бях напълно безразлична относно крайния резултат.
Вторият сблъсък не беше по-успешен от първия. Когато противниците заеха за трети път местата си, погледът на Латан стана безумен и очите му излъчваха единствено желание да убива. Това вече беше прекалено и аз реших да се намеся.
„Не, Поул — прошепна гласът на майка ми. — Стой настрана.“
„Но…“
„Прави каквото ти казвам!“ — Тя никога досега не се беше държала така с мен и това тутакси привлече вниманието ми. Постепенно отпуснах Волята си.
„Така вече е по-добре“ — одобри тя.
Както се оказа, Онтроуз не се нуждаеше особено от помощта ми. Барон Латан беше така силно възбуден, че това наруши концентрацията му при третия удар. Той толкова копнееше да унищожи противника си, че забрави да нагласи както трябва своя щит. Граф Онтроуз го помете от седлото с дългата си пика и от удара онзи отхвръкна далеч на земята с ужасяващ трясък.
—
Граф Онтроуз дръпна рязко юздите, смъкна се от седлото и забърза, колкото бронята му позволяваше да помогне на своя приятел.
— Ранен ли си? — попита той, коленичейки на земята. — Лошо ли те ударих?
Не че не зачитах желанието на мама, но с една бърза мисъл проучих състоянието на падналия барон. Той дишаше тежко, ала това беше напълно естествено. Едно падане от коня при такъв сблъсък може да изкара въздуха на всеки. Присъстващите лечители също се струпаха около двамата и изглеждаха доста угрижени. Оказа се, че барон Латан е паднал зле и стоманената броня така се е врязала в лявата страна на гръдния му кош, че той едва си поема въздух. Когато го измъкнаха от бронята обаче, дишането му се оправи. Той дори събра сили да поздрави Онтроуз за победата. После го отнесоха на ръце към полевата ни болница.
Граф Онтроуз отново се покачи на бойния си кон и препусна към трибуната, за да си получи наградата. В случая това бях аз. Той пак наклони пиката си почти до земята пред мен. Придържайки се към официалния протокол, аз препасах тънък ешарп около нейния връх в знак на своето благоволение.
— Оттук насетне ти си моят рицар-закрилник — обявих с официален тон.
— Прекланям се в краката Ви, Ваша Светлост — отвърна той с мелодичен баритон. — Тук пред всички се заклевам в живота си, че ще служа с предана вярност.
Реших, че това е ужасно мило от негова страна.
Онтроуз, сега вече признат за „най-могъщия рицар сред живите“, беше сред онези рядко срещани хора, дето се справят бляскаво с всичко, към което посегнат. Той беше изтъкнат философ, отличен финансист, роден поет и първокласен свирач на лютня. Обноските му бяха изключително елегантни, но станеше ли дума за рицарски двубой, той се превръщаше в хала. И не само това — Онтроуз беше просто
А сега цялото това великолепие беше мое.
След края турнира имаше и официална церемония по ръкополагането му като мой рицар-закрилник. Арендите обожават церемониите. Тримата херцози, облечени с еднакво царско великолепие, придружиха героя до моя трон и тържествено ме попитаха дали този красив млад мъж е подходящ да служи при мен. Ама че абсурден въпрос. Аз произнесох традиционното си слово, което превръщаше граф Онтроуз в мой фаворит и той коленичи, за да ми се закълне във вярност, предлагайки „могъществото на мишците си“, за да ме защитава занапред.
Барон Латан също присъстваше на церемонията, но лявата му ръка висеше на превръзка. Падането от коня жестоко беше навяхнало рамото. Мъртвешка бледност покриваше неговото лице, а в очите му имаше сълзи на дълбоко разочарование. Някои хора просто не могат да понесат с благородство своята загуба. Той още веднъж поздрави през зъби Онтроуз и аз признах пред себе си, че поне обноските му са безупречни. В недалечното минало на Арендия е имало случаи, когато победеният в рицарски турнир обявява война на победителя. Латан и Онтроуз обаче бяха приятели и схватката явно не беше променила чувствата им.
След приключването на турнира известно време разглеждахме панаира, а после се върнахме във Во Вакюн, където Онтроуз се нанесе в градската ми къща. Когато есента целуна листата на дърветата, двамата с моя фаворит се упътихме на север, за да го запозная с прелестите на херцогство Ерат.
Той остана запленен от моята господарска къща в имението и прояви изключително здрав разум като се сприятели с родата на Килан. Нещо повече — увлечението му по розите беше почти толкова силно, колкото и моето. Разговорите с него бяха същинско удоволствие, а неговото изпълнение на лютня ме просълзяваше.
Улових се, че през ума ми минават мисли, които не би трябвало да допускам. Онтроуз се превръщаше за мен в нещо повече от приятел. Точно в този момент се намеси майка. „Поулгара — дойде до мен гласът й една нощ, — нали знаеш, че това не е в реда на нещата.“
„И кое не му е наред?“ — отговорът ми не беше от най-любезните.
„Това засилващо се увлечение. Той не е мъж за теб. Тази част от твоя живот ти предстои след още много време, напред в бъдещето.“
„Не е така, майко. Това, което ти предпочиташ да наричаш «тази част от моя живот», ще се случи тогава, когато аз реша и нито ти, нито който и да е друг е способен да промени моето решение. Аз не съм кукла на конци. Този живот си е мой и ще го живея, както намеря за добре.“
„Опитвам се да ти спестя много разочарования, Поул.“
„Не се грижи за това, майко. А сега, ако нямаш нищо против, искам да спя.“
„Щом така предпочиташ, Поул“ — и усещането за нейното присъствие постепенно избледня.
На сутринта вече се срамувах от себе си. Колкото повече време минаваше, толкова повече съжалявах за детинската си реакция. Присъствието на майка ми винаги е било център на моя живот. Необмисленото ми избухване издигна между нас стена, която после години наред трябваше да се опитвам да премахна.
Не бих подценила чувствата си към Онтроуз, като ги нарека сляпо увлечение. Но признавам, че това, което се случи в личния ми живот, отклони моето внимание от други важни неща. Вторият Гартеон беше наследен от трети със същото име, възкачил се на трона на Астурия. Гартеон III беше по-голям разбойник и от предшествениците си. Цялата му враждебност и омраза бяха насочени към Вакюн. На всички беше ясно, че между Вакюн и Ерат съществуват много тесни взаимоотношения и Ориманите кой знае защо решиха, че моето херцогство няма да оцелее без помощта на васитите. Не беше трудно да се проследят корените на омразата на астурианците лично срещу мен. Най-вероятно тя датираше още от времето на херцог Нерасин. Бях давала поуки и назидания на много от астурианските херцози през вековете. Това, което астурианците предпочитаха да пренебрегнат, беше фактът, че по същия начин се държах с васитите и мимбратите. За тях беше по-лесно да ме приемат като наследствен враг, който дебне по ъглите и само чака сгоден случай да осуети техните планове и заговори.
Онова, което се случи в Северна Арендия, стана най-вече заради напредналата възраст на херцог Моратам Мимбратски, който минаваше осемдесетте и видимо оглупяваше. Неговите съветници бяха безскрупулни, а тъй като немощният и изкуфял старец одобряваше почти всичко, което му предложеха, те се явяваха истинските управници на Мимбре. Гартеон III Астуриански видя в това своя шанс и започна да подкупва един след друг мимбратските благородници.
Срещата на Съвета на Арендите през 2940 беше спокойна и ведра, та чак досадна. Херцог Моратам я
