— Тогава бях млад и глупав, Даран — обясни му Анрак. — Някои мъже просто не са създадени за брак.
Тези негови думи ме накараха да се замисля. Даран скоро щеше да навърши двадесет и три и на мен никак не ми се искаше той да привиква с ергенския живот.
Валя през целия ден. Сипеше се ситен дъжд, приличащ по-скоро на влажна мъгла, която обгърна кулите на Цитаделата и скри от погледа ни града и пристанището. Небето се проясни едва в късния следобед и ние бяхме възнаградени с един от онези великолепни залези, които могат да осмислят живота в една толкова дъждовна страна.
Всички благородници и граждани, които ни придружаваха в ролята на свидетели онази нощ, бяха все уважавани хора с добро име и авторитет. Въпреки възраженията на Анрак, те не бяха инструктирани, подучвани или насъсквани по какъвто и да е начин. Дори не бяха уведомени, че ще прекарат една много забавна нощ в още мокрия лес. Кеймиън в ролята си на официалния Ривански пазител нареди те просто да бъдат събрани, когато слънцето залезе. Мнозина от тях бяха вдигнати направо от масата, докато вечеряха, и доведени в Цитаделата с още мазни бради. Никак не останаха доволни.
— За какво е всичко това, Кеймиън? — попита един възрастен граф с бяла брада, когато всички се събрахме в обора. Казваше се Ярок — доста често срещано алорнско име.
— Искам всички да присъствате на едно събитие, лорд Ярок — отговори Кеймиън.
— И какво трябва да гледаме? — Ярок очевидно не се въодушеви от перспективата да стои буден цяла нощ. Беше мъж на години, а имаше млада жена. Явно си е мислил да прекара вечерта по съвсем различен начин.
— Не съм упълномощен да се впускам в подробности, милорд — отвърна Кеймиън. — Всичко, което вие и останалите трябва да знаете е, че ще бъдете свидетели на едно криминално деяние, което ще се случи тази нощ. Престъпниците ще бъдат арестувани, а по-късно и осъдени за делата си. Вие, уважаеми господа, ще изпълните гражданския си дълг и ще свидетелствате по делото.
— Проклети да са дано! — взе да ругае раздразненият стар Ярок. — Защо просто не избесите тия мошеници и да се приключи с всичко!
— Тук не става дума за обикновен обир или пък случайно убийство, милорд. Изправени сме пред широко разпространен заговор, който заплашва сигурността на трона и на цялото кралство. Искаме да го унищожим с един удар, затова обвиненията ни трябва да са непоклатими, когато ги представим на принц-регента.
— Толкова ли е сериозно? — примигна Ярок. — Мигар делото е толкова важно, та да бъде поставено направо пред Даран, а не пред редовите съдии?
— Даже още по-лошо, милорд. Ако е възможно, ще настоявам то да бъде разгледано от самия Рива.
— Какво още чакаме тогава? Да вървим!
Обожавам бързината, с която алорните променят настроението си, само докато мигнеш.
Язденето до долинката, намираща се редом с клисурата, където се събираха култистите, никак не беше приятно. Луната и звездите осветяваха пътя ни, но гората беше прогизнала от дъжда през деня. Всички бяхме мокри до кости, когато най-сетне стигнахме тесния коридор, който свързваше двете клисури. Там положението стана още по-лошо. Наложи се да слезем от конете и да си пробиваме път нагоре по хълма през просмукания с влага гъсталак.
Огромните огньове на култистите в дъното на клисурата се виждаха ясно от билото, но колкото повече слизахме надолу, толкова по-рядко проблясваха те през стената от дървета.
— От години не съм се забавлявал така, Поул — прошепна Анрак, докато се хлъзгахме и залитахме надолу по стръмното.
— Имаш ли намерение някога да пораснеш, Анрак? — попитах доста хапливо, докато се опитвах да откача края на роклята си от един бодлив храст.
— Никога, ако това зависи от мен — усмивката му беше толкова заразителна, че едва удържах смеха си.
