неговия внук.
По вида на барон Латан личеше, че се кани да възрази.
— Винаги можете да съберете армията, ако преговорите се провалят, бароне — уверих го аз. — Ако се вгледаме по-внимателно, тогава излиза, че омразата на Ориманите е насочена лично към мен, а не към Вакюн. Провалям техните планове от дълго време насам, а и нямам никакво намерение да престана. Вакюн и Ерат са като брат и сестра, ето защо Гартеон е наясно, че нападне ли Вакюн, тогава ще си има работа с мен. По всичко личи, че крайната му цел е да въвлече и мен във войната. А щом като това е свада между Гартеон и мен, тогава най-добре да я разрешим на четири очи.
— Ще послушаме съвета ти, Твоя Светлост — каза Андрион.
— Много разумно решение, Ваша Светлост — похвалих го аз.
Стигнах Астурия по обичайния начин и близо седмица слухтях и дебнах наоколо, но не можах да открия никаква следа към Гартеон. Притаявах се, невидима за околните, из мрачните коридори и зали с надеждата да дочуя от придворните къде се е дянал, но изглежда астурианските благородници тънеха в неведение къде е техният херцог. Отлетях да огледам именията на всички членове от семейството на Ориманите, но и това не помогна. Стигнах даже дотам, че проучих и няколко разбойнически свърталища из лесовете. Нито следа от Гартеон. Явно херцогът на Астурия се беше сврял в миша дупка. Бях сигурна обаче, че
Меко казано не бях в добро настроение, когато най-сетне се отказах да търся и се върнах обратно във Во Вакюн, за да уведомя приятелите си в двореца за своя провал. След кратък разговор мрачно се съгласих, че мобилизацията е единственият ни избор.
— Въпреки това, господа, аз ще продължа издирванията си — уведомих малцината си събеседници. — Рано или късно Гартеон ще си подаде носа от своето скривалище. Той вече започва да ме дразни и при първия удобен случай ще му го кажа в очите.
След това Онтроуз ме придружи до градската ми къща и двамата мълчаливо вечеряхме. Единствената полза от провала ми във Во Астур беше това, дето моят приятел се убеди, че и аз не съм безгрешна. След вечерята слязохме в розовата градина. Имах нужда да се успокоя, а това прекрасно кътче винаги ми действаше благотворно.
— Чувствам, че си недоволна, милейди — съчувствено рече Онтроуз.
— Даже повече от недоволна, скъпи приятелю — огорчено отвърнах аз. — Явно дълги години получавах всичко твърде лесно и провалът засегна самочувствието ми.
Той се усмихна леко, но после въздъхна.
— Утре с твое позволение ще трябва да замина на север към именията ти. Ако Вакюн обяви мобилизация, Ерат ще трябва да го последва. Но макар и с две армии, аз не съм спокоен за изхода от битката.
Кимнах с глава.
— Ще ти напиша препоръка до моя сенешал в Ерат Малон Килансън. Той ще ти даде ключа от хазната. Моля те да се отнасяш добре с хората ми, скъпи Онтроуз. Храни ги хубаво и ги научи как да се отбраняват.
— Ти си по-грижовна дори от майка, милейди.
Свих рамене.
— Май така излиза — съгласих се. — Все някъде трябва да проявя майчинското си чувство… Но да не говорим повече за това.
После забелязах нещо познато в нощното небе.
— Закъсня — рекох.
— Аз ли?! — изумено попита Онтроуз.
— Не, Онтроуз, не ти. Говоря на един стар приятел там, горе — и посочих мъждивата светлина на една комета, която прекосяваше кадифеното нощно небе. — Обикновено се явява в края на зимата, а сега е вече лято.
— Виждала си това чудо и преди, така ли? — попита той.
— Много пъти, Онтроуз, много пъти до сега. — Направих набързо някои изчисления наум. — По-точно тринайсет пъти. За първи път я видях, когато бях на четиринайсет. Появява се на всеки седемдесет и една години.
Онтроуз също започна да пресмята наум и очите му се разшириха ужасено.
— Нека това не те тревожи, скъпи Онтроуз — казах му. — Просто някои хора живеят по-дълго. Това е наша семейна черта — като тъмната коса или дългия нос например.
— Според мен девет века живот надхвърля понятието „семейна черта“, лейди Поулгара.
— Тайната на дълголетието се крие в това постоянно да си зает с нещо, Онтроуз. А също и да избягваш схватки с хора, които са по-яки от теб, разбира се. — Върнах се мислено назад в миналото. — Мисля, че четиринадесетото ми лято беше в една от онези години, когато прекарвах повечето време в моето Дърво — припомних си аз. — Двете със сестра ми се бяхме скарали заради баща ни и аз бях страшно ядосана. Живях в Дървото няколко години, за да я накажа. — Разсмях се. — Децата понякога са толкова глупави!
— Ти имаш сестра? Никога не съм чувал за нея.
— Тя умря преди много, много години. Казваше се Белдаран, бяхме близначки, но тя беше много по- красива от мен.
— Не бива да говориш така, милейди — възпротиви се той. — Твоята красота е неземна. Готов съм да докажа това на всеки глупак, дръзнал да оспори думите ми.
— Ласкател — казах, докосвайки нежно бузата му.
— Не е ласкателство да се говори истината, милейди.
— Но пък да се преувеличава истината, вече е ласкателство. Недей да твърдиш напразно, че съм неземна красавица. Сестра ми беше толкова прекрасна, че аз се отказах да се меря по хубост с нея и съвсем се занемарих. Бях несръчна, дива и доста мръсна — миех се само, когато валеше дъжд. След годежа на сестра ми обаче се стегнах. По онова време бяхме на шестнайсет. Като смъкнах мръсотията от себе си и си сресах косата, се оказа, че изглеждам доста прилично. Сестра ми беше годеница на Рива Желязната хватка, крал на Острова на бурите. Като заминахме в кралството му, аз се отдадох на забавления и с огромно удоволствие разбивах мъжките сърца.
— Признавам, че не мога да те разбера, милейди — рече той.
— О, скъпи — разсмях се аз. — Ти си толкова невинен! Внимавай в отношенията си с мен, мога да разбия сърцето ти само с едно трепване на миглите.
— Мигар ще се възползваш така от моята беззащитност, лейди Поулгара? — смъмри ме нежно той. — Не се боя от астурианците, но крепостта на моето сърце вече рухна пред твоята атака и се боя, че не ми остава нищо друго, освен да се предам в твоя власт.
Поставих ръка върху неговата.
— Добре казано, милорд — похвалих го. — Наистина умело боравиш с думите. Ще трябва да обсъдим това по-задълбочено.
При тези мои думи той взе ръката ми и нежно я целуна.
Мирът, който установих в Арендия, почиваше на нелицеприятния факт, че щом някой от херцозите покажеше и най-малък признак на непокорство, останалите трима се обединявахме в съюз, за да се противопоставим като един на неговата измяна и непокорство. Основният ни проблем
