„Значи имаме още малко време. Едва ли ще могат за една нощ да прекосят Малория.“
„Ще видим това“ — гласът на Белкира не звучеше толкова оптимистично като този на баща ми.
Двамата с татко се върнахме в къщата и аз наредих на Адана да пусне слух за една от онези „извънредни семейни ситуации“ из Алдурфорд. После всички заминахме за Крепостта.
Валя почти през цялото време, докато пътувахме из подгизналите от влага алгарски равнини. Накрая стигнахме до онази сътворена от човешка ръка планина, която се издига насред полето. Убедена съм, че дъждът беше много полезен за тревата, но тя не ме интересуваше особено.
Алгарите бяха посветили цяла епоха, за да измислят и построят Крепостта. Това личеше по всичко вътре и извън нея. Стените бяха невиждано дебели и здрави и се издигаха толкова високо, че наистина приличаха на планина. Хората често използват „непревземаем“ и „недостъпен“ без да се замислят особено са скрития в тях смисъл. Ако езиковата точност и прецизност са ви по сърце, тогава отидете в Южна Алгария и хвърлете един поглед на Крепостта. След това ще знаете точно какво означава „непревземаем“. Подозирам, че Торак е загубил част от куража си, като я е видял за първи път.
Щом пристигнахме, баща ми побърза да се срещне с Чо-Рам — младият крал на главатарите на кланове в Алгария. Думата „крал“ е твърде неизразителна и неподходяща в този случай, но тя все пак дава известна представа за държавното устройство на Алгария.
Семейството на Чо-Рам веднага „осинови“ Гарел и майка му. Адана знаеше много добре кой е нейният син, затова и влизането в алгарското кралско семейство никак не й се стори странно. Гарел обаче дълго не можеше да свикне с новото си положение. Макар да бе още твърде млад и неподготвен за истината относно своя произход, аз реших да се отклоня от правилата и да проведа задължителния разговор още сега, вместо да чакам пълнолетието му.
Когато всичко необходимо беше сторено, тримата с Чо-Рам и татко поехме към Острова на бурите.
Бранд, Риванския пазител, ни посрещна на каменния кей. Внимателно огледах човека, който беше предопределен да стане едно от най-забележителните Деца на Светлината. Беше висок, с широки рамене и огромен гръден кош. На външен вид приличаше на черек, но поведението му нямаше нищо общо с тяхното. Череките винаги се държаха войнствено и наперено, а Бранд говореше тихо с мек глас. Череките са с груб език, а говорът на Бранд беше изискан и възпитан. Макар във външността им да имаше само далечна прилика, този Ривански пазител ми напомни за първия носител на званието — моят скъп и незабравим приятел Кеймиън.
Чичо Белдин и баща ми неведнъж дълго са спорели за безкрайното и странно повторение, което става през епохите. Двамата съчиниха една теория, способна да обясни тази зависимост. Ако трябва да се сведе до една единствена дума, то теорията се основаваше на „катастрофата“ — онзи злощастен случай, който е разделил Волята от Вселената и е спрял развитието. Ето защо ние сме обречени безкрайно да се повтаряме, докато някой най-накрая отново не задвижи вселенския механизъм и не поправи допуснатата грешка.
Явно Бранд беше повторението на Кеймиън, а по някакво странно стечение на обстоятелствата и на Онтроуз. Открих потвърждение за тази догадка в това, че сред всички изтъкнати мъже, които бях виждала дотогава, само те двамата бяха достойни да срещнат Торак в двубой.
Елдриг от Черек и Родар от Драсния още не бяха пристигнали в Рива. Тримата с татко и Чо-Рам прекарахме дългите часове на очакване в разговори, в синята стая на върха на една от кулите на Цитаделата. Бранд беше толкова втрещен, та за миг загуби изисканите си маниери, когато му казах, че именно
—
Тогава татко му изрецитира пасажа от Мрин: „И нека онзи, който замества Пазителя, да се срещне с Детето на Мрака в земите на Бога Бик.“ На това място баща ми пусна една от онези вбесяващи самодоволни усмивчици, с които толкова се гордее.
— В момента ти заместваш риванския крал, Бранд — уточни после, — ето защо смятам, че си предопределения от пророчеството.
— Дори не знаех, че съм сред кандидатите. Какво трябва да направя?
— Не сме много сигурни, но ти и сам ще го разбереш, когато му дойде времето. Като се срещнеш лице в лице с Едноокия, Необходимостта сама ще те намери. Винаги става така в подобни случаи.
Когато пристигнаха Елдриг и Родар, заедно се заехме с изграждането на общата ни стратегия. След няколко дни към нас се присъедини и крал Ормик от Сендария. Татко обича да използва думата „стратегия“ сякаш тя наистина означава нещо, но алорните и без това знаят какви са техните традиционни роли. Череките ще се бият по вода, драсниянците са пехотата, а алгарите — конницата. Всички бяха наясно какво се иска от тях, ето защо смръщените и напрегнати лица над военните карти и досадните разговори бяха доста пресилени. Те даваха възможност на мъжете да се поперчат един пред друг и да си повдигнат взаимно духа.
Когато тези пораснали деца, в чиито ръце беше управлението и съдбините на северната част от континента, се наиграха на воля, срещата приключи и аз се върнах в Крепостта. Въпреки смутовете и вълненията, обхванали света, живях спокойно там. Независимо дали имаше безредици или не, моята задача още си оставаше в сила. Когато стана на двадесет и една, Гарел се ожени за едно алгарско момиче на име Аравина. Това стана през 4860 г., а през 4861 аз акуширах при раждането на малкия им син Гелан.
Постъпих така, както правех при раждането на всеки от наследниците — подържах го известно време на ръце. Аравина беше негова майка, но първото нещо, което той видя от света, бе
Тридесета глава
Не много след раждането на Гелан татко и чичо Белдин пристигнаха в Крепостта. Чичо ми тъкмо приключваше едно от редките си посещения, по време на които ни съобщаваше какво се е случило отвъд Източно море. Те се срещнаха за кратко с Чо-Рам, Гарел, Аравина и детето. После тримата се усамотихме в една от кръглите наблюдателни кули над бойните стени в този огромен алгарски капан за мурги. Чичо се зазяпа с отсъстващо изражение през един от тесните, подобни на цепнатини прозорци, а вятърът рошеше косата му.
— Хубава гледка — отбеляза той, взирайки се в безкрайния океан от трева, прострян до хоризонта.
— Не сме дошли да се наслаждаваме на гледката, Белдин — сряза го татко. — Защо не кажеш на Поул какво става в Малория?
Чичо се стовари тежко върху един от столовете около грубо скованата маса.
— Нека се върнем малко назад — започна. — Опърленото лице доста се е променил, но още не може да се оправя с миряните. Преди разцепването на света той вземаше еднолично всички решения от името на ангараките. Всеки истински ангарак не би се осмелил да си почеше дори гърба, без да поиска разрешение от Торак. Но след като светът се разполови, а Сферата го лиши от половината му лице, Торак прибра всички правоверни ангараки в Ктол Мишрак и остави генералите в Мал Зет, а гролимите — в Мал Яска да управляват заедно ангаракското общество. С течение на вековете генералите ставаха все по-светски настроени люде. После мелсените и тяхната бюрокрация се присъединиха към ангаракската империя и огладиха ръбовете на варварския характер. Мал Зет стана цивилизован град. Е, вярно, не е Тол Хонет, но пък не е и Корим.
— Толкова ли е зле в Корим? — попитах.
— Още по-лошо, Поул — отвърна той. — Там е забранена всяка свободна и независима мисъл. Единствено Торак има право да мисли, а гролимите изкормят всеки, който предположи, че слънцето и утре може да изгрее. През всички тези векове, докато Едноокия стоеше в Ашаба, изпаднал в религиозен екстаз, край него неотклонно бдеше Зедар. — Чичо направи пауза. — Хрумна ми нещо интересно — рече после. — Когато духът на пророчеството обсеби някого, той сякаш му взема ума. През всичките тези години Торак навярно е бил същият като оня идиот на брега на Мрин.
— Това какво общо има с разговора ни? — попита нетърпеливо баща ми.
Белдин сви рамене и се почеса по корема.
