— Най-вероятно така ще се почувства, ако не замине, когато му предложа — отвърнах. — Но дори срещата да се състои, това едва ли ще стане тук във Во Мимбре. Не бива да даваме повод противникът да застане нащрек. Мисля, че Тол Ворду е подходящ за целта. Ще се посъветвам с баща си по въпроса. Заговорът, пред който сме изправени, Мандорин, е в ход от месеци, а ще ни трябва още толкова време, за да го разкрием. Една лична среща между Королин и Ран Ворду би ни спестила цялото това време и усилия. Королин ще се върне във Во Мимбре с приготвени ключове от тъмницата.
— Не съм и помислял, че държавните дела могат да се разрешават така бързо, милейди — рече зачудено той. — Всичко тук обикновено се развива с по-спокоен ход.
— Само че сега нямаме никакво време за отлагане, бароне! Авангардът на Королиновата армия напуска Во Мимбре утре заран, а и останалите няма да се бавят дълго. Ако не действаме бързо, няма да можем да повлияем на събитията. Ще Ви помоля да не казвате на никого за нашия разговор! Не ни е необходим друг съучастник. Една тайна, известна ли е на повече от двама души, вече не е тайна. А сега, ако ме извините, ще отида да дам някои напътствия на баща си относно неговото пътуване.
Оставих барон Мандорин с тревожно лице да обмисля чутото от мен и се отправих към моите покои. Затворих плътно вратата след себе си и взех някои предпазни мерки. Все пак в групата на Кадон имаше и гролим! Когато се уверих, че няма опасност, насочих мисълта си: „Татко — призовах го аз, — имам нужда от теб!“
„За човек, който претендира да е толкова самостоятелен, ти твърде често се обръщаш за помощ към мен — не пропусна да отбележи злорадо той.“
„Сега не е време да се заяждаш! Искам да отидеш в Тол Хонет и да разкажеш на Ран Ворду какво става в Арендия. Вярвам, че това ще привлече вниманието му. Искам той да замине за Тол Ворду и да се срещне с херцог Королин, за да му обясни — но много търпеливо! — че няма ни най-малка представа за тези псевдосъюзи. Накарай го да прати официален пратеник при Мандорин, а баронът ще има грижата човекът да стигне до Королин. Държа херцогът да се срещне лично с Ран Ворду още преди края на седмицата, при това НЕ ИСКАМ никой във Во Мимбре да знае за това.“
„Бих могъл и сам да донеса посланието, ако искаш. Има ли още нещо, с което да ти помогна?“
„Би могъл да обмислиш как най-безболезнено да измъкна Королин от Во Мимбре надолу по реката към Тол Ворду, без при това по петите му да се промъкне половината двор — казах. — Тази задача лично мен леко ме затруднява.“
„Ще измисля нещо. Може да съм го казвал и преди, но ти си твърде умела в мътните води на политиката, Поул.“
„Задължена съм, сър, но и вие не сте за изхвърляне.“
„Така е, но аз имам повече опит от теб. Как мислиш, нещата тук скоро ли ще приключат?“
„Близо сме до развръзката, затова не се туткай, а тръгвай още сега!“
На следващата сутрин целият двор се струпа да гледа петдесетина мимбратски рицари, покрити със стомана от глава до пети, които се разхождаха с дрънчене из двора на палата, развявайки щандарти и маждраци. Беше чиста случайност, че дочух името на Мечия култ да се изрича в тълпата. Поразходих се наоколо и не след дълго чух да го повтарят. Оказа се, че всички в двора обсъждат това безумие на алорните. Разбрах, че последователите на Ктучик не си губят времето и разпространяват небивалици навсякъде. Постулатите на култа и така бяха достатъчно несвястни, но слуховете, които дочух тази сутрин, стигаха много по-далеч. Целта им беше ясна — да всеят у хората омраза, страх и недоверие. Братята на Торак се бяха опълчили като един срещу Бога Дракон по време на Войната на боговете. Сега Ктучик правеше всичко, което е по силите му, за да разруши този съюз.
