Поулгара — магьосницата

завръщането във Во Вакюн. Точно в деня преди да тръгнем обаче в замъка се появи един друг стар приятел. Граф Мангаран, херцог на Астурия, беше ходил при Королин във Во Мимбре и на връщане, придружен от въоръжената до зъби охрана, се отби във Во Мандор. Поне на външен вид той не се беше променил много от времето на преврата, но сега очите му гледаха уморено. След официалните приветствия в двора на замъка, Мандорин ни отведе в една усамотена стая най-горе в една от кулите, за да обсъдим държавните дела. Тези предпазни мерки ми се видяха малко пресилени като се има предвид непристъпността на Во Мандор, но не биваше да се забравя, че това все пак беше Арендия.

— Е, Мангаран — подхвана Асрана, когато всички се разположихме около масата, — някаква спешна задача ли те накара да отидеш във Во Мимбре, или просто закопня за компанията на херцог Королин?

Мангаран прокара ръка по измореното си лице.

— Напоследък често си мисля, че май щеше да е по-добре да напусна града, когато вие, дами, заплитахте онзи заговор — каза той. — Сега вече разбирам защо Олдоран изобщо не изтрезняваше. Оказва се, че има ужасно много проблеми за решаване. — Херцогът тъжно въздъхна. — Отидох при херцог Королин във Во Мимбре да го предупредя, че във Во Астур имаме големи неприятности. Сега продължавам към Во Вакюн при херцог Катандрион по същия въпрос. Ще ги посъветвам да се обединят в здрав съюз, защото Астурия ще пламне всеки момент.

— Нищо ново не ни казваш, Мангаран — вметна Асрана. — Откакто се помня, Астурия постоянно пуши и тлее. Къде се разгоря жаравата този път?

— Подозирам, че този конфликт ще остане в историята като „Войната на племенниците“ — отвърна Мангаран с мрачно лице. — Аз нямам преки наследници, пък и възкачването ми на херцогския престол стана при доста съмнителни обстоятелства. Отстраняването на Олдоран беше на границата на законността, а по всички правила тогава неговият най-възрастен племенник Нерасин трябваше да заеме мястото му.

Асрана изпръхтя презрително.

— Споделям чувствата ти, баронесо — обърна се към нея Мангаран и продължи: — За съжаление и моят най-голям племенник не е по-добра стока от Нерасин. Той е глупав пройдоха, затънал до ушите в дългове от хазарт. Ако трябва да си го кажа направо, не бих му поверил да отговаря и за една кочина.

— Аз го познавам, Поли — обърка се към мен Асрана. — Името му е Олбъртън и наистина не е по-добър от Нерасин. Ако някой от тези двамата наследи Мангаран, Астурия ще се разпадне на малки воюващи помежду си имения. — Тя студено погледна мъжа си. — А от това ще побързат да се възползват мимбратите, не е ли така, скъпи?

Мандорин въздъхна.

— Боя се, че е самата истина — призна той.

— А и в пограничните райони на Вакюн живеят някои благородници, които също няма да стоят със скръстени ръце — добавих. — Не разбирам по силата на какво границата предизвиква най-лошото в човешката природа!

— Отговорът е много прост, Поли — цинично се изсмя Асрана. — На цял свят е известно, че онези там, отвъд граничната межда, просто не са хора. Ето защо при всеки удобен случай земята, която те обитават, трябва да се върне на достойните й притежатели, тези на отсамната страна на границата.

— Това е много несправедливо — срязах я аз.

— Но пък е вярно — отвърна тя и дръзко отметна глава.

— Още не мога да повярвам, че всичко това наистина се случва — намеси се Мандорин. — Толкова трудно извоюваният мир, който едва изтръгнахме от зъбите на предстоящата война, сега е в ръцете на някакви астуриански контета.

— И което е още по-лошо, ние сме безсилни — промърмори Мангаран. — За щастие няма да съм жив, за да видя всичко това.

— Ама че странна работа — рече замислено Асрана. — За мира са нужни също толкова мъдри и силни владетели, както и за войната. Скъпи Мангаран, защо не направиш един подарък на бедната ни Астурия — прибави към завещанието си клауза, с която да пратиш тези двамата на дръвника! На човек без глава изобщо няма да му е нужна корона!

— Асрана! — ахна Мандорин.

