Поулгара — магьосницата

държат малкия Катандрион. Но после трябваше да се притаим и да чакаме следващия ход на Нерасин. И така, реших да сторя нещо, което задълго щеше да държи влага на така наречения херцог на Астурия. Неговото убийство би приключило успешно въпроса, разбира се, но после щеше да се наложи да се справим и с наследника му. След онова, което Нерасин направи с Асрана и Мандорин, аз вече не държах особено той да остане жив. Но развитието на събитията и загадъчното подмятане на майка, че един ден ще имам нужда от него, ме караха да размисля как да го принудя да ми играе по свирката до края на дните си и да му осигуря да доживее щастлива старост чак до осемдесет. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че спасението на сина на Алеран и „възпитаването“ на Нерасин нямаше да бъдат две отделни задачи, а щяха да са съчетани в едно.

Наемниците на Нерасин можеха да скрият момчето където си пожелаят, но това не беше толкова важно. Във Во Астур можех да разбера всичко, което ми е необходимо, без да изсичам вековния лес, търсейки безнадеждно под дърво и камък. Щом веднъж стъпех на врата на Нерасин, можех да уредя връщането на детето, без да застрашавам живота му или пък да унищожавам половината астурианска гора.

Другата ми грижа стоеше чинно пред вратата на библиотеката, точно когато се наканих да тръгвам. Червената му брада се беше наежила, ръцете му стояха решително кръстосани на гърдите, а лицето му беше като изсечено от камък.

— Няма да те оставя да тръгнеш сама, госпойце — категорично заяви той.

— О, Килан, не ставай смешен — казах му. — Няма да се излагам на никакви опасности!

— Няма да заминете сама!

— И как мислиш да ме спреш? — попитах меко.

— Ще подпаля къщата.

— Няма да го направиш!

— Вие само опитайте!

— Добре тогава, Килан — рекох, престорвайки се, че отстъпвам, — щом настояваш толкова…

— Настоявам — наежи се отново той. — А сега отивам да оседлая конете.

— Няма да пътуваме с коне — казах. — Ела да слезем в градината.

— Че за какво пък ни е това?

— Ще видиш.

Той стоеше до един розов храст, окастрен за през зимата, и ме наблюдаваше неспокойно. Май вече си даваше сметка, че е прекалил с натиска върху моите чувства.

Прокарах Волята си през неговото съзнание и я освободих. Признавам, не беше никак лесно. Доколкото си спомням, тогава за първи път пронизвах с Волята си нечие чуждо съзнание. Когато процесът приключи, аз грабнах един камък и внимателно го сложих върху опашката на една малка полска мишка, побрала цялото тяло и съзнанието на Килан. Имаше опасност промяната да го накара да се държи доста истерично, а аз нямах време да си играя на криеница с него.

Писъкът му беше покъртителен, а очичките на малкото създание почти изскочиха навън от орбитите. Аз обаче незабавно потиснах надигащото се в мен съчувствие. Все пак Килан сам си изпроси това.

Бързо се превърнах в сокол, а неговото цвърчене стана пронизително. Взех пищящия мишок внимателно в ноктите си, избутах камъка, който затискаше опашката му, и полетях към Во Астур.

Полетът поне за мен не беше тежък. Като се издигнахме на няколко десетки метра от земята, Килан престана да цвърчи, но тялото му ужасно се тресеше.

Стигнахме Во Астур по обед. Кацнах върху парапета на крепостната стена и забелязах, че наоколо нямаше жив човек. Това беше сигурен знак, че дисциплината е доста хлабава. Никак не го одобрих, макар да беше в наша полза. Астурия беше на прага на война, все пак, и отсъствието на стражи по наблюдателниците беше признак за непростима немарливост. Все още държейки треперещата мишка в единия крак, аз заподскачах към пустата наблюдателница в югоизточния ъгъл на крепостната стена и там отново преобразих себе си и Килан. Той продължи да ме гледа с ужас и да цвърчи, дори след като върна човешкия си образ.

