Поулгара — магьосницата

— Няма по-добър от мен в цяла Астурия, милейди. Да Ви покажа ли?

— Ще ти се доверя и така, Ламер. Искам посланието ми да стигне на мястото в точно определен момент.

— Това е напълно по силите ми, милейди. — Той примигна. — Ще бъда в галерията отдясно на трона — каза после. — Ще пратя съобщението и ще съм на половината път към външните порти, още преди то да е стигнало своя получател.

— Много добре, приятелю. Сега отивам да се преоблека, а после слизам право в тронната зала. Прати моята вест, щом ме видиш да влизам през вратата.

— Ще бъде сторено, милейди. — Той се поколеба. — Ами… Хм… Кой ще е получателят?

Казах името и когато го чу, по лицето му пробяга тънка усмивка. После отидох да сменя дрехите си в покоите на Асрана. Избрах роклята, която носех на сватбата на Белдаран. Беше достатъчно предизвикателна, за да привлече вниманието на всички в залата, пък и познавах и последната нейна гънка — нали бях гледала как Арел прави всеки бод с иглата.

Асрана влетя в стаята, точно когато завършвах прическата си.

— О, богове! — извика тя. — Каква поразителна рокля, Поли! Но не е ли малко дръзка и лекомислена?

— Това е целта — казах. — Планът ни ще се задейства в мига, когато вляза в тронната зала. Затова искам да съм сигурна, че всички ще ме забележат.

— Можеш да бъдеш убедена, Поли. Видът ти обаче може да провали нашия план. Всички ще бъдат така захласнати по теб, че ще забравят да свалят властта.

— Погрижила съм се едно нещо да им го напомни, скъпа — уверих я аз. — А сега върви да ми доведеш Мангаран. После можеш спокойно да отидеш в тронната зала.

— Нервите ми са малко изопнати, Поли.

— Хубаво, така и трябва. Налага се рефлексите ти да бъдат изострени. А сега бягай!

Тя изчезна, а Мангаран почука на вратата няколко минути по-късно.

— Прати ли сте да ме повикат, лейди Поулгара.

— Влез и затвори вратата.

Той се подчини.

— Оттук ще отидете право в тронната зала, милорд — наредих аз. — Постарайте се да сте на не повече от метър и половина от трона. Нали Олдоран е там?

— След вечеря се посъвзе малко и слугите го закрепиха на трона — кимна той. — Държи си очите отворени, но се съмнявам да осъзнава къде е и кой е.

— Добре. Бъдете готови щом вляза в тронната зала, да се случи нещо извънредно. Тогва аз ще ви дам нареждания, а вие ще ги изпълните. Ще изнесем херцога от тронната зала. Всичко ще изглежда, сякаш постъпваме така, за да го спасим, но това ще е добър предлог да го изпроводим в манастира. Аз ще дойда в стаята, където ще го отнесете и ще го прегледам. После ще се върнем в тронната зала и ще обявим, че той се е оттеглил заради „влошеното си здравословно състояние“. Тогава Вие ще поемете управлението. Опитайте се да изглеждате крайно наскърбен от случилото се.

— Какво точно ще се случи, лейди Поулгара?

— Не е нужно да знаете, милорд. Държа реакцията ви да е съвсем естествена. Ако успея да изненадам вас, значи и на останалите ще се стори много убедително. През цялото време ще ви напътствам, така че просто следвайте съветите ми. Те ще бъдат напълно обясними и логични предвид обстоятелствата, така че никой няма да ви подозира и разпитва. Сега вървете. Ще Ви последвам само след няколко минути и тогава ще можем да действаме.

Изчаках достатъчно, преди да напусна покоите на Асрана, опитвайки се да успокоя дишането си.

Накрая поех дълбоко въздух и излязох в коридора, който водеше към тронната зала.

Забавих се за малко в сянката на масивната врата, за да се уверя, че всички са по местата си. Мангаран беше наблизо от лявата страна на трона. Олдоран седеше с мътен поглед на обичайното си място. Мургът с толнедранската жълта тога стоеше плътно до пияния херцог, а върху лицето му беше изписано леко безпокойство. Очите му постоянно бягаха из залата. Не забелязах Ламер в тъмната галерия, но така и трябваше да бъде. Мигновено проучих залата и най-сетне се успокоих. Ламер беше на своето място. Кикотещата се Асрана също беше близо до трона и цялата грееше от удоволствие. Напрежението я правеше да изглежда още по-жизнена и енергична.

