен — Елет — роди син. Алтен настоя да го кръстим Геран в памет на неговия дядо. Аз не мислех, че това е много подходящо в нашата ситуация, но Алтен беше непреклонен.
Давон продължаваше да купува кожи от надраките, а понякога и от драснияните, а Алтен ги превръщаше в облекла, които се продаваха добре и на високи цени. Алнана почина през 4077 г. и откакто остана сам, Давон взе да се занемарява все повече и повече.
През 4080 г. в Дарине отново избухна една от онези чумни епидемии, които покосяваха древните народи, и измори половината от населението на града. Тя отнесе Давон, Алтен и Елет, въпреки усилията ми да ги спася. Този път не бях преследвана от някой настоятелен мург. Сега бягах от смъртоносната зараза.
