Поулгара — магьосницата

„Кеймиън прави списък на всички достойни млади жени на острова, майко. Как да разберем коя е най- подходяща?“

„Двамата с Даран сами ще го разберете.“

„Нали не искаш да кажеш, че ще оставим той да реши? Вярно, добро момче е, но това е изключително важно решение.“

Усетих, че тя се смее с пълно гърло. „Просто заведи всички девойки една по една в тронната зала, Поул — каза ми тя. — Веднага ще разбереш коя е бъдещата булка, а и Даран също ще го усети.“

Така и сторихме. Трябва да призная, че изобщо не подходихме фино и дискретно към изпълнението на нашия план. Кеймиън се постара всички ясно да разберат, че Даран прави сгледа, макар в действителност това най-малко да занимаваше ума на принц-регента. Всички девойки на острова преминаха тържествено една по една пред трона на риванския крал. Бяха облечени в най-официалните си дрехи и имаха на разположение само по пет минути, през които да се опитат да впримчат в брачен хомот принца. А той с всеки изминал миг ставаше все по-нервен и все по-уплашен. Този парад продължи няколко дни и горкият Даран вече се давеше в сиропено-ласкателните усмивки на момичетата от Острова на бурите, всяко от които показваше най-доброто от себе си, за да го омагьоса.

— Ако това продължи още малко, лельо Поул, аз просто ще избягам — заплаши той една сутрин.

— Моля те, не го прави, скъпи — казах. — Ще ме принудиш да те преследвам и да те върна насила тук. Ти трябва да се ожениш, Даран, защото ни е нужен наследник за трона на баща ти. Този дълг стои над всичко останало. А сега върви да поспиш, защото започваш да изглеждаш измъчен и измършавял.

— И ти ще добиеш този вид, ако всички започнат да те оглеждат лакомо като свински бут.

Мисля, че беше следващият ден, когато тя влезе в залата. Беше много дребна, с коса, тъмна почти като моята, и огромни блестящи черни очи. Нейният баща беше измежду най-дребните и незначителни благородници на острова, малко по-високостоящ от прост селянин. Той имаше малко имение високо в планините. Момичето се казваше Ларана, носеше обикновена рокля и влезе в тронната зала доста неуверено. Погледът й беше сведен към пода, а по алабастровата кожа на страните й се беше появила лека руменина. Усетих как дъхът на Даран рязко секна и се обърнах да го погледна. Лицето му беше много пребледняло, а ръцете му трепереха. Но което беше най-важното — Сферата на Учителя грееше с мека розова светлина върху ефеса на меча на Рива. Нейното сияние беше същото като руменеца върху бузите на Ларана.

Леко пристъпих към мястото, където стоеше Риванския Пазител.

— Отпрати останалите, Кеймиън — посъветвах го аз. — Тази, която търсехме, дойде.

Кеймиън се взираше невярващо в греещата с розова светлина Сфера.

— Това беше ли предвидено да се случи, Поул? — попита той със сподавен глас.

— Разбира се — дръзко отвърнах. — Нали не мислеше, че викаме тези момичета, само за да се разтъпчат до двореца? — После се спуснах по стълбите на подиума, върху който стоеше тронът, и приближих бъдещата булка.

— Добро утро, Ларана — поздравих я аз.

— Лейди Поулгара — отвърна тя с изящен поклон.

— Защо не дойдеш с мен, мила? — рекох.

— Но… — и тя погледна към Даран с нескрит копнеж.

— По-късно ще имаш достатъчно време да си поговориш с него, скъпа — уверих я аз. — Даже предостатъчно време, бих казала. Но преди това има някои неща, които би трябвало да научиш. Нека приключим с тях още от самото начало. — После твърдо хванах ръката на бъдещата булка и я поведох към вратата.

— Лельо Поул! — настигна ме гласът на Даран, който почти беше изпаднал в паника.