Всичко се развиваше според плана.

Пристъпих през вратата и втренчих поглед в човека с жълтата толнедранска мантия, изправен до херцога. Крачак ме разпозна още при първия поглед, затова предполагах, че и този мург веднага ще разбере коя съм. И наистина, очите му изскочиха от орбитите, когато ме видя. Не го оставих да се съвземе, а тръгнах бързо към трона. Както и очаквах, роклята ми привлече погледите като магнит. Оказа се, че след толкова години този трик все още действа. Всички глави се обърнаха към мен като слънчогледи. Думите замръзнаха недоизречени, а придворните зяпнаха насреща ми. В този миг тетивата на Ламер звънна. Стоманеното острие с хрущене проби челото на мурга. Разстоянието не беше голямо, а лъкът на Ламер явно беше много як, защото стрелата премина през главата на шпионина и близо педя от нея щръкна през тила му. Мургът доби странен вид с чело, украсено с перата от опашката на стрелата. Тялото му се разтърси в конвулсия, а после се вцепени и остана право.

— Убийци! — провикнах се аз, усилвайки гласа си така, че сигурно го чуха и извън градските стени. — Пазете херцога!

Ето така свалих правителството на Астурия. Една стрела, един вик — и всичко приключи. Всички гениални планове са прости.

Докато тялото на мнимия толнедранец бавно се свличаше на пода, Мангаран взе нещата в свои ръце.

— Пазете херцога! — подзе думите ми той. — Прикрийте го с телата си!

Отпърво потресените придворни се отдръпнаха назад. Не се знаеше дали няма да последват още стрели, а благородниците не бяха чак толкова предани на своя херцог. Мангаран обаче се хвърли и закри с тяло смутения владетел. Останалите побързаха да го последват. Някои от придворните извадиха мечовете си и се заоглеждаха кого да прободат. Асрана крещеше, имитирайки съвършено изпаднала в истерия жена.

Бързо заобиколих обзетата от паника тълпа и се отправих към вратата на залата, която се намираше зад трона.

— Оттук, лорд Мангран! — извиках. — Доведете херцога! Останалите да охраняват вратата! Тук има измяна! — Държах последното да стане ясно на всички.

После създадох ужасяващ илюзорен образ пред помътнелите очи на Олдоран, който само херцогът можеше да види. Той закрещя и започна да ломоти несвързано, обзет от смъртен страх. Неколцина придворни го подхванаха здраво и, следвайки лорд Мангаран, го повлякоха към вратата, където стоях аз. Подсилих илюзията и писъците на Олдоран станаха още по-пронизителни и той започна да се гърчи, опитвайки да се освободи от ръцете на придворните. Направих всичко възможно крясъците му да продължат, колкото се може по-дълго.

— Сега ли трябва да обявя, че ще заместя херцога? — измърмори под нос Мангаран, минавайки покрай мен, докато наблюдаваше как извличат Олдоран през вратата.

— Още е рано — отвърнах също така тихо. — Нека да покрещи още малко. След това ще се присъединя към вас и ще го прегледам. — Пропуснах малката група през задната врата, а после я затворих плътно и опрях гръб на нея. — Открийте убиеца! — заповядах на останалите в залата. — Затворете портите и го преследвайте!

Това създаде занимание на всички за дълго време. Една бърза мислена проверка ми показа, че Ламер вече е напуснал палата и седи в една кръчма на няколко пресечки по-надолу. Още веднъж се уверих в неговия безспорен професионализъм.

Оказа се обаче, че не всички придворни са се втурнали в безразборното преследване на убиеца. Около половин дузина астуриански благородници със смутени лица бяха наобиколили тялото на простреляния мург. Някои открито чупеха ръце, а един направо плачеше с глас. Улових погледа на Асрана и й дадох знак с ръка да се приближи към мен. Тя незабавно се подчини.