безпокой за мен. Астурианците няма да ме видят, докато аз самата не пожелая това.
Напуснах Во Вакюн късно същия ден и след като бяхме препускали близо час с Лейди, проучих мислено заобикалящия ни лес. Не попаднах на никакви аренди в околността, но затова пък
— Е, татко — изрекох гласно, — идваш ли с нас или не?
Той замълча гузно.
— Стой по-далеч от това, старче — продължих. — Предполагам, че е една от твоите „проверки“, с които толкова се гордееш. Може да гледаш, обаче не смей да се месиш. А когато всичко свърши, даже можеш да ме похвалиш.
Събитията се развиваха неудържимо, ето защо бързината придобиваше огромно значение. Реших да се откажа от моята любима форма и да се преобразя на сокол.
Во Астур беше изграден от гранит. Високите му и дебели сиви стени бяха увенчани от мрачни кули. Този потискащ град се беше разпрострял на южния бряг на река Астур. От векове кървави вендети раздираха Астурия, затова всеки благородник живееше зад здрави крепостни стени. Столицата на астурианците не правеше изключение. Цяла Астурия беше оплетена в мрежите на различни заговори, интриги, клопки, отравяния и неочаквани атаки, ето защо предпазливостта беше въпрос на оцеляване.
Нямаше никакъв смисъл да се опитвам да проникна във Во Астур през градската порта, затова продължих да кръжа над него, докато стигнах двореца на херцога. Когато вечерта се спусна над укрепения град, аз кацнах незабелязано в един отдалечен ъгъл на вътрешния двор на палата и приех човешки образ. Сетне се промъкнах покрай пилона с родовите пряпорци, добрах се до богато украсената врата на двореца, „окуражих“ стражите да подремнат малко и влязох вътре.
Тъй като всеки от херцозите в Арендия претендираше за кралска власт, навсякъде в дворците им имаше и „тронна зала“. Астурия не правеше изключение. Групата благородници, към които се бях присъединила, влезе в едно просторно помещение с високи сводове, което изпълняваше функцията на тронна зала. Аз се отделих от тях и си запроправях път през леко пийналата тълпа към трона в центъра на залата.
През своя дълъг живот имах случай да наблюдавам различни степени и видове пиянство и успях да групирам няколко типа. Човек, който е прекалил с бирата или ела, е по-свадлив и шумен от онзи, който пие вино. Тези, които предпочитат концентратите, направо налитат на бой. Астурианците предпочитаха вино. Резултатът от преливането с него е безпричинен кикот или пиянско хленчене. Тогава се проявява природната им склонност към трагичното и след няколко чашки те изпадат в дълбока меланхолия. Пиянските сбирки в Астурия са доста мрачни събития и наподобяват повече на погребение в дъждовна нощ.
Олдоран, херцогът на Астурия, беше дребно човече с вид на гризач. Когато го видях за първи път, той доста се беше наквасил. Седеше полуизлегнат на трона си с навъсен вид, а върху мишото му лице с остри черти беше изписано дълбоко страдание. Един човек в толнедранска тога с доста отблъскващ жълт цвят стоеше плътно от дясната му страна. Той често се надвесваше над ухото на херцога и поверително му шепнеше нещо. Внимателно проучих съзнанието на този чужденец и се оказа, че мислите на мнимия толнедранец не излъчват червен цвят. Както и предполагах, бях се озовала срещу втория мургски шпионин.
Следващите няколко часа се разхождах безцелно из залата, заслушвайки се от време на време в достигащите до мен разговори. Скоро разбрах, че херцог Олдоран не се ползва с голямо уважение. „Малка пияна невестулка“ беше едно от най-ласкавите неща, които чух по негов адрес. После установих, че Олдоран е изцяло под влиянието на мнимия толнедрански търговец. Макар да бях убедена, че няма да ми е трудно да прекратя тази връзка, аз така и не можах да разбера каква е ползата на астурианеца от нея. Сигурно бих могла да обърна възгледите на Олдоран, но едва ли да променя самия него. Той беше жалък и посредствен, изпълнен със самосъжаление пияница. При това наивно вярваше, че е най-мъдрият мъж на света. Явно задачата ми тук никак нямаше да бъде лесна.
