да оставям паяжини по ъглите само заради добрите стари времена.
По безизразните им погледи разбрах, че това, което казвам, влиза през едното ухо и излиза през другото.
— О, богове — въздъхнах. — Добре тогава, ще се опитам да ви обясня. Миналото лято и тримата като че ли бяхте склонни да ме признаете за равна с вас. Така ли беше?
— Ами… — започна колебливо Алеран, — мисля че така беше.
— Поправете ме, ако греша нещо, но нали това означава, че херцогство Ерат е изцяло мое?
— Точно така, Твоя Светлост — кимна Королин.
— Не е ли мило момче — обърнах се към останалите двама. — И така, щом имам пълна власт над херцогство Ерат, тогава мога да правя в него каквото пожелая, нали? При това никой от вас поотделно, нито пък тримата заедно имате право да ми се месите във вътрешните дела.
— Въпреки това съществуват правила и обичаи, лельо Поул — възпротиви се Алеран.
— Зная — лоши правила и лоши обичаи. Това е част от боклука, който измитам от ъглите. — Погледнах решително херцога на Астур. — Разкажи им какво се случи, когато отвлече малкия Катандрион, Нерасин! Опиши го до най-дребната подробност. А ако си забравил, винаги мога да ти го припомня. — После продължих, вече заплашвайки и тримата. — Ще бъде много жалко ако вие, господа, не харесвате това, което става в моите владения. Щом действията ми
И така, това лято съм страшно заета, затова нека да започнем с точките в дневния ред. Още много работа ни чака.
(Надявам се, че този пасаж премахна и последните съмнения у вас кой всъщност управляваше цяла Арендия по онова време.)
Килан се върна във Во Вакюн в средата на лятото.
— Там всеки момент ще завали като из ведро — започна той. — Разплатих се със строителите и им казах да дойдат пак напролет. Ако започнем да газим из прекрасната ти долина през дъждовния сезон, тя ще заприлича на обор, нали ме разбираш. Размислих и реших, че това хич няма да ти се понрави. Оставих само двамина да пазят мястото.
— Много разумно, Килан — съгласих се.
Знаех точно докъде е стигнал строежът — нали постоянно го бях наблюдавала — но въпреки това оставих моят приятел да обрисува бляскаво, макар и леко преувеличено, какво е свършено досега.
Накрая той огледа подозрително купищата правна литература, струпани върху пода на библиотеката.
— Това пък какво е? — рече любопитно.
— Измислям закони, Килан — отвърнах уморено. — Неблагодарна работа е това.
— Твоите желания и капризи са законът, Твоя Светлост.
— Когато приключа тази работа, вече няма да е така. Опитвам се да съчетая в едно най-доброто от всички правни системи по тези места — основно от Толнедра и Мелсена, но има по малко и от алорните, нийсаните и дори марагите. Вече открих няколко подходящи идеи в правото на ангараките, които могат да са ни от полза.
— Защо ти трябва да си мътиш хубавата главица с тия бабини деветини, госпойце?
— Става дума за справедливост, Килан. Тя е в основата на всяка правна система. — Посочих купищата книги. — В тази градина има много бурени и плевели, но аз ще ги изтръгна всичките, за да подготвя лехите за розите.
Килан завърши строежа на новата къща през лятото на 2330, малко след смъртта на херцог Королин от Мимбре. Двамата поехме на север, за да огледам господарския си дом. Досега го бях виждала високо от небето, но гледката от такова голямо разстояние не подсказваше нищо за внушителната сграда, която се издигна пред мен.
Постройката приличаше на снежнобял мраморен блян. Килан си беше позволил доста волности, изпълнявайки предварително уговорения проект. Признавам, бях наложила известни ограничения в парите за строежа. Затова пък Килан нямаше равен на себе си в пазарлъците. Неговата търговска стратегия видимо се беше оказала ефективна и крайният резултат от работата му напълно оправдаваше разходите. Централната част имаше седем етажа и беше украсена с колонада, която напомняше толнедранската архитектура. От двете страни имаше извити в полукръг крила. Те стигаха чак до бъдещата градина, чийто едва поникнал жив плет и незасадени лехи чакаха моята ръка.