— Само се шегувам, скъпи — увери го тя, после се намръщи леко. — Но въпреки всичко, това може да бъде изход от положението. Питам се само защо трябва да чакаме Чалдан да прибере Мангаран при себе си, а не го направим още сега? Няколко капки отрова ще ни отърват от всички проблеми. После ще изтровим повечето от астурианските благородници, докато най-сетне не попаднем на някой, достоен да седне на престола.

— Твърде простичко решение, Асрана — сгълча я Мангаран.

— Простите решения са винаги най-добрите, стари приятелю — отвърна тя. — Всички ние сме аренди и сложните ходове ни объркват.

— Признавам, че твоето предложение силно ме изкушава — каза Мангаран със зловеща усмивка.

— Съветвам те да не се увличаш — прекъснах го аз. — Ако намесиш отрова в политиката, това неизменно ще предизвика много подражатели. А на всеки от нас се налага да се храни понякога.

— Отровите се намират трудно, пък са и много скъпи — каза Асрана.

— За бога, Асрана, престани най-сетне! — избухнах аз. — Никак не е трудно да намериш отровни растения дори в цветните лехи на Во Мандор, стига да търсиш внимателно! Те се срещат толкова често, че даже се чудя как половината население не се е изтръшкало от невнимателната им употреба. Ако наистина искаш да убиеш някого, по-добре използвай нож или брадва, но не посягай към отровата! Аз ще имам грижата да оправя това, което става в Астурия.

— Само ми разваляш удоволствието — намуси се Асрана.

И тъй като Мангаран така или иначе беше тръгнал към Во Вакюн, ние с Килан го придружихме, въпреки че моят сенешал — ако това изобщо е подходящо звание за Килан — беше леко смутен от присъствието на толкова много астурианци около себе си. Забелязала съм, че наследствените предразсъдъци и вражди трудно се преодоляват, а мирът беше още ново и непознато състояние за Арендия.

Не беше особено трудно да се предотврати „Войната на племенниците“, както я нарече Мангаран, защото привържениците и на двата лагера говореха охотно за битки и сражения, но опреше ли се до истинска война, те свиваха знамената. Накарах Мангаран да издири някои по-речовити последователи на Нерасин и Олбъртън. След като проведох няколко сериозни разговора с по-изтъкнатите представители на двете страни, нещата видимо се уталожиха.

Владетелите на трите херцогства приеха случилото се като знак свише. Макар и да не държах особено на това, аз неусетно се превърнах в негласно одобрен от всички председател на Съвета на арендите.

Всичко вървеше гладко през следващите няколко години. Чрез сложни комбинации от убеждаване, заплахи и открита демонстрация на сила аз успявах да поддържам крехкия мир в Арендия.

Младият Алеран — синът на Катандрион — растеше и възмъжаваше. Той се ожени малко след като навърши осемнайсет години. Неговите родители правеха всичко по силите си, за да го превърнат в истински аренд. А това ще рече благородническа кръв и пълна липса на здрав разум. Но аз също не им отстъпвах и успях да съхраня у него трезвия поглед към действителността, който му позволяваше да стои здраво стъпил на земята. Изводът на Асрана, направен по време на срещата ни във Во Мандор, все още беше в пълна сила — за мира са нужни също толкова силни владетели, както и за войната. А нищо не е по-голяма гаранция за силата на един владетел от здравият разум.

За моя най-голяма изненада, аз открих неочакван помощник в усилията си да разбия изконните арендските възгледи на Алеран за живота. Макар бъдещият владетел да посещаваше уж „леля си Поул“, аз забелязах, че той прекарва много по-дълго време с Килан. А кой може да дава по-стабилни съвети за живота от един майстор строител? Двамата с моя иконом успяхме да превърнем Алеран в наистина способен и силен владетел. „Високият стил“ на речта му не отстъпваше и на най-префинените благородници, но въпреки закостенелия архаичен език, неговият разум се развиваше в крак с времето.

Каквото и да си мислите, обаче, аз нямах нищо общо с избора му на съпруга. Това решение беше почти изцяло предопределено от политическите игри. Булката се казваше Майесерел — типичен пример за сложните имена, които обикновено се получават при сливане на имената на няколко починали деди. Въпреки това обаче тя беше прекрасно тъмнокосо момиче. Не може