Погребахме го в тесен гроб под едно дърво в най-високата точка на долината. Вятърът, който сякаш споделяше скръбта ни, въздишаше и стенеше из клоните на вечнозелените дървета по хълма над нас.
Двадесета глава
Килан си отиде, но ми остави богато наследство. Не го бяхме мислили точно така, но с течение на вековете членовете на неговото огромно семейство постепенно и неусетно се превърнаха в мои прислужници по наследствена линия. Имаше нещо успокоително в това. Всички те бяха почти като мои деца, защото ги израждах със собствените си ръце. Аз първа ги докосвах, когато идваха на този свят, и това ни сближаваше още от първия миг. За мен това беше важно, защото постоянната връзка е много необходима за някого с моята странна съдба. Или както би казал Килан: „След като си решила да живееш завинаги, значи ще се чувстваш самотна доста често през годините, нали ме разбираш.“
Наследствената прислуга във Во Вакюн и къщата до езерото Ерат запълваше все някак огромните празнини, които оставяха след смъртта си моите любими хора.
Повечето от първите ми васали също бяха измрели, когато наближи новият век през 2400 г. Техните наследници имаха доста по-добри обноски. Онова, което вече в цяла Арендия беше известно под шеговитото название „Болежката на Нерасин“, висеше като заплаха и над техните глави. Дори ако някои бяха недоволни от социалните ми нововъведения, те имаха благоразумието да задържат възраженията за себе си.
Двайсет и пети век беше време на относителен мир в цяла Арендия. Понякога тук-там пламваха пожарищата на бунта, които обикновено биваха подпалвани от дълго тлеещи семейни вражди между съседни благороднически фамилии. Но, използвайки разумни доводи или пък открити заплахи, арендските херцози и сами можеха да се справят с тези свади. Най-накрая аз им предложих нещо, което се оказа много ефективно. Васалите бяха задължени да пращат войници на своя господар, щом той пожелае това. Херцозите откриха, че войните между враждуващите семейства тутакси стихват, щом те пратят заповед за мобилизация на войската.
Светът извън границите на Арендия също се развиваше по своя път. Черекските пиратски набези по толнедранските брегове продължиха чак до двадесет и пети век, много след като първоначалните причини за тези нападения бяха отдавна забравени. Вече никой не си спомняше Марагор, но череките — най- примитивните сред всички алорни — продължаваха да плячкосват и опожаряват толнедранските крайбрежни градове. Те лицемерно набожно оправдаваха варварщината си като твърдяха, че се подчиняват на заповедите на Белар.
Всичко това обаче беше прекратено твърде внезапно с възкачването на династията на Боруните на императорския престол в Тол Хонет през 2537. Ран Борун I беше много по-способен владетел в сравнение с предшествениците си от втората династия на Вордувианите. Той изрита ленивите легиони от техните удобни и уютни гарнизони в Тол Хонет и ги накара да построят широк път от устието на река Недран чак до Тол Ворду на север. Строежът принуди легионите да опънат шатрите си по цялото протежение на брега, който беше постоянен обект за атаките на череките. Черекските корсари взеха да се натъкват на много по-здрава съпротива, когато слизаха на сушата. Тогава те решиха, че вече са изпълнили повелите на своя бог и е време да си намерят друго място за забавления.
Тъй като Ран Борун беше първият от фамилията, който сядаше на трона, дворецът му гъмжеше от останки на фамилията на Вордувианите. Родовите черти на Вордувианите покриват целия спектър от мошениците до най-свирепите престъпници. В началото на двадесет и четвърти век те бяха дълбоко впечатлени от сложния план на Ктучик. Тогавашната гражданска война в Арендия им предостави неизчерпаеми възможности за натрупването на мръсни пари, предимно от търговия с оръжие. Последвалият период, известен по тези земи като „Мирът на Поулгара“, пресече техните търговски канали. От Тол Ворду чак до Тол Хорб и Тол Хонет по мой адрес редовно се сипеха люти проклятия и попържни.
Трябва да е било около 2560 г., малко след като череките решиха, че вече не им е забавно да нападат толнедранския бряг. Тогава отново се разбуниха духовете в Арендия. Толнедранците се свързаха с тогавашния херцог на Мимбре, един млад човек на име Салерон, и отвориха кутията, за която мислех, че навеки е заключена с три резета.
