— Ние сме аренди, милейди — студено каза той, — и също не сме лишени от военни умения, пък и храбростта е едно от най-силните ни качества. Да не забравяме, че в толнедранските легиони са най-добре обучените войници на света.
— Не оспорвам нито уменията, нито храбростта на войските ви, милорд, но въпреки това ще Ви напомня, че височината на един среден алорн е два метра. При това на тях им слагат мечове в ръцете, още докато са в люлките. По силата на кръвната връзка помежду си и единната си религия, алорните действат като един. Макар на толнедранците да им се ще нещо друго, Алория все още съществува и се простира от Гар ог Надрак до Острова на бурите. Едно нападение срещу нея ми изглежда като самоубийство. — Тук аз май се поувлякох, а арендите все пак са гордо племе. — Простете, Мандорин — побързах да се извиня, — но прибързаността на подобно решение малко ме изненадва. Нима Негова Светлост не поиска никакви гаранции за обещаната подкрепа освен голословните уверения на този Кадон?
— Не, милейди. Всички обстоятелства потвърждават думите на Кадон. И в този момент толнедранските легиони върлуват по южния бряг на река Аренд, готвейки се за поход към мястото, където се пресичат границите на трите херцогства. Нещо повече — един толнедрански генерал пристигна във Во Мимбре, за да преговаря с нашите пълководци.
Това вече ме разтревожи. Ако Ктучик беше успял да подмами и Толнедра, тогава наистина ме чакаха големи неприятности.
— Можем да обсъдим това по пътя към Во Мимбре, милорд — обърнах се към Мандорин. — Оказва се, че ситуацията в Златния град е много по-заплетена. Смятам, че няма да е уместно да разгласявам коя съм в херцогския палат. Най-добре ще е да ме осиновите, Мандорин.
Той примигна неразбиращо насреща.
— Вие сте мимбрат, милорд — продължих. — И окото Ви няма да мигне, ако се наложи да отбранявате цяла крепост само с едната си ръка. Но една най-обикновена лъжа не е по силите ви. Ето защо ще се наложи да открием някой свещеник на Чалдан, за да извърши необходимата церемония, която ще ме превърне във ваша племенница — контеса Полина, далечна роднина от изчезващ клон на фамилията. Така незабелязано ще мога да се добера до истината в този заплетен случай.
По лицето му се изписа наранена гордост.
— Това е доста съмнително прикритие — възрази той.
— Обединява ни обща цел, милорд, пък и вашето познанство с баща ми ни превръща едва ли не в брат и сестра. Какво пречи да узаконим почти роднинските си отношения и в щастлив съюз да се заемем с изпълнението на задачата?
Церемонията беше истински маскарад, но тя напълно задоволи желанието на Мандорин поне за привидно благоприличие. Вече без никакви угризения можеше да ме представи в двора като своя роднина.
След реакцията на дагашите във Вакюн и Астурия, когато ме видяха за първи път, аз реших, че трябва да прикрия някак белия кичур в косата си, ако искам да остана анонимна във Во Мимбре. Знаех, че няма никакъв смисъл да прибягвам до най-простия способ — боядисването. Бях опитвала няколко пъти дотогава, но боята просто не се задържаше върху издайническия кичур. След кратък размисъл аз си измайсторих прическа с дълги сатенени бели ленти, сложно преплетени в множество плитчици, които обрамчваха лицето ми и свободно се спускаха по гърба. Колкото повече наблюдавах крайния резултат в огледалото, толкова повече ми харесваше той. Оттогава на няколко пъти използвах тази прическа и тя имаше неизменен ефект върху околните, които изказваха неприкрито възхищение и ме засипваха с комплименти. Не е ли странно колко често някое действие, предизвикано от необходимостта, води до неочаквани обрати и предимства? Тази прическа имаше толкова голям ефект, че не бих си позволила да я нарека маскировка.
След като неудобният бял кичур беше прикрит така успешно, двамата с лорд Мандорин можехме спокойно да поемем към Во Мимбре, придружени от двайсетина наперени рицари в пълно бойно въоръжение.
