Един от останалите барони смушка Лагерон в ребрата и му зашушна нещо на ухото. Възмутеното изражение на недоволника постепенно омекна, а погледът му стана лукав. Бях готова да се обзаложа, че бароните вече бяха решили да се правят на глухи и да не спазват моите нареждания.
— Искам да съм сигурна, че правилно сте ме разбрали, господа — рекох. — Вярвам, че всички сте чували разни небивалици за мен. — Усмихнах се — Нали никой не хваща вяра на тези приказки? — Те се разсмяха. Постепенно прогоних усмивката от лицето си и направих една от гримасите, с които баща ми сплашваше хората. — Е, крайно време е да им повярвате — казах заплашително. — Независимо колко невероятно ви се струва онова, което чувате за мен, ще се уверите, че реалността е къде-къде по-страшна. Дори за миг не помисляйте, че можете да се измъкнете от моите заповеди. Имам начин да разбера какво правите във всеки момент. Ако някой от вас си позволи да наруши наложените от мен ограничения, ще го приема като престъпване на клетвата, която току-що ми дадохте. Той ще бъде наказан най-строго и изхвърлен от неговото имение с една риза на гърба, а собствеността ще стане моя. Имам очи навсякъде, господа, и ще се наложи да ми се
Оставих ги известно време да проумеят казаното, а после отново заговорих с разумен и уравновесен тон.
— Промяната в управлението винаги води до разкол и политически смутове, господа. Всичко ще тръгне по старому толкова по-рано, колкото по-скоро привикнете към моите малки хрумвания. Ако някой от вас обаче мисли, че аз съм твърде неудобна и създавам единствено главоболия, няма да настоявам да остава верен на дадената клетва. Можете да напуснете херцогство Ерат, когато пожелаете. А ако откриете начин да вземете със себе си своите земи или къщата, можете да ги отнесете със себе си. Според мен обаче дори баща ми не е способен на такова нещо. Ето защо имотите ви ще трябва да останат под мое владичество. Нека го кажа съвсем ясно — аз съм на власт и аз определям правилата. Има ли някакви въпроси?
В залата цареше угнетяваща тишина и никой не понечи да надигне глас. Въпреки това херцог Алеран тутакси мобилизира войската си и я прати към южния бряг на река Камаар.
— Това изобщо не е било необходимо, Алеран — казах му седмица по-късно, когато открих какво е сторил. — И сама мога да се оправя.
— Постъпих така само от предпазливост, лельо Поул — отвърна той. — Щом войската е там, хора като Лагерон ще стоят мирно. Познавам бароните и зная какво би ги накарало да кротуват.
Свих рамене.
— Твоя работа, Алеран — казах. — Нали ти плащаш на всички тези войници. После не ми пращай сметките.
— Королин и Нерасин обещаха да помогнат при покриването на разноските, лельо Поул, а ако стане нужда, да изпратят и техни войски. Всички искаме в твоето херцогство да цари мир.
— Готова съм на всичко, което би те направило щастлив, скъпи — рекох, потупвайки го нежно по бузата.
Освен десятъка от моите васалите, аз притежавах и обширни имения, които ми принадлежаха по право. Килан ми обясни, че почти една четвърт от херцогството е моя лична собственост. Все още бях решена да премахна крепостничеството и започнах с незабавното освобождаване на моите собствени селяни. Една от странните черти в тази противна на здравия разум система беше обичаят всеки избягал крепостник, който е успял да се укрие година и един ден, да се смята за свободен човек. Помислих, че ако крепостните получат свобода в моите имения, тогава съвсем скоро земите ми ще се видят като земния рай на останалите нещастници из херцогството. Смятах да установя строги правила за „ненарушаване“ пределите на моята земя, така че останалите барони да не сноват нагоре-надолу из нея и да преследват избягалата си собственост. Надявах се не след дълго всички крепостници из херцогството, способни да се движат на собствените си крака, да се установят за постоянно при
— Тогава, щат не щат, ще дойдат с шапки в ръце да те молят за хора, които да им изорат нивите, да засеят зърното и да го ожънат — каза Килан.
— Точно това целя, Килан — отвърнах самодоволно. — А сега да се върнем на въпроса къде ще е разположена моята къща. Държа да е с лице към езерото, а от едната страна да граничи с реката. И още — искам да е построена върху хълм, така че да е на безопасно място по време на пролетните разливи.