Като начало взеха да се обръщат към Салерон с „Ваше Величество“ и го обясниха с факта, че Мимбре е най-голямото от трите херцогства, а херцогът на Мимбре всъщност би трябвало да е крал на цяла Арендия. Или поне щял да стане такъв, щом завладее останалите части. За щастие усилията ми за обучението на арендските херцози не бяха отишли напразно. Салерон, придружен от малобройна свита, препусна на север и пристигна в къщата край езерото през късната пролет на същата година, за да обсъдим случая.
— Реших, че е редно да се посъветвам с теб, преди да се впусна в тази опасна работа — откровено каза той, когато двамата останахме насаме в моята библиотека. Салерон беше мило момче, но затова пък ужасно глупав. На практика той ми искаше разрешение да започне война срещу мен. Колебаех се дали гневно да избухна или да му се изсмея в лицето. Вместо това много внимателно и бавно му обясних какво всъщност целят неговите толнедрански „приятели“.
— Да си призная, не се бях замислял над това, Твоя Светлост — призна той. — Реших, че ще е много уместно — тъй като думите на толнедранските пратеници изглеждаха пропити с мъдрост — да повдигна въпроса на Съвета на арендите това лято. Мислех си, че щом изясня случая пред теб и скъпите си братя от Вакюн и Астурия, мога да бъда провъзгласен за крал на Арендия с пълно единодушие и без да нарушавам нашите сърдечни отношения.
Ама той наистина беше много глупав!
— О, небеса! — само успях да кажа аз.
— Нима намираш някакъв недостатък в това великолепно предложение? — попита той с лека почуда.
— Скъпи, скъпи Салерон — обърнах се към него, колкото се може по-внимателно и търпеливо, — а какво би казал ти, ако през лятото на срещата Нантерон от Вакюн и Лендрин от Астурия обявят, че
— Ами ще реша, че са си изгубили ума, лейди Поулгара. Подобно твърдение би било абсурдно. — След тези думи в очите му плахо взе да проблясва някакъв разум и той доби овчи вид. — Май не съм го обмислил както трябва, а? — продължи неуверено.
Спонтанно прегърнах смутения млад херцог.
— Решението ти най-напред да се допиташ до мен граничи с гениалността, Салерон — похвалих го аз.
— Никога досега не са ме наричали гениален — призна той. — Но въпреки това ми се струва, че още ми липсва мъдрост, затова ще се оставя да ме водиш и напътстваш оттук нататък.
— Ето това е още едно прекрасно и мъдро решение, Твоя Светлост. Ставаш все по-умел в тези неща — заключих аз. — Мисля да се обадя на Нантерон и Лендрин — рекох замислено след малко. — Май тази година ще е по-добре да проведем Съвета на арендите тук, вместо на панаира. Ще се опитам да държа толнедранците настрана, докато ние не си разчистим отношенията. Този път съветът ще се проведе в тесен кръг.
След седмица пристигнаха Нантерон от Вакюн и Лендрин от Астурия. Дръпнах ги един по един настрана и ги заплаших с всички ужасни мъки, познати на този свят, ако дори една усмивка пробяга по устните им, докато официално ги запознавам с малоумното предложение на Салерон. Вярвам, че ме разбраха правилно.
След като обсъдихме положението, аз заключих, че единственият начин да държим настрана Вордувианите, Хонетите и Хорбитите от вътрешните работи на Арендия е да представя случая направо пред Ран Борун. Наех се да отида в Тол Хонет и лично да си поприказвам с Негово Императорско Величество.
Реших да си спестя досадните формалности, които биха съпътствали една такава среща, и полетях към Тол Хонет. Отне ми цял ден да кръжа над просторните равнини на империята, докато накрая не ми се удаде толкова изгоден случай, че беше грехота да го пропусна. Както се оказа, двамата с Ран Борун имахме едно и също хоби. Първият от Боруните обичаше розите също толкова, колкото и аз и прекарваше в градината си по няколко часа на ден. Кацнах на едно клонче и приех човешката си форма, докато той задълбочено изучаваше някакъв хилав розов храст.