Вътрешността на къщата беше дори по-красива, ако това изобщо бе възможно. Стаите бяха просторни и слънчеви, осветени от високи прозорци. В кухните имаше достатъчно място за работа, а единственото определение за баните в задната част на къщата можеше да бъде „луксозни“. Тъй като помещенията бяха без каквато и да е мебелировка и завеси, навсякъде ехтеше като в пещера. Първата ми работа трябваше да бъде да намеря килими и драперии.
— Позволих си да наема група мебелиери, Твоя Светлост — уведоми ме Килан. — Настанил съм ги в една работилница близо до конюшните отзад. Може би ще искаш да им кажеш как трябва да е мебелирана къщата. Ако на едно и също място са струпани столове и маси от различни стилове, това прилича много на претрупана работа, нали ме разбираш.
Разбирах много добре. Кулата на баща ми беше превъзходен пример за това. Моят нов дом обаче беше толкова огромен, че даже ме потискаше. Надявах се семейството на Килан да е достатъчно голямо, за да го запълни. Двамата с Килан обсъдихме вида на мебелите, завесите, килимите и останалите дреболии и аз се върнах във Во Вакюн, за да наглеждам нещата там.
Годините отминаваха спокойно и даже мудно. Всекидневните грижи за управлението на херцогство Ерат лежаха върху раменете на Килан. Той вече беше към средата на петдесетте и имаше вид на солиден и състоятелен мъж. Формално се водеше главен управител на именията и земите ми. Но моите васали — графове и барони — скоро разбраха, че думата му тежи пред мен, затова правеха всичко възможно да поддържат добри отношения с него.
Към 2350 г. обаче годините взеха да му се отразяват. Косата му постепенно стана сиво-ръждива, а слухът му започна да отслабва. Той вече използваше тояга, за да подкрепя несигурните си крака, и носеше винаги със себе си слухова тръба. Неусетно посещенията ми в къщата край езерото се превърнаха в лекарски визити. Аз му определих строга диета и приготвих доста екзотична смес от редки билки, за да забавя идването на старческата немощ.
Беше около полунощ през една бурна есенна нощ, когато Рана ме разбуди.
— Той иска да те види, Твоя Светлост — каза. — Май е по-добре да побързаш, нали ме разбираш.
Набързо наметнах халата си и я последвах през празните зали до стаята на болника.
— А, ето те и теб, госпойце — каза умиращият с изтънял глас. — Ти сега си върви, Рана. Имам да казвам нещо на нашата господарка, което не е за чужди уши.
Най-младата му сестра го целуна нежно и излезе от стаята с тъжно приведена глава.
— И да не ме прекъсваш, госпойце — напомни той. — Всеки момент последният ми дъх ще излезе от гърдите и искам да го изпреваря, преди да се завия с покрова на най-дългия сън. От дълго време сме заедно и никога не сме крили нищо един от друг, нито пък сме го извъртали. Затова ще карам направо… Може и да не е редно, но ще го кажа… Обичам те, Поулгара… Обичам те, откакто те видях за първи път… Ето, казах го и сега мога да умра спокойно.
Целунах нежно челото на скъпия си приятел.
— Аз също те обичам, Килан — казах и той сякаш ме чу.
— О, мигар любимото ми момиче казва това? — прошепна едва-едва.
Останах до леглото на приятеля си и стисках ръката му в своята. Продължих да я държа още известно време, след като той издъхна. После сълзи на тиха скръб се затъркаляха по бузите ми. Кръстосах ръцете на Килан на гърдите му и покрих спокойното в смъртта лице със завивката.