Пияният Олдоран дойде за малко на себе си, поиска още вино и отново клюмна глава.
— Май нашият обичан херцог е малко неразположен — отбеляза подигравателно един придворен със снежнобяла брада, над която гледаха изненадващо младежки очи. — Как ли бихме могли да му помогнем, дами и господа? Дали да не го отнесем в леглото му? Или пък да го потопим в езерцето със златните рибки, докато не възвърне разсъдъка си? Не, най-добре ще е да се оттеглим на някое друго място, където нашата веселба няма да прекъсне хъркането му. — Той се поклони иронично пред смеещите се с глас придворни. — Ще се подчиня на мъдрото решение на двора. Какво ще кажете по въпроса, благородни дами и господа?
— Аз лично предпочитам езерцето с рибките — обади се една матрона.
— О, за бога, недейте, баронесо! — възпротиви се млада придворна дама с тъмна коса и дяволити очи. — Помислете за бедния шаран, който живее там!
— Ако ще носим Олдоран в леглото му, най-добре ще е по-напред да го изстискаме хубаво, лорд Мангаран — обърна се с реверанс към шегобиеца един полупиян придворен. — Този дребен пияница погълна толкова много вино, че сигурно е подгизнал целият.
— Да, и аз го забелязах — измърмори Мангаран. — Негова Светлост побира удивително количество течност за човек с неговия ръст.
Тогава младата дама с палавите очи зае драматична поза.
— Дами и господа — издекламира патетично тя, — предлагам да помълчим в знак на уважение към нашия беден малък Олдоран. После можем да го оставим в опитните ръце на граф Мангаран, който толкова често извършва тази услуга, че едва ли се нуждае от съветите ни. Когато Негова Светлост вече бъде положен в леглото си, ще вдигнем тост за щастливия случай, който го освободи от нашето присъствие.
При тези думи всички сведоха глави, но „минутата мълчание“ беше изпълнена със сподавени хихикания и кикот.
Довереният на Олдоран мург беше потънал в тълпата и не се виждаше никакъв, когато двамина яки слуги вдигнаха хъркащия херцог от трона и го изнесоха от залата. През това време аз се оттеглих в една прикътана ниша, за да обмисля как да действам по-нататък. Когато напуснах Во Вакюн, бях решила да разкрия на херцога истинската роля на шпионина на Ктучик и да оставя Олдоран да се разправя с него, както намери за добре. Но се оказа, че местният владетел изобщо не е на нивото на Катандрион, а опитът ми през годините подсказваше, че глупаците много трудно променят мнението си. Опитах се да намеря изход от това положение. Най-близкото до ума решение беше да поставя на мястото на Олдоран някой друг, който отговаря на моите цели. Колкото повече разсъждавах, толкова повече ми допадаше тази идея. Още повече, че щях да сгащя мурга неподготвен за подобен ход. По много поводи баща ми и чичо Белдин нееднократно ми бяха описвали характерните черти на ангараките. Те при никакви обстоятелства не биха проявили съмнение или пък оспорили волята на някой господар. В речника им просто не съществуваше думата „революция“.
Моето решение за изход от ситуацията не блестеше с оригиналност. Историята на арендите е пълна с примери за дворцови преврати — незначителни безредици и вълнения, които обикновено завършваха със смъртта на коронованата особа. Аз нямах намерение да се стига
Подремнах за кратко в една празна приемна и рано на следващата сутрин се върнах в голямата зала, за да поразпитам за умната тъмнокоса жена, която на шега беше предложила минутата мълчание. Описах външността й на прислужниците, които разчистваха останките от пиршеството предната вечер.
— Това трябва да е контеса Асрана, милейди — каза сдържано един прислужник. — Тя е прочута кокетка, при това е много остроумна.
— Точно тя ще да е — отвърнах. — Доколкото си спомням, преди няколко години ни представиха една на друга и сега бих желала да подновя познанството си с нея. Къде бих могла да я открия?
— Нейните покои са на приземния етаж в западната кула, милейди.
— Благодаря — рекох и пуснах в ръката му една дребна монета. После тръгнах да търся западната кула.
Контесата страдаше от леко неразположение, когато нейната прислужница ме въведе в стаята й. Тя лежеше на дивана с мътни очи и мокра студена кърпа на челото.
