Поулгара — магьосницата

сутрин. Негова Светлост е направо нетърпим. Още не се е надигнал от леглото, а вече е пиян. Точно сега не ми е до вълшебни приказки.

— Но тя наистина е Поулгара, милорд. Поулгара Магьосницата. — Асрана ме погледна с невинни очи. — Омагьосай го, лейди Поулгара — настоя тя. — Превърни го в жаба или нещо друго.

— Позволяваш ли, Асрана? — попитах аз.

— Той е ужасен скептик, Поли, затова заслужава да направиш така, че да му окапе косата.

Никой до този момент не ме беше наричал „Поли“ и е най-добре никой да не се опитва да го стори отново.

— Моля да простите на нашата контеса, милейди — намеси се Мангаран. — Понякога много се увлича в желанието си на всяка цена да блести с остроумие. Опитвах се да я отуча от този порок, но и сама виждате колко безплодни останаха усилията ми.

— Забелязах, милорд — отвърнах аз. — Този път обаче тя казва истината. — Внезапно протегнах ръка и откъснах една тъмночервена роза от близкия храст. — Правя това, за да си спестим излишните обяснения — продължих аз. — А сега гледайте внимателно.

Направих го много бавно, за да бъде още по-впечатляващо, пък и да не стресна мурга, който беше някъде наблизо в двореца. Розата най-напред се смали и почти изчезна в дланта ми, а после нейното крехко стебло взе да расте и да пуска тънки филизи, докато най-накрая те не скриха слънцето с клонките и цветовете си. Първо се появиха листата, а после и розовите пъпки. Когато се разлистиха, се оказа, че всяка роза е с различен цвят.

— Май не сте свидетел на подобно нещо всеки ден, а, Мангаран? — любезно попита Асрана.

Графът беше доста стреснат, но после бързо възвърна самообладанието си.

— Добре дошли във Во Астур, лейди Поулгара — поклони ми се с несравнима галантност той.

Изпратих моя разноцветен розов храст в най-отдалечения кът на градината и му отвърнах с изящен реверанс.

— А сега, след като приключихме с това, време е да поговорим сериозно, милорд.

— Целият съм в слух, лейди Поулгара, и съм на ваше разположение със сърце и душа.

— Ах, Поли, не го отблъсквай — каза Асрана със светещи очи. — Ако пък ти не го искаш, тогава го остави на мен!

— Така да бъде, Асрана — отвърнах аз. После се обърнах към Мангаран. — Имате ли настроение за заговор и предателство тази сутрин, милорд? — попитах го.

— Аз съм аренд, лейди Поулгара — каза той с тънка усмивка. — По рождение съм създаден за бунт и неуредици.

— Поли ще убие нашия херцог — изтърси Асрана, — пък аз ще гледам отблизо как ще го направи.

— Може ли и аз? — възкликна Мангаран с почти детски копнеж в очите.

— О, богове! — изпъшках аз. — В какво се забърквам!

— Ние ще бъдем послушни, Поли — обеща Асрана. — И как ще премахнем буболечката?

— Най-вероятно няма да се стигне дотам — уверих ги аз. — Той може да знае неща, които ме интересуват. Позволил е да го подведе един мург, който се опитва да предизвика война между Арендия и Толнедра.

— Велики Чалдан! — избухна Мангаран. — Знаех, че нашият херцог е идиот, но чак толкова…

— Той не е единственият, който се е хванал на въдицата, милорд — успокоих го. — Идвам направо от Во Вакюн, където се е разиграла същата история. Подозирам, че и във Во Мимбре не е по-различно. Ангараките се опитват да предизвикат раздори и войни на запад, за да улеснят нахлуването на Малория по нашите земи. Баща ми ме изпрати тук, за да се опитам да спра заговора. Разбирам, че вашият херцог е твърде дебелоглав, за да се вслуша в разумни обяснение. Ето защо нямаме друг избор, освен да го детронираме и да сложим Вас на неговото място.

— Мен? Защо точно мен?

(Защо, в името на боговете, всички казват това?!)

Обясних му защо точно него по най-прямия и недвусмислен начин, та дори безочливата Асрана изглеждаше малко притеснена накрая.

— Херцогът е строго охраняван, лейди Поулгара — каза колебливо граф Мангаран. — На тях им се плаща дори когато за останалите войници няма пари. Ще го защитават до последна капка кръв.

— Можем да ги подкупим — предложи Асрана.

— Човек, който може да бъде подкупен, не е достатъчно честолюбив, че да остане верен на този, който го е подкупил — възрази Мангаран.

Асрана сви рамене.

— Тогава ги изтрови, Поли. Обзалагам се, че в кесията на колана ти има нещо, което би свършило работа.

— И това не е изход, скъпа — казах. — Тук е Арендия и пазачите имат семейства. Избием ли ги, през останалата част от живота си вие ще трябва постоянно да си пазите гърбовете. Оставете ме аз да се погрижа за охраната.

— Кога ще свършим това? — попита граф Мангаран.

— Имате ли запланувано нещо специално за тази вечер, милорд?

— Нищо, което не би могло да бъде отложено. Но не смятате ли, че прибързваме малко?

— Боя се, че се налага, милорд. Това все пак е Арендия и нито един заговор не може да бъде сигурен, ако изпълнението му се проточи повече от няколко часа.

— Така е — въздъхна той. — Тъжно е, но е истина.

— Горе главата, Ваша Светлост — закачливо каза Асрана. — Аз ще те утешавам, докато Поли свърши мръсната работа.

Четиринадесета глава

Историята премълчава за революциите, защото те са знак за раздори, липса на единство, вътрешни междуособици и съперничество, които академиците винаги са смятали за потискащи и неподдаващи се на систематизиране. Но така или иначе, революциите все пак се случват, а Арендия е идеалното място за тях. Особено се гордея с тази, която аз лично предизвиках в Астурия онова лято. Тя може да си остане и единствената в историята, която от замисъла до края трая само един ден.

Асрана постоянно се оглеждаше крадешком и със заговорнически шепот питаше:

— Как се развива планът ни, Поли?

— Най-напред престани да се държиш така, Асрана. Никакво криене, никакво ходене на пръсти из тъмните коридори и никакво шептене! Говори с нормален глас и не се оглеждай като някой крадец, който носи плячка на гърба си. Правиш ли това, все едно едновременно размахваш знаме, свириш на бойна тръба и носиш табела с надпис „конспиратор“ на врата си.

— Искам да извлека максимално удоволствие от този щастлив случай — нацупи се тя.

— А колко голямо ще бъде удоволствието ти, ако прекараш следващите четиридесет години в тъмницата?

— Предполагам, че хич няма да ми е весело — призна тя.

— Размисли и върху тази възможност, скъпа. Представяй си от време на време, че спиш на мокра слама в компанията на едри плъхове. — После погледнах граф Мангаран. — Доколкото разбирам, Олдоран не се радва на особена подкрепа тук във Во Астур. Права ли съм?

— Почти никой не е на негова страна. Подкрепя го само собственото му семейство, разбира се, и неколцина благородници, които извличат облаги от неговото некадърно управление. Това са всички. Охраната — също, но за нея вече споменах.

— Ще се погрижа за пазачите — уверих го аз. — Имате ли някой доверен човек, който да живее недалеч от двореца във Во Астур?

Той се замисли.

— Мисля, че барон Торандин отговаря на тези изисквания, милейди.