проспа почти цялата, пък и на нея не се случи нищо вълнуващо, което да го събуди. Бих предложила властта да се даде на регент, но единственият жив син на Моратам беше очевидно неподходящ за този пост. Той приемаше прекалено присърце своите привилегии, но изобщо не се отнасяше по същия начин към задълженията си.
Не много дълго след като двамата с Онтроуз се бяхме завърнали във Во Вакюн, татко намина да види как я карам. Бях в розовата градина, когато прислужницата го доведе при мен. Познавайки твърде добре баща си, бях готова да се обзаложа, че е душил около мен поне няколко пъти през последните два века, откакто го видях за последен път, но явно не беше намерил за какво да се заяде. Ето защо ме беше оставил на мира.
— Е, Стари вълко — посрещнах го аз. — Какво прави, докато не се виждахме?
— Нищо кой знае какво, Поул — отвърна той.
— Светът още ли се върти по определения ред?
Той сви рамене.
— Може и така да се каже. Понякога трябваше да изглаждам отношенията тук-там, но не беше нищо сериозно.
Внимателно откъснах една от любимите си рози и му я подадох.
— Я виж това! — казах.
Той едва я погледна.
— Много е хубава — рече безразлично. Татко от край време няма усет за красивото.
— Много хубава?! Това ли е всичко, което можеш да кажеш? Та тя е просто великолепна, татко. Онтроуз я отгледа специално за мен.
— Кой е този Онтроуз?
— Моят фаворит, татко. Той ме закриля и поставя на мястото му всеки, който се опитва да ме обиди. Няма да повярваш колко любезни станаха хората, откакто той е тук. — После реших да не го увъртам много-много. — О, между другото, той е човекът, за когото ще се омъжа, щом най-сетне се реши да ми го предложи.
Баща ми наостри уши при тези думи. Познаваше ме прекалено добре, за да направи някоя погрешна стъпка.
— Много интересно хрумване, Поул — невъзмутимо изрече той. — Защо не ми го изпратиш, та да се опознаем по-отблизо.
— Явно не одобряваш решението ми — нахвърлих се върху него аз.
— Не съм казал такова нещо, Поул. Просто не го познавам, а ако ти твърдо си решена на женитба, то ние двамата с него ще трябва поне веднъж да сме се виждали. Все пак, обмисли ли внимателно тази важна стъпка в живота си? Могат да изникнат твърде сериозни пречки, нали си даваш сметка за това?
— Какви например?
— Предполагам, че разликата във възрастта ви е доста голяма. На колко години казваш, че е той?
— Онтроуз е зрял човек, татко. Наближава трийсетте.
— Това добре, но ти скоро ще станеш на деветстотин и петдесет, нали, Поул?
— Ако трябва да сме точни — на деветстотин и четиридесет. И какво от това?
Той въздъхна.
— Ти ще го надживееш, Поул. А той ще остарее преди още да си усетила радостта от живота с него.
— Но пък ще бъда щастлива, татко, или такова нещо не ми се полага?
— Просто ти обръщам внимание за някои безспорни истини, това е всичко. Имаш ли намерение да раждаш деца?
— Разбира се.
— Това не е много добро решение. Твоите деца ще пораснат, ще остареят и ще умрат, а ти — не. Ще преживееш няколко пъти същото като при смъртта на Белдаран, а това едва не те уби, доколкото си спомням.
— Може пък като се омъжа животът ми да стане като на другите хора. Може би и аз ще започна да старея.
— На твое място не бих разчитал на това, Поул. В Кодекса на Мрин много се говори за теб и личи, че ти предстои дълъг живот.
— Нямам намерение да съобразявам живота си с бълнуванията на някакъв идиот, татко. Освен това ти също си се женил, нали така? А щом това е позволено на теб, значи и аз не съм лишена от тази радост. — Премълчах за чудатостите на майка ми. — Пък и ако Онтроуз се ожени за мен, той също може да се превърне в дълголетник.
— Какво те кара да мислиш така? Той е обикновен човек, а ти не си. Неговият живот може обаче и
— Защо не стоиш настрана от моите работи, старче?
— Моля те, Поул, не злоупотребявай с думата „работи“ в този случай. Това ме изнервя.
— Знаеш къде е вратата, татко. Използвай я още сега.
Така нашият разговор приключи.
Двадесет и първа глава
Тайният съвет на херцог Андрион от Вакюн се събра в просторната стая високо на върха в една от кулите на палата. Беше слънчев следобед. Залата за съвещания беше драпирана с тъмнокафяви завеси и покрита с килими в същия цвят. Те създаваха много красив контраст с мраморните