Беше късно следобед на следващия ден; когато мисълта на моя баща проехтя в главата ми. „Радвай се и ликувай, възлюбена дъще — обяви тържествено той, — тъй като аз с недостижимо майсторство успях да свърша задачата, която ти ми възложи.“
„Не можем ли да говорим по-делово, татко? — срязах го аз. — Ран Ворду съгласи ли се на среща с херцога?“
„Естествено, че се съгласи! Някога да съм те подвеждал?“
„Всъщност ти постоянно ме подвеждаш. Носиш ли посланието?“
„Мисля, че е някъде из джобовете ми. А, между другото, когато дам писмото на Королин, аз ще му предложа да направи поклонение.“
„Какво да направи?!“
„Ще го накарам да облече по-скромни дрехи и да отиде в манастира при устието на река Аренд, който е точно срещу Тол Ворду. Херцогът е на крачка от обявяването на война, а арендите винаги се уединяват с молитви за победа, преди да нападнат съседите си. Това е древен и доста чудат обичай на тяхната раса. Поклонението е твърде лично и сакрално действие, затова Королин няма да вземе много хора със себе си — само теб и Мандорин. Стига да успея да го уредя. Едва ли ще е трудно да го прехвърлим през реката в Тол Ворду, щом веднъж стигнем до мястото. Нали точно това искаше?“
„Планът ти е чудесен, татко. Кога пристигаш във Во Мимбре?“
„Утре заран. По пътя ще ми се наложи да поспра, за да се нахраня. Толкова стреснах Ран Ворду, че той съвсем забрави добрите традиции на гостоприемството. Не ми предложи никаква вечеря и сега умирам от глад. Лека нощ, Поул, ще се видим утре!“
Така и стана. Ако някой друг го каже, аз със сигурност ще отрека, но всъщност се чувствам много по- спокойна, когато баща ми се заеме с изпълнението на някоя от моите задачи. Той си има своите слаби страни, но хване ли се веднъж за нещо, е непреклонен и постоянен като приливите.
Следващата сутрин предложих на барон Мандорин да пояздим, просто за да „ни се раздвижи кръвта“. Като се отдалечихме на север от града, ние попаднахме в доста обширна гора, където сварих баща ми да похърква край малко бъбриво поточе. Когато слязохме от конете, той поотвори едното си око.
— Какво ви задържа? — попита. Когато се изправи забелязах, че е облечен в кафяво конопено монашеско расо.
— Това пък какво е? — рекох.
— Това ми е маскировката, Поул — отвърна той. — Ще придружа херцога надолу по реката. — После се обърна към Мандорин. — Много странно — каза, — косата ви още не е побеляла.
Мандорин го погледна неразбиращо.
— Нали си имате вземане-даване с дъщеря ми?
— Ще престанеш ли с тези шегички, татко! — вбесена го прекъснах аз.
— Още не, но за това ще говорим по-късно. Как сте, Мандорин?
— Ами, добре съм, Древни, доста добре.
— Радвам се да го чуя. Доколкото си спомням, зад трона на херцога има малка стаичка, където той обикновено държи официалната си мантия. Върнете се във Во Мимбре и го накарайте да дойде там за малко. Двамата с Поул ще ви чакаме. Най-напред ще поговоря с Королин, а после тръгваме за манастира.
— Ами ако… — започнах аз.
Той мъченически въздъхна с пълното съзнание, че тези негови пози винаги са ме вбесявали.
— За бога, Поул — простена, — предвидил съм всички „ами ако“. Върви спокойно, Мандорин. Поул и аз ще ви чакаме в гардеробната.
Мандорин скочи на коня си, подхвана юздите на Лейди и се отдалечи. Двамата с баща ми се преобразихме и без проблеми стигнахме тайната стаичка близо четвърт час преди баронът на Во Мандор изобщо да е влязъл в града.
— А, ето Ви и Вас, Ваша Светлост — посрещна ги баща ми, когато Мандорин и Королин влязоха при нас. — Чакахме ви. — Той дори не си направи труда да стане.
Баща ми се беше наметнал с монашеската си одежда и херцогът видя само един посивял скитник с лоши обноски да се разполага в неговата лична стая.
— Какво означава всичко това, барон Мандорин? — обърна се остро той към нашия приятел.
— Милорд, имам честта да Ви представя Благословения Белгарат, Първият ученик на бог Алдур, който току-що пристига от Тол Хонет със спешно послание от Негово Императорско Величество Ран Ворду Толнедрански.
— Признавам, че съм поразен! — пророни Королин, покланяйки се дълбоко пред непознатия