Когато дойде пролетта, аз надзърнах в малкия си трезор, изкопан на тайно място в пода на моята спалня. Загребах и почти го изпразних от излишните за мен пари, а после пратих Килан на север да купи строителни материали, да наеме работници и да започне строежа.
Това лято бях твърде заета, за да наблюдавам непрекъснато строежа на новата си къща. По същото време издадох указ за освобождаването на моите крепостници, който хвърли в ярост свещениците на Чалдан. Арендското духовенство беше тясно обвързано с феодалната система. Поповете веднага надушиха опасността, която се криеше в съществуването на огромни земи, населявани от свободни селяни, които щяха да граничат със земите на църквата. Иззад амвоните от Селин до Султурн бях изобличена като „унищожителката“. Това прозвище обаче не доби широка гласност, защото проповедите — по очевидни причини — се държаха пред пустеещи църкви.
Първосвещеникът на Чалдан, който притежаваше огромно имение в Мимбре, се надигна чак до Во Вакюн, за да ме заплаши, че ако не отменя освобождаването на своите крепостни, ще ме отлъчи от църквата.
— Това ни най-малко не ме вълнува, Ваша Милост — казах му. — Знаете, че не съм последователка на религията на Чалдан. Моят Учител е неговият по-стар брат — Алдур. Защо не ги оставим да изяснят този въпрос помежду си. Следващия път като говорите с Чалдан, кажете му какво съм направила и го помолете да реши това с брат си.
Той изхвръкна от стаята, пръскайки слюнки от ярост.
Както обикновено, Съветът на арендите се събра към средата на лятото на Големия панаир. Забелязах, че ме гледат изпитателно, когато се настанихме около масата. Очевидно Королин, Алеран и Нерасин са очаквали да съм прекалено заета и почти обезумяла от новите си задължения, та да не мога да дойда на срещата.
— Имаш ли някакви проблеми, лельо Поул? — запита Алеран почти с надежда в гласа.
— Нищо чак толкова важно, че да ме спре — отвърнах, повдигайки рамене. — Васалите ми постепенно взеха да схващат, че когато кажа нещо, аз имам точно това наум.
— До мен стигнаха слухове, че си освободила крепостните в личните си имения — намеси се Королин. — Дали е било разумно да го правиш? Или пък се каниш да обработваш тези просторни земи чрез магия?
— За бога, не, Королин — отвърнах. — Ще наема бившите си крепостни да ги работят.
Очите му изхвръкнаха и той зяпна от изумление.
— Мигар наистина се каниш
— Освен ако те не искат нещо друго — отговорих. — Един охранен вол, например, или пък нов чифт дрехи. — Намръщих се леко. — Единственият проблем с парите е, че крепостните могат да броят само до десет. Или пък до девет, ако са си изгубили някой пръст. Така денят за плащане се превръща в кошмар. Сигурно ще трябва да помисля и за училища в именията си, за да дам на моите бивши крепостни основни познания по аритметика и да ги науча прилично да четат.
— Чудовищно! — не издържа Нерасин. — Не е възможно да учиш крепостните на четмо!
— Че защо? Едни образовани работници сигурно ще са по-полезни от неграмотните, не мислиш ли?
— Лейди Поулгара, по тези земи е имало много луди глави, които са оставили след себе си какви ли не подстрекателски писания. Ако крепостните могат да четат, те сигурно ще попаднат на тези документи и ще започнат революция!
— Революциите са много здравословни, Нерасин. Те прочистват атмосферата. Ти днес едва ли би седял на това място, ако навремето граф Мангаран, баронеса Асрана и аз не бяхме свалили от трона във Во Астур твоя чичо. Но щастливите работници не се бунтуват. Виж, ако започнеш да ги унижаваш, могат да те погнат с вилите. Това със сигурност обаче няма да се случи в моите владения.
— По-скоро бих си отрязал езика, отколкото да те съветвам как да постъпваш, лельо Поул — намеси се Алеран, — но не мислиш ли, че малко избързваш?
— Просто си чистя къщата, Алеран — отвърнах, — а тя е много разхвърляна и мръсна. Нямам намерение
