ми разказваха за ангараките, беше съвсем нетипично за един свещеник на Бога Дракон да приеме незначителната роля на прислужник в толкова важни събития.
— Милорд — продължаваше през това време Кадон, обръщайки се към Королин — всичко върви според предварителните ни планове. Останалата част от легионите ще се яви още преди края на седмицата. Ако ми позволите тази дързост, не е ли това най-подходящото време за вашите рицари да поемат към границата с Улго? Оглавяващият легионите генерал ще заповяда войската да се придвижи на север, щом всички части се явят на уреченото място. Вашата конница ще се придвижи по-бързо, разбира се, но пък тях ги чака много път, а и подножията на улголендските планини ще забавят похода им. Избирането на подходящия момент и определянето на правилното темпо ще са изключително важни при похода срещу Вакюн.
— Сигурно е както казвате, достойни Кадон — съгласи се Королин. — Още утре заран ще пратя разузнавателен отряд на изток. Когато легионите на Негово Императорско Величество навлязат във вътрешността на Северна Арендия, моите рицари вече ще са заели позиция.
Точно това „Негово Императорско Величество“ беше същината на моя проблем. Да подкупиш няколко толнедранци сигурно не е особено трудно, но какво ще кажете за командващите на четиридесет толнедрански легиона?! Това е доста голямо предизвикателство!
В този миг ме прониза ужасно подозрение. Тогава сторих нещо, което иначе не си позволявам често. Барон Мандорин, блестящ в бойната си ризница, седеше на дългата маса заедно с останалите членове на Тайния съвет. Аз мислено се свързах с него. „Чичо — рекох безмълвно, — не се оглеждай и по никакъв начин не показвай, че ти говоря. Ще те попитам нещо, а ти само мислено ми отговори. Моля те, не казвай нищо гласно!“
„Но това е прекрасно, лейди Поулгара — достигна до мен възторженият му отговор. — Мигар наистина можете да четете мислите ми?“
„Справяте се чудесно, чичо. А сега ми отговорете дали някой друг освен Кадон и неговите довереници е виждал легионите, които вече трябва да лагеруват на няколко мили на юг от нас?“
„Лагерните им огньове се виждат от южната крепостна стена, милейди.“
„Всеки може да запали огън, Мандорин. Правил ли си е труда изобщо някой мимбрат да отиде до Толнедра и да преброи войниците, които се предполага, че лагеруват там?“
„Толнедранците не биха допуснали току-така да нарушаваме тяхната територия, милейди. А като се имат предвид и деликатните преговори, които водим в момента, това би се приело като недопустимо вмешателство във вътрешните работи на нашите южни съюзници.“
Позволих си да изрека нещо, което не беше особено подходящо в този момент.
„Поулгара!“ — ахна Мандорин.
„Извинете ме, чичо. Сега заминавам и ще отсъствам чак до вечерта. Но когато се върна, ще се наложи да поговорим по-подробно.“
Излетях от своя наблюдателен пост върху перваза на прозореца в заседателната зала, открих отворен прозорец в една празна стая и се превърнах на сокол. Често избирах тази форма, защото белите сови изглеждат доста необичайно денем.
Не ми беше нужно много време, за да се убедя, че моите подозрения са основателни. По южния бряг на река Аренд, която служи за граница между Арендия и Толнедра, се срещаха конни патрули на легионите, но когато прелетях отгоре, аз не видях други войници освен тях. Наоколо из леса бяха пръснати няколко лагера с обичайните легионерски шатри, наредени нагъсто, а върху коловете на вратите се вееха толнедранските бойни щандарти. Но тези лагери бяха празни. Наоколо патрулираха не повече от петдесетина души в легионерски униформи, които охраняваха границата, но с това се изчерпваше цялата прехвалена военна сила.
Полетях обратно към границата и кацнах върху един от клоните на вековно дърво, точно когато вечерта се спускаше над земята.
