Поулгара — магьосницата

— Ами какво ще ядем? — попита един от осъдените.

— Това си е ваша грижа. Ще ви дадем въдици, пък и по тези скали се въдят диви кози. Това ще ви помогне да преживеете зимата. Дойде ли пролет, ще ви пратим земеделски сечива, по няколко кокошки и семена за посев.

— Това може и да е достатъчно за някой селянин — възпротиви се Елтек, — но ние сме различни хора. Нали не очаквате свещеници да се ровят в калта за някоя огризка?

— Ти вече не си свещеник, старче — осведоми го Кеймиън. — Ти си престъпник, осъден на доживотно изгнание, затова тронът не ти дължи нищо. Или копай, или ще умреш — това зависи само от теб. По онези места гнездят много птици, а съм чувал, че курешките им били полезен тор. Ти си умен и изобретателен човек, затова вярвам, че ще се справиш чудесно. — Той бегло се усмихна като видя, че Елтек най-сетне започва да си дава сметка какво всъщност е означавала снизходителността на Даран. — С удоволствие бих си поприказвал още малко с теб, приятелю — приключи Пазителя, — но двамата с Негово Височество имаме работа в Цитаделата — държавни дела, нали разбираш. — Той леко повиши тон. — Вече може да отведете затворниците, капитан Торгун. Ще бъдете ли така добър да ги придружите до корабите им? Чака ги много работа, ето защо съм уверен, че нямат търпение да започнат.

— Слушам, лорд Бранд — отвърна Торгун, отдавайки чест.

— Елтек! — обърнах се към разпопения свещеник.

— Какво има? — отговори кисело той.

— Приятно пътуване. Надявам се новият дом да ти хареса.

Това беше последният път, когато Мечият култ надигна глава на Острова на бурите. Минаха са повече от три хиляди години, откакто Елтек и неговите последователи се заеха да си изкарват прехраната със земеделие по онези скалисти островчета. Макар риванците да са твърдоглави и упорити алорни, те доста добре схванаха урока на Даран и още го помнят. Мисълта да пръскаш птичи тор по голите скали, за да си осигуриш мизерно съществувание, не допада на много хора. А брулените от вятъра островчета ще са си на мястото. В очакване на нови заселници.

Пролетта на следващата година дойде късно, а аз ставах все по-неспокойна. Една нощ, когато силен вятър блъскаше дъжда в прозорците на Цитаделата и аз се мятах тревожно върху леглото си, гласът на майка ми стигна до мен. „Поулгара — каза тя, — не мислиш ли, че е време Даран да се ожени?“

Да си призная, въпросът на майка доста ме сепна. Колкото и да беше неоснователно, аз все още смятах племенника си за дете. Ако признаех, че вече е станал мъж, това щеше да ме отдели още повече от Белдаран.

На следващия ден обаче, когато тримата с Даран и Кеймиън се събрахме за обичайното обсъждане на държавните дела, аз доста внимателно огледах племенника си и бях принудена да призная, че мама имаше право. Даран беше с пясъчноруса коса, а за разлика от брюнетите, светлокосите хора обикновено изглеждат по-млади за възрастта си. Изведнъж забелязах, че той се е превърнал в мускулест млад мъж. Преодоляването на трудностите в управлението на кралството пък го беше дарило с необичайна за неговите години мъдрост.

— Защо ме гледаш така, лельо Поул? — попита с любопитство той.

— О, няма някаква специална причина. Стори ми се, че си оставил едно място под брадичката си необръснато, това е всичко.

Той прокара пръсти по гърлото си.

— Така е — съгласи се, — май отдолу малко боде. Как мислиш, добре ли е да си пусна брада?

— Не — рекох, — категорично не. И без това наоколо има достатъчно рошльовци. А сега да решим как да запълним местата на свещениците. Повечето от тях са с Елтек по островчетата на север.

— Добре сме си и без свещеници, лельо Поул. Рано или късно повечето от служителите на Белар стават последователи на Мечия култ. Не ми се ще да минавам отново през това изпитание.

— Имаме нужда от свещенослужители, Даран.

— И за какво са ни?

— Да извършват сватбите и погребенията — отвърнах му доста рязко. — Младите хора на острова започват да се опитват да избегнат брака, а липсата на свещеници ще им дойде като добро извинение. Сигурно неженените си прекарват много забавно времето, но това подронва морала на хората ти, съгласен ли си?

При тези мои думи той целият пламна.

— Ще позволите ли аз да се заема с този проблем, Ваше Височество? — предложи Кеймиън. — Бихме могли да запълним редиците със свещеници на Белар от Черек и Драсния, но тогава има огромен риск култът отново да се върне на острова. Ще поговоря със свещеника в придворния параклис и ако той е съгласен, ще основем собствена школа по теология тук, в храма. Аз лично ще подготвя изискванията към кандидатите, така че в нея да не може да се промъкне нито един, кривнал от правата вяра.

— Ти си ученият сред нас, Кеймиън — сви рамене Даран. — Постъпи, както намериш за добре. — Той погледна към прозореца, откъдето проникваше светлината на облачното утро. — Кое време е според теб? — обърна се към мен той. — Имам час при шивача тази сутрин.

— Вече е четвъртият час след зазоряване, скъпи — отговорих му.

— Кой знае защо ми се струва, че е по-късно.

— Имай ми доверие, Даран.

— Разбира се, лельо Поул — той стана. — Ще се върна отново след обяда. — После демонстративно огъна рамене. — Този жакет взе да ми отеснява в раменете. Шивачът ще трябва да го поотпусне. — После решително се отправи към вратата и излезе.

— Кеймиън — казах аз, щом вратата се затвори.

— Кажи, Поул.

— Хайде да му намерим жена. Започва да придобива манталитета на стар ерген, а това ме тревожи.

Кеймиън избухна в смях.

— Кое му е смешното?

— Никога досега не съм чувал този въпрос да се поставя от такава гледна точка, Поул. Защо по-добре не изготвя един списък с всички свободни и притежаващи необходимите данни млади благороднички в кралството?

— Не е задължително да са само благороднички, Кеймиън — твърдо го прекъснах аз.

— Че позволено ли е принц да се жени за обикновена жена? — Кеймиън изглеждаше сепнат.

— Позволено е да се ожени за всяка, която аз му посоча, Кеймиън! — рекох. — Имаме работа с едно необикновено семейство, за което не важат обичайните правила. Не ние ще избираме жена на Даран. Решението ще дойде от другаде.

— Така ли? И откъде?

— Не ми е позволено да го казвам. Пък и ти едва ли би ми повярвал, дори да ти разкрия тайната.

— А, значи едно от онези неща — каза той с леко отвращение.

— Точно така. А сега започвай със списъка, пък аз ще се допитам до моя източник за напътствия.

Той въздъхна.

— Какво не е наред?

— Ненавиждам този род неща, Поул. Предпочитам всичко да си има разумно обяснение.

Сега беше мой ред да се засмея.

— Да не искаш да кажеш, че любовта и бракът има нещо общо с разума, Кеймиън? Хората се присмиват на птиците, които се подлъгват по пъстрата перушина, но ние доста приличаме на тях. Имай ми вяра за тези неща, приятелю.

— Май доста злоупотребяваш с този израз днес, Поул.

— Ако вие с Даран ме слушахте по-внимателно, нямаше да ми се налага да го повтарям толкова често. Хайде, върви сега, Кеймиън, предстои ми много работа.

Върнах се в стаята си и потърсих връзка с майка ми.

„Слушам те, Поулгара“ — стигна до мен мисълта й.