— Престани вече — срязах го остро. — Отново си човешко същество и можеш да говориш. Недей да цвърчиш!

— Никога повече не правете с мен това — изхърка той.

— Идеята беше твоя.

— Изобщо не съм споменавал такова нещо.

— Каза, че на всяка цена ще дойдеш с мен. Е, аз изпълних желанието ти. Затова престани да се оплакваш.

— Ама че ужасно нещо преживях!

— За мен пък беше ужасна заплахата ти да ми подпалиш къщата. Съвземай се по-бързо, Килан, защото работа ни чака.

Наблюдавахме скрити в тясната караулка, докато стражите, които се виждаха тук-там около парапета на крепостната стена, не се събраха накуп в най-отдалечения край около приканващо потракващите зарове. Тогава без бързане, за да не привлечем вниманието върху себе си, ние се прокраднахме по многобройните стъпала към горните етажи от двореца на Нерасин. Все още помнех разположението на палата, затова с Килан успяхме незабелязано да се вмъкнем в прашната и занемарена библиотека. Със сигурност тук беше най-безопасното място в двореца — по онова време научната работа и четенето не бяха на почит във Во Астур.

Постепенно слънцето взе да залязва и над града падна мрак. Шумът, който долиташе от тронната зала, показваше, че астурианците празнуват. Явно Нерасин беше сторил нещо, заслужаващо особена гордост и привържениците му — в по-голямата си част негови роднини — гръмко изразяваха своето одобрение. Сигурно се надяваха, че хитроумният му план ще подобри като с магическа пръчка положението във Во Астур. Предположих, че най-вероятно ядат и пият. Това е основната грешка при всеки опит да се подчинят групи от хора. Който е ял и пил за твоя сметка, после едва ли ще склони да гладува заради теб.

Килан пазеше вратата, докато си припомнях детайлно дисекцията, която някога аз и моят учител Балтен извършвахме на Острова на бурите. Исках да се убедя, че един наистина прост орган ще убеди Нерасин да ми сътрудничи.

Мисля, че беше около полунощ, когато група шумни астуриански аристократи излязоха с клатушкане от тронната зала и се запрепъваха по стълбите нагоре. Те стовариха полуприпадналия Нерасин в ръцете на стражите пред владетелските покои и се пръснаха по коридорите, припявайки неприлична пиянска песен.

Двамата с Килан продължихме да изчакваме подходящ момент.

— Аз ще убия когото трябва, госпойце — прошепна моят приятел. — Не ща да си цапаш хубавите ръце с астурианска кръв.

— Никого няма да убиваме, Килан — отвърнах остро. — Просто ще дам някои съвети на Нерасин, това е всичко.

— Да не мислиш, че той ще послуша?

— Ще ме послуша, Килан, можеш да бъдеш сигурен.

— Ще ми е много интересно да видя как точно ще стане това, госпойце. — Той грабна един масивен стол и много бавно започна да го кърши на части. Подбра един от краката му и замахна с него във въздуха няколко пъти. — Това ще ни свърши работа — заключи той, показвайки заплашително импровизираната сопа.

— За какво ти е тоя кривак? — попитах.

— Все ще ни е нужно нещо, с което да приспим стражата.

— Стражите няма да ни създават грижи.

— За всеки случай ще държа тоягата готова.

— Щом това те кара да се чувстваш по-спокоен — примирих се аз. После се ослушвах известно време край вратата. В двореца се беше възцарила тишина. Само тук-таме се чуваше тропане на врати, взривове от внезапен смях и откъслечни пиянски провиквания. Открехнах вратата и погледнах двамата стражници, които подпираха с отегчен вид стената пред спалнята на Нерасин. „Заспете!“, промърморих леко към тях и само след миг те вече бяха проснати на пода, хъркайки гръмогласно от двете страни на вратата.

Само след минута двамата с Килан бяхме в покоите на Нерасин. Той хъркаше, проснат на балдахиненото