Паството, обкръжило огъня в клисурата, беше многобройно. „Разпръснете се, господа! — понесе се шепнешком из нашите редици заповедта на Кеймиън. — Нека се опитаме да разберем точно какво става тук.“ Благородници, търговци и занаятчии послушно се пръснаха из дърветата наоколо. Движеха се възможно най-тихо, прегънати наполовина, за да не бъдат забелязани. После всички залегнахме върху калната земя и започнахме да наблюдаваме зорко.
Елтек още не се беше появил. Култистите, покрити с мечи кожи, се бяха събрали около огъня, пиеха силен ел и фалшиво пееха стари алорнски песни. Един от войниците, които Кеймиън беше пратил да завардят клисурата, допълзя при нас. Беше здравеняк с глуповато лице.
— Какво ще заповядате, лорд Бранд? — изшептя той.
— Кажи на хората си да не се показват, сержанте — нареди Кеймиън. — Тези около огъня оставиха ли свои стражи в гората?
— Не, Пазителю. Щом донесоха първото буре с ел, всички наизлязоха от гората и се събраха около огъня. — Войникът смутено се прокашля. — Хм, лорд Бранд…
— Кажи, сержанте.
— Знам, че не бива да действам, без да съм получил заповед, но се случи нещо извънредно и трябваше да взема бързо решение.
— Така ли?
— Когато тези хора взеха да се събират в клисурата, веднага пролича, че са членове на Мечия култ. Някои от моите хора им симпатизират и аз трябваше да взема мерки. Обаче никой не е ранен — бързо добави той, — поне не опасно. Наредих да вържат с вериги за дърветата привържениците на култа на няколко мили от долината. Натъпкаха стари партенки в устите им, за да не викат и да подплашат тези тук. Правилно ли постъпих, милорд?
— Съвършено правилно, капитане.
— Ама аз съм само сержант, милорд.
— Вече не си. Как се казваш, капитане?
— Торгун, милорд.
— Тогава се върни при хората си, капитан Торгун, и се пръснете така, че да отрежете всички възможни пътища за бягство. — Кеймиън повдигна един крив ловджийски рог. — Когато ме чуеш да свиря, заповядай на хората си да нападнат. Искам всеки, който носи меча кожа, да бъде окован във вериги.
— Те ще се съпротивляват, милорд. Разрешено ли е да употребя сила?
— Щом се наложи, капитан Торгун.
Усмивката на новопроизведения капитан беше една от най-зловещите, които съм виждала.
— Постарай се все пак да не избиваш много от тях, капитане — намесих се аз. — Нужни са ни живи, нали разбираш.
Погледът, който ми отправи, беше толкова невинен, че почти избухнах в смях.
— Разбира се, че ще се постарая, лейди Поулгара. Дори не съм си и помислил да ги избивам всичките — и отново пропълзя в мрака.
— Добър ход, Кеймиън — дрезгаво прошепна граф Ярок. — Произвеждането в чин на бойното поле винаги е гаранция за раждането на добър офицер. Оттук нататък този приятел ще те следва сляпо в огън и вода.
— Да се надяваме, че няма да се стигне чак дотам, милорд. Стига ми и това, дето сега съм прогизнал до кости.
Сбирщината около кладата ставаше все по-шумна, а елът се лееше без мярка. Култистите тътреха крака около огъня с бокали в ръце, опитвайки се да наподобят тромавия вървеж на техния тотем. Елтек най-сетне се появи в клисурата. Водеше със себе си почти всички свещенослужители на Белар на Острова на бурите.
— Боя се, че ще се наложи да погубим почти всички свещеници на острова — прошепна Кеймиън към нас с Анрак.
— Никак няма да е трудно да им намерим заместници, Кеймиън — увери го Анрак. — Животът на свещениците е спокоен и охолен и те не са принудени да изкарват прехраната си с пот на чело.
Елтек държа реч пред рошавото и космато паство близо час, подсилвайки от време на време думите си с