Поулгара — магьосницата

— Какво има, Поли?

„Най-напред махни тази глупава гримаса от лицето си, Асрана“ — отвърнах аз, при това не го изрекох гласно.

— Но как е възможно… — започна тя.

„Ш-ш-ш-т! Само слушай и недей да говориш! Запомни имената на тези, които са се скупчили около мъртвото тяло до трона! Това са хората, които трябва да следим много внимателно!“

След това започнах да говоря на висок глас, така че да ме чуят и тези, които охраняваха вратата.

— Успокой се, скъпа — рекох. — Херцогът е в безопасност и лорд Мангаран е с него.

— Той ранен ли е? — попита тя, потрепвайки при един особено пронизителен писък на Олдоран.

— Само е уплашен, Асрана. Този опит за покушение много го разстрои. Сега ела на моето място и отбранявай вратата дори с цената на живота си, ако някой се опита да мине през нея.

Тя най-после се съвзе от изумлението си и зае героична поза.

— Ще минат само през трупа ми! — патетично обяви тя. — Преди това обаче ще трябва да ме накъсат на парчета и да източат кръвта ми!

— Браво, много смело момиче — промърморих аз. После влязох в малката стаичка, където херцогът все още се гърчеше истерично. Придърпах Мангаран в единия ъгъл.

— Дотук всичко върви добре, милорд — прошепнах. — Засега приключихме с първия етап. Време е да започнем с част втора.

— Приготвила ли си ни още изненади, Поулгара? — попита подозрително той. — Едва не загубих ума и дума, когато перата на стрелата щръкнаха от челото на онзи.

— Аз пък си мислех, че това ще ти хареса. Сега ще прегледам херцога и ще обявя заключението си, че той временно е загубил контрол над своите чувства.

— Само временно ли?

— Такава ще е първоначалната диагноза, Мангаран. Тя обаче ще ни послужи за повод да го затворим в манастира.

— Ти си предвидила всичко, нали, Поулгара?

— Поне опитах. Направи усилие да изглеждаш загрижен и разтревожен, докато преглеждам Негова Светлост.

— Че защо да се тревожа? Всичко ни е в кърпа вързано.

— Престори се на разтревожен, Мангаран. Хайде, време е да продължим.

Олдоран все още хълцаше неудържимо, разтърсен от образа, който бях създала пред очите му. Той продължаваше да бъбре несвястно, когато се наведох да го прегледам. Както и очаквах, черният му дроб беше развалина, а бъбреците му щяха да откажат всеки момент. Артериите бяха полузапушени, а сърцето биеше на пресекулки. Май първоначалното ми предположение, че му остават поне шест месеца живот, беше твърде оптимистично.

— Приключих с прегледа, лорд Мангаран — заявих с професионален тон за пред останалите в стаята. — Състоянието на Негова Светлост е твърде тревожно, да не кажа критично. Той се нуждае от пълно спокойствие. Някой ще трябва да поеме задълженията му, докато той напълно се възстанови.

— Ще уведомя двора за това, милейди — увери ме той, но всъщност говореше на останалите. — Аз не съм лечител, затова ще позволите ли да се основа на вашето мнение, когато оповестя пред придворните за състоянието на Негова Светлост?

— Разбира се, милорд — после двамата се върнахме в шумната тронна зала, като оставихме вратата леко открехната, така че придворните да могат да чуват виковете на Олдоран.

Мангаран се приближи до трона, хвърли бегъл поглед към пронизаното тяло на мнимия толнедранец и извиси глас, обръщайки се към присъстващите.

— Дами и господа — поде той с престорена загриженост, — боя се, че състоянието на Негова Светлост е много по-сериозно, отколкото предполагахме. Шокът от опита за покушение е задълбочил още повече болестта, за която досега дори не подозирахме. — Той се опита да си придаде печален вид. — Аз не съм сведущ относно функциите на човешкия организъм — призна, — даже не зная по какъв начин моята кръв обхожда цялото ми тяло. За щастие точно в този момент във Во Астур се намира една от най-прочутите лечителки на света. Тя прегледа Негова Светлост и стигна до някои заключения, които има намерение да сподели с нас. Дамата, за която говоря, има безспорен авторитет, затова съм сигурен, че повечето от вас са чували името й. Дами и господа, представям ви лейди Поулгара, дъщерята на Древния Белгарат.