— По-късно, скъпи, по-късно — казах му. — Вие с лорд Бранд по-добре вървете в нашата заседателна зала. След това и ние с Ларана ще се присъединим към вас.

Заведох момичето в моите покои, накарах го да седне и му предложих чаша чай, за да се поуспокои. После в най-общи линии разказах за необикновеното семейство, към което скоро щеше да се присъедини.

— Мислех, че всички тези истории са просто вълшебни приказки, лейди Поулгара. Нима искате да ме уверите, че са се случили в действителност?

— Сигурно разказвачите са добавяли по малко и от себе си и са ги поукрасили, скъпа — отговорих, — но в основата им така или иначе има истина.

— А принцът знае ли, че аз съм избраницата?

— О, мила ми Ларана — засмях се аз. — Мигар не видя лицето му? Той вече е готов да мине през огън и вода, само и само да стигне до теб.

— Но аз с нищо не се отличавам от останалите момичета.

— Това не е вярно, скъпа — отговорих твърдо аз. — Ти никога не си била обикновено момиче, а и никога няма да се превърнеш в обикновена домакиня. Изпий си чая, а после ще отидем при мъжете.

Тя бързо остави чашата си настрана.

— Няма да е зле да побързаме — каза. — Не бих искала той да избяга някъде.

— Няма от какво да се боиш, скъпа. Той изобщо не иска да избяга от теб. Остави го да те почака малко, това ще му се отрази добре.

Когато двете отидохме при Кеймиън и Даран в залата със сините завеси, аз бях подложена на същото изпитание като през онзи далечен ден в Камаар, когато сестра ми за първи път се срещна с Рива.

— Няма ли да си разменят поне една дума? — не издържа и ми прошепна Кеймиън след половинчасова тишина.

— Те си говорят един на друг, Кеймиън. Можеш да го доловиш с очите си обаче, а не със слуха.

Той се загледа в лицата им и видя обожанието, изписано върху тях.

— Разбрах за какво говориш, Поул. Чувствам се много неудобно да стоя в една стая с тях.

— Така е — съгласих се, а после погледнах изпитателно Ларана. — Дай ми десетина дни, преди да обявиш сватбата, Кеймиън. Трябва доста подробно да обсъдя с Арел венчалната рокля на Ларана, пък е нужно да уточним и някои други подробности.

— Значи всичко вече е решено? Така изведнъж? Пък аз ухажвах жена си повече от половин година!

Потупах го леко по бузата.

— Това тук е много по-сигурно, скъпи — казах му. — Сега на теб ще се падне задължението да взимаш най-важните решения на острова през следващите няколко месеца. Известно време Даран няма да е с всичкия си. Говори с Рива и му кажи какво се готви тук. Той също ще трябва да присъства, но му е нужно време да се подготви за появата си пред хората.

— Това може и да не се окаже толкова просто, Поул. През последната година той стана много саможив и затворен. Ако не го познавах достатъчно добре даже бих казал, че се бои от хората.

— Ти му кажи какво става, Кеймиън, а после аз ще поговоря с него.

Кеймиън отново погледна децата.

— Следващият проблем ще дойде от това как да разделим тези двамата. Освен това навън вече притъмнява и сигурно ще трябва да ги нахраним.

— Те не са гладни, Кеймиън. Дай им още малко време, а после ще отведа Ларана в моите покои за през нощта.

— И залости здраво вратата зад себе си. Може да се окаже доста трудно да държим разделени Даран и Ларана.

— Аз имам грижата за това, Бранд. Сега прати хора да повикат Арел. Кажи й, че ще я чакам утре рано сутринта. — После се приближих към мястото, където децата все още не откъсваха очи един от друг. — Попита ли я вече, Даран? — казах, разтърсвайки рамото му, за да привлека неговото внимание.

— За какво да я питам, лельо Поул?

Изгледах го строго и продължително. Той леко се изчерви.

— О — рече, — за това ли? Не е необходимо, лельо Поул.