— Не, Геран. Отиваме в Мурос.
— В Мурос ли? Че за какво?
— Не искам да се превръщаш в отшелник, Геран. Сега е времето да излезеш от уединението си и да се запознаеш с други хора.
— С кого трябва да се запозная? — наостри уши той.
— Все си мисля, че би било добре ти и твоята съпруга да сте се виждали преди сватбата — отвърнах. — Това обаче зависи само от теб. Ако предпочиташ изненадите, можем да се върнем у дома и аз ще пратя да доведат щастливката.
Той се изчерви чак до корените на косата и остави въпроса недовършен.
Вековете не бяха променили Мурос особено. Той е — а и винаги си е бил — прашен град, просмукан от мириса на обор и добитък. По съвсем очевидни причини в него са струпани много пари. Тук казват „златното копито“ на огромните алгарски стада, а градът гъмжи от търговци на добитък от всички западни кралства.
Двамата с Геран се настанихме в спокоен хан на една тиха улица и аз излязох да потърся някоя прилична къща, която бихме могли да наемем за по-дълго време. През годините доста често ми се налагаше да купувам къщи и постепенно натрупах богат опит около сделките с недвижимо имущество, който ми пестеше много време и грижи. Щом видя някоя подходяща къща, веднага разбирам, че точно това ми трябва. Този път домът ни беше солидно построена сграда на една спокойна странична улица. Е, не беше така великолепен като къщата ми във Во Вакюн или пък онази край езерото Ерат, но аз и не целях това. Двамата с Геран трябваше да играем ролята на дребни дворяни. Тази къща беше съвсем подходяща за баронеса, която е заможна, но не разполага с излишни пари.
Къщата беше собственост на дребен жилав драсниянин на име Калон. Двамата се пазарихме известно време, преди да сключим сделката. Клетият човечец просто се предаде, когато му проговорих на драснианския таен език, за да съм сигурна, че е наясно с кого си има работа. Той засрамено призна, че отдавна не го е ползвал и прие една удивително ниска цена, защото не можа да си преведе каква е истинската стойност, която му предлагах. После гордостта не му позволи да си признае грешката. Накратко, аз жив го одрах и проснах кожата му да съхне на стобора.
— Май се минах — промърмори Калон, когато всички документи вече бяха написани и подпечатани, а ние си стискахме ръцете по случай сделката.
— Така е — съгласих се. — Защо не поискахте да повторя сумата?
— По-скоро бих пукнал. Нали няма да разгласите този мой срам?
— Дори с мъчения не биха могли да изтръгнат това от мен. Мога ли да помоля за още една услуга?
— Да не искате да ме отървете и от мебелировката?
— Не, ще си обзаведа къщата по мой вкус. Искам да ме представите на един човек на име Хатан.
— Алгарският търговец на коне ли?
— Точно той. Познавате ли го?
— Да, разбира се. Всички го знаят — и мразят — тук, в Мурос.
— Мразят ли го?
— Толнедранците направо го ненавиждат. Той познава всички главатари на кланове в Алгария по малко име и винаги пръв има правото да си избере стока от стадата им. Обира каймака от всяко стадо, което премине планините. Да не сте решили да влезете в търговията на добитък, баронесо?
— Не, Калон, не съвсем. Става въпрос за нещо друго.
— Няколко дни ще съм зает да си събирам нещата и да разпродавам мебелите. После ще ви заведа в кантората на Хатан и ще ви представя.
След около седмица Калон ме запозна с Хатан. Както го бях помолила, той ме представи на високия строен мъж, облечен в кожи, като баронеса Пелера. През онези години използвах много псевдоними, тъй като истинското ми име сигурно беше гравирано върху челото на всеки мург, който идваше на запад. Но откакто мнозина благословени майчици кръстиха дъщерите си в чест на Поулгара Магьосницата, тези усложнения станаха излишни, а и опростеното „Поул“ беше напълно достатъчно да прикрие самоличността ми.
Макар и да живееше от години в Сендария, Хатан все още се обличаше в кожа и си бръснеше главата с изключение на един кичур върху темето, който се спускаше чак до кръста. Успехът му като търговец на добитък се дължеше на алгарския му произход, затова имаше причина да се облича по този начин.
Двамата си допаднахме от пръв поглед. Винаги съм харесвала алгарите — та нали израснах, така да се каже, в задния им двор! Хатан говореше малко и винаги с тих глас. Когато по-голямата част от живота ти е минал сред кравите, ти привикваш да не ги плашиш. Освен ако не ти доставя удоволствие да ги усмиряваш после.
Калон доста беше подценил чувствата на останалите търговци на добитък в Мурос към Хатан. Омразата беше най-ниско в стълбицата и от нея се започваше. Неговите близки отношения с главатарите на кланове му осигуряваха огромно предимство, особено пред толнедранците. Алгарите по рождение не харесват толнедранците, затова главатарите на кланове бяха възприели обичая да подбират най-добрите животни от стадата си и да ги запазват за Хатан още преди да са стигнали Мурос. Видът на огромните количества първокласно говеждо, което беше недостъпно за тях, довеждаше до умопомрачение толнедранските търговци.
След време Хатан покани двама ни с Геран да се запознаем с неговото семейство. Жена му Лейяна беше закръглена и вятърничава сендарка, която обаче беше много по-хитра, отколкото личеше на пръв поглед. Геран беше любезен с нея, но цялото му внимание беше приковано в Елдара — висока красавица с гарванова коса на неговата възраст. Елдара също изглеждаше напълно покорена от него и двамата седяха, впили поглед един в друг, без да проронят дума, точно както се беше случило с Белдаран и Рива. Усетих много отчетливо присъствието на някаква „външна намеса“ във въздуха. Съдбата или провидението — наричайте го както искате — явно се бяха заели с този случай.
— Двамата май се разбират прекрасно — отбеляза Хатан, наблюдавайки как Геран и Елдара мълчаливо се изпиват с поглед близо час.
— Но те не са си казали нито дума! — възпротиви се Лейяна.
— Напротив — обърна се към жена си Хатан. — Ти просто не ги слушаш внимателно. Според мен е най- добре да започваме с подготовката.
— За какво ще се подготвяме? — попита Лейяна.
— За сватбата, скъпа — отговорих й.
— Каква сватба?!
— Ами на тези тук — каза мъжът й, сочейки младата двойка.
— Но те са само по на шестнайсет, Хатан! Много са млади, за да се женят!
— Не е така — прекъсна я мъжът й. — Имай ми вяра, Лейяна, виждал съм такива неща и преди. Нека да минат под венчило,
Тя пламна и почервеня чак до корените на косата си.
— Казахте ли нещо, баронесо? — повдигна въпросително вежди към мен Хатан.
— Нито думичка — отвърнах.
Заради благоприличието отложихме сватбата за след месец, а ние тримата с Хатан и Лейяна бдяхме зорко децата ни да не останат насаме нито за миг. Доколкото си спомням, около шест пъти сгащвах Геран да се измъква от прозореца на спалнята си посред нощ през този безкраен за него месец. Хатан постъпи по- решително — той просто сложи железни решетки на прозореца на Елдара.
Беше по обед на един облачен ден, когато Хатан намина при мен, докато Лейяна надзираваше нетърпеливите млади.
— Трябва да поговорим — започна той.
— Добре. Предполагам, че става въпрос за зестрата.
— Искаш ли едно стадо крави?
— Няма какво да го правя.
— Ще оставим това за по-късно тогава. Пелера не е истинското ти име, нали, милейди? Всъщност ти си