Ескортирани от дрънчащите в железните си брони охранители, влязохме шумно във Во Мимбре и се отправихме право към палата на херцога. Приеха ни незабавно и ни съпроводиха до тронната зала на херцог Королин. Ей богу, сега изобщо не си спомням защо реших така, но тогава пак бях облечена в бялата сатенена рокля от церемонията по осиновяването. Когато пристъпих в огромната зала, украсена със старинни оръжия и пряпорци, свидетели на множество битки, аз имах вид на младоженка, която отива към олтара. Вероятно тези одежди не бяха най-подходящите за човек, който държи да остане незабелязан, но колкото и да се старая, на мен все не ми се удава напълно да се слея със стените и мебелировката.
Барон Мандорин ме представи и, понеже беше мимбрат до мозъка на костите, не пропусна да натърти, че ще упражни насилие над всеки, който прояви към мен дори най-малкото неуважение. След като направих няколко изискани реверанса пред херцог Королин и показах необходимата доза момичешко лекомислие и кокетство, аз бях оставена на грижите на придворните дами, които ме изведоха от залата, докато мъжете се заеха с обсъждането на важни държавни дела. Въпреки това имах време да забележа, че около херцога стояха около дузина чужденци с толнедрански тоги. Докато тълпата млади придворни дами, облечени в пъстри дрехи, ме теглеше към изхода, аз мислено проучих обстановката в залата и попаднах на познатото ми матово черно съзнание, което беше безспорен знак за присъствието на мурги или дагаши. Между него обаче проблясваше и червеният цвят на истинските толнедранци. Явно Кадон не си губеше времето и беше опразнил част от хазната на Ктучик, за да подкупи неколцина истински толнедранци. Това, което ме разтревожи най-много, обаче, беше внезапният проблясък на антрацитено черно. Някъде в тълпата се криеше гролим. Неговото присъствие беше знак, че случилото се във Во Вакюн и Во Астур беше само периферията на основния заговор. Центърът в плана на Ктучик се намираше във Во Мимбре.
Колкото и да е болезнено за мен, трябва да призная, че повечето млади жени, особено тези от благородническо потекло, са ужасно глупави, а разговорите им са празнодумни и лекомислени.
Белите сатенени ленти, вплетени в косата ми, предизвикаха лавина от възхищение и веднага се превърнаха в придворна мода. Тази прическа ми придаваше младежки вид, а присъединяването ми към кикота на останалите празноглавки породи заблудата, че съм на техния ум.
Макар барон Мандорин да ми донасяше какво е обсъждано на заседанията на Тайния съвет, той все пак не можеше да е наясно с всичко. Ставаше крайно наложително и аз да взема участие в развоя на събитията. Неумолимото напредване на заговора ме караше да бързам. Така се случи, че на следващата сутрин аз „страдах“ от много силно главоболие и под този предлог изгоних новите си познайници от моите покои. После излетях през прозореца и започнах да „кръжа наоколо“, ако трябва да използвам краткото и твърде образно определение на баща си за този вид дейност.
Още беше лято и всички прозорци в палата на Королин бяха широко отворени, затова не ми беше трудно да попадна на дискусията на Тайния съвет. Кацнах на перваза и изгуках няколко пъти, за да разсея всякакви съмнения, че съм просто обикновена птичка. После наострих уши и се заслушах в разговорите.
Точно в този момент херцог Королин говореше на един човек с вид на толнедранец със скосени очи, облечен в бледожълта тога.
— Трябва да ви уведомя, достопочтени Кадон, че наскоро до мен стигна вест от северните херцогства за състоянието на херцог Олдоран. Той, казват, бил повален от страшна и непозната болест. Властта сега е в ръцете на стария граф Мангаран.
— Истина е — потвърди Кадон, — и моите източници казват същото, Ваша Светлост. Но така или иначе най-важен на север е херцог Катандрион, а аз нямам никакви сведения, че той е променил намерението си да нападне Астурия. В действителност няма особено значение кой е на власт във Во Астур, когато нашия план изцяло зависи от това, което се случва във Во Вакюн.
Мисълта, която пратих, беше толкова лека и ефирна, че да остане незабелязана от никого. Тя обаче се натъкна на матово черно съзнание. Кадон
В това време един слуга, ако се съди по облеклото му, се доближи до Кадон и му прошепна нещо.
— А, да — отвърна Кадон, — благодаря ти. — После отново продължи разговора с херцога, но в този кратък промеждутък пред мен проблясна антрацитено черно съзнание. Бях открила своя гролим, но все още не можех да проумея защо той е решил да остане в сянка. Съдейки по онова, което моят баща и чичовците