Из залата се понесе очакваният шепот на изумление и възклицания. Тук-таме се чуха колебливи ръкопляскания. Приближих се до Мангаран.

— Дами и господа — подхванах на свой ред, — нямах намерение да обявявам публично присъствието си във Во Астур, но случилият се тази вечер инцидент ме принуждава да оглася някои факти. Херцогът е на смъртно легло, а ужасното посегателство върху живота му още повече влоши неговото състояние. — Направих драматична пауза. — Както и сами можете да се уверите, херцогът е много разстроен. — Хвърлих поглед към вратата зад гърба си, откъдето още долитаха крясъците на обезумелия Олдоран. — Херцогът страда от рядко заболяване, известно сред медицинските среди като конюнктивни морбили, което засяга не само тялото, но и ума. С две думи — Негова Светлост е на ръба на физически и психически колапс.

(Не си правете труда да ровите в медицинските текстове и да търсите описание на болестта „конюнктивни морбили“. Няма да откриете нищо подобно, защото тази безсмислица ми хрумна, докато говорех пред придворните. Но затова пък звучи много страшно, нали?)

— Той може ли да бъде излекуван, лейди Поулгара? — попита Асрана.

— Не мога да ви отговоря категорично — отвърнах. — Болестта е много рядка и беше открита само преди век, затова на учените са познати едва няколко случая на покосени от нея хора.

— Какво лечение бихте препоръчали, лейди Поулгара? — попита Мангаран.

— Херцогът се нуждае от пълна почивка и спокойствие — отговорих. — Бих ви посъветвала да го отведете от палата на някое сигурно място, където животът му няма да е в опасност и където би могъл да се възстанови. Ако остане тук, непосилното бреме на държавните дела може да го погуби.

— Да го погуби?! — ахна Асрана. — Толкова ли е сериозно състоянието му?

— Дори по-лошо — отвърнах. — Животът му е в опасност. — Обърнах се към граф Мангаран. — Има ли наблизо някое подходящо място, където Негова Светлост би могъл да се възстанови? — попитах.

— Ами… — придаде си замислен вид той, — на около час езда има един манастир, лейди Поулгара. Той е обграден с високи стени, а монасите в него прекарват по-голямата част от живота си, потънали в молитви. Там е безопасно и тихо.

Направих се, че обмислям сериозно предложението му.

— Мисля, че той би бил подходящ за целта — положих усилие гласът ми да не прозвучи прекалено ентусиазирано.

— А кой ще поеме задълженията на Негова Светлост, докато той оздравее? — попита един от „патриотите“.

При тези думи Асрана пристъпи напред.

— Аз съм само една глупава жена — започна тя, — но ми се струва, че вече имаме подходящ човек. По всичко личи, че граф Мангаран успя да овладее положението. А след като така и така се е заел с това бреме, защо не му поверим управлението до завръщането на херцога?

— Права е — присъедини се още един от групата на заговорниците. — Мисля, че Мангаран е най- подходящият. Тайният съвет сигурно ще обсъди въпроса, но предлагам междувременно графът да продължи да взима главните решения. Васитите все още са на източната ни граница, затова не би трябвало да проявяваме каквато и да е слабост или объркване и да ги окуражаваме да нападнат.

Мангаран въздъхна.

— Щом дворът желае това, аз ще се подчиня — той дори успя да се престори, че не е много очарован.

Пелтечещият херцог беше набутан в една карета и замина към манастира близо час преди да се разотидат гостите на барон Торандин. Оставихме тялото на мурга да лежи, където си беше, за да се убедят завърналите се привърженици на Олдоран, че наистина е имало опит за убийство. С малки изключения почти целият двор беше единодушен, че Мангаран е най-достойният заместник на Олдоран.