— Това е най-неприятната работа, която някога е трябвало да върша, Ралас — дочух да се оплаква един небръснат младеж на своя приятел, докато минаваха под дървото, на което бях аз.
— Хайде, Гелер, не е чак толкова страшно — отвърна Ралас. — Можехме още да сме при дървосекачите и да ни излизат пришки по ръцете от сечене на столетни дъбове. Всичко, което искат от нас сега, е да ходим до реката и да палим по няколко огньове през нощта.
— Не виждам никакъв смисъл във всичко това.
— Нали ти плащат за тази услуга, Гелер? А това е единственото, което има смисъл за мен. Щом граф Олдон иска да охраняваме северната граница на неговото имение, аз с радост ще му служа.
— Ще загазим, ако ни пипнат да носим тези униформи — заплаши го Гелер, почуквайки с юмрук по предницата на бронята си.
— Няма как да ни хванат. Ако се загледаш по-внимателно в дрехата си, ще видиш, че на нея са избродирани кръстовете на графския герб, а не императорските. Само някой
Шестнадесета глава
Когато се върнах в двореца на Во Мимбре, барон Мандорин беше още в тронната зала. Пресякох богато украсеното помещение с решително изражение. Точно сега нямах никакво време и желание за излишни любезности.
— Трябва да поговорим, чичо — заявих твърдо. —
Той беше сепнат от внезапното ми нахлуване и безочливото държание. Придадохме си вид, че спокойно и безцелно се разхождаме из тронната зала, но всъщност избрахме най-краткия път към вратата и не след дълго се озовахме в коридора.
— Убеден съм, че въпросът, който трябва да обсъдим, не търпи отлагане — мрачно рече той.
— Тук не е подходящо да говорим, чичо — прекъснах го аз. — Изчакай, докато се уверим, че сме сами.
Той ме разбра без повече обяснения. Тръгнахме към покоите му, а той затвори и заключи вратата, когато влязохме вътре.
— Та какъв е неотложният въпрос? — попита нетърпеливо.
— Прекарах ужасен следобед отвъд реката, чичо. Къде ли не търсих тези толнедрански легиони, за които тук всички говорят, но никъде не успях да ги открия!
— Те се виждат и от стените на крепостта, лейди Поулгара!
— Грешите, барон Мандорин! Това, което виждате от стените на града, са обикновени работници, дегизирани в легионерски униформи. Натъкнах се на няколко лагера под дърветата, но в тях няма жива душа. Оттатък реката се скитат най-много петдесетина души. През деня те патрулират, така че да ги виждате оттук, а през нощта поддържат огньовете. Всичко е само за заблуда, Мандорин! Не съществува и помен от внушително военно присъствие, каквото очаквате вие. Кой е граф Олдон?
— Той е член от свитата на Кадон, милейди. Ако съм разбрал правилно, неговото имение е точно от другата страна на реката.
— Това обяснява всичко. Той е превърнал своите дървосекачи и останалите си работници в мнима армия, която има една-единствена задача — да убеди херцог Королин, че оттатък реката лагеруват истински легиони. Всичко обаче е измама. Королин и хората му въпреки това са се хванали на въдицата. Във Во Мимбре става същото, с което се сблъсках във Во Вакюн и Во Астур.
— Ще опозоря този злодей Кадон пред очите на всички — разгорещено възкликна Мандорин — ще докажа, че говоря истината, като му отнема живота!
— Това би доказало само, че по-добре от него въртиш меча. Ще трябва да намерим друго решение. — Замълчах замислено. — Мисля, че е време Королин да поговори лично с Ран Ворду. Това е единственото, което ще го убеди.
— А дали Негово Величество би се съгласил на подобна среща?
— Да, стига да пратим подходящ посредник. Обзалагам се, че баща ми се е притаил някъде наблизо, за да ме надзирава. Ще му предложа да предприеме една разходка до Тол Хонет, за да си укрепи здравето.
— Той неразположен ли се чувства?
