дойде ред на сметките. Намалих ги, колкото можах, ама пак са доста тлъсти.
— Ще се оправя с тях, Килан — уверих го. — А сега да вървим и да разгледаме моя дом!
Обновената къща надхвърли и най-смелите ми очаквания. Стаите дори в крилото на прислугата бяха просторни, а баните бяха удобни и разположени на подходящи места. Стените, по които преди имаше само оронена мазилка, сега бяха прясно боядисани. Дървените и мраморни подове блестяха. Навсякъде цареше достолепие и уют. Високата мраморна ограда, вековните дървета и живият плет държаха настрана всеки любопитен нос, опитал се да проникне вътре. Те придаваха на къщата вид на спокойно и уединено място.
— Прекрасна е! — поздравих васитския си приятел.
— Е, не знаех, че чак
По време на пътуването бях намислила нещо, но сега не знаех как да го кажа на Килан. Накрая реших да карам направо.
— Май добре се разбираме двамата с теб, а, Килан?
— Ти си човек на думата, госпойце, хеле пък като става реч за жена. А и не искаш невъзможни неща. Ще ми се да поостана тук.
— Не се опитвай да ме ласкаеш, Килан.
Той се засмя.
— Право го казахте, госпойце, да не се церемоним много, ами да караме направо.
— Искаш ли да работиш за мен? — попитах.
— Мисля, че ще се оправя.
— Не става дума само да поддържаш от време навреме къщата. Искам да останеш за постоянно. Това е голям дом. Аз бих могла да се грижа и сама за него, ако няма кой друг, но ще ми се налага да отсъствам дълго. Затова не ми се ще къщата отново да заприлича на развалина — трябва ми иконом. Ти наемаш ли се?
— Аз не ставам за слуга, госпойце. Сигурно си видяла, че обноските и езикът ми не са от най- изисканите.
— Въпреки това още не си успял да ме засегнеш.
— Дай ми малко време, госпойце. Още не сме се опознали.
— Та съгласен ли си?
— Най-добре е да пробваме година време, милейди.
— Защо изведнъж започна да говориш така официално?
— Ами не трябва ли да се обръщам с уважение към господарката си? — отвърна.
— Нямам нищо против всичко да си остане като преди, Килан — рекох. После се огледах наоколо. Без старите боклуци и покъщнина домът ми се видя изведнъж огромен и пуст. — Май ще ни трябват прислужници, а? — попитах колебливо.
— Така си е — ухили се той. — Аз не съм най-добрият камериер, нито пък най-обученият коняр на света. А и готвенето ми не е за приказ.
Засмях се доволно, поставяйки ръка на рамото му.
— Това е твоя грижа, Килан — наеми хора, с които ще се разбираш.
Той се поклони с учудваща грациозност.
— Както наредиш, госпойце. Това ще е първата работа утре заран, след като намеря кола.
— Че за какво ти е кола?
— Нали не искаш да спиш на пода? Все някакви мебели ще ни трябват. — Той измъкна омачкани книжа от джоба си. — Сега е време да свършим и тая неприятна работа със сметките.
Двамата с Килан пазарувахме цяла седмица. Постепенно трупахме мебели, завеси, килими и различни украси, които да смекчат строгостта на дома и да покрият голите стени. Сетне започнаха да прииждат и слугите — предимно роднини на Килан. Роднинските връзки между прислугата може и да се струват нередни на някои хора, но моята странна съдба правеше това да изглежда най-естественото нещо на света. Все пак ни трябваха месеци, за да свикнем едни с други. На мен ми отне малко повече време, докато привикна да чакам някой друг да ме обслужва и да ми носи храната. Сериозен проблем се оказа само готвачката — една от многобройните братовчедки на Килан, която никак не одобряваше честите ми визити в кухнята. Но с течение на времето и това се изглади и аз заживях щастливо.
На следващото лято двамата с херцог Катандрион потеглихме за Арендския панаир за редовната годишна среща, която постепенно стана известна като Съветът на арендите. Името не беше оригинално, но все пак беше подобие на Съвета на алорните в Рива, а арендите уважават традициите. Дори тези, които не са техни.
Предстоеше ни да изгладим някои спорове, но те не бяха нищо сериозно. Това, което ме вълнуваше повече, беше бременността на Асрана.
— Всички бременни ли стават тромави и дебели, Поли? — попита тя една вечер след приключване на деловите разговори.
— Обикновено е така — отвърнах. — Кога ти е време?
— Рано през зимата.
— Ще дойда във Во Мандор и ще ти помагам.
— Не си длъжна да го правиш, Поли.
— Напротив, длъжна съм. Колкото и да ти е странно, аз съм много привързана към теб, Асрана, и няма да те оставя в ръцете на непознати.
— Но…
— Шт! Всичко вече е уредено.
— Слушам, госпожо! — това звучеше привидно послушно, но аз познавах Асрана достатъчно добре, за да съм наясно, че послушанието и примирението не са в нейния характер.
След края на срещата двамата с Катандрион се върнахме във Во Вакюн.
— Всичко ми се вижда много странно — призна Катандрион през последния ден от пътуването ни.
— Кое по-точно?
— Ами да се срещам и да седя рамо до рамо с доскорошните си смъртни врагове.
— Най-добре е по-скоро да свикнеш с това, Катандрион. Поне докато съм тук — а аз нямам намерение скоро да си заминавам — тези годишни срещи ще станат традиция в Арендия. По-добре е да говориш с хората, отколкото да ги избиваш.
— Много странно твърдение.
Безпомощно вдигнах ръце и изпъшках страдалчески.
— Аренди! — възкликнах.
Катандрион се разсмя.
—
— А ние наистина се занимаваме с детинщини, Катандрион, повярвай ми.
Килан дойде с мен във Во Мандор, когато настъпи време Асрана да ражда. Той нито ме попита за разрешение, нито ми предложи да ми прави компания — просто дойде.
— Никога няма да позволя да пътуваш сама, госпойце — заяви твърдо, когато се опитах да възразя. — Остави настрана опасностите по пътя, ами и репутацията ти ще пострада, ако видят дама с твойто положение да се скита сам-саменичка. Ще рекат, че не можеш да си позволиш прилична свита, н’ъл ме разбираш.
Валеше, когато стигнахме Во Мандор. Едри снежинки плавно танцуваха над земята, замрежваха въздуха и покриваха всичко с плътна бяла пелена. Мандорин ни приветства топло, но въпреки това изражението му си остана притеснено. Оставих барона на Во Мандор в ръцете на Килан и продължих към покоите на Асрана. Ако се наложеше, можех да я приспя дори с една единствена мисъл. Не бях принудена да прибягвам до този метод обаче, защото приятелката ми роди сина си леко и без усложнения. Мандорин едва не се пръсна от гордост. Забелязала съм, че това е характерна черта на новите татковци.
Беше много приятно да съм близо до старите си приятели, пък и заниманията и игрите с бебето ме караха да се чувствам по-различно. Но пролетта скоро настъпи и Килан взе да стяга багажа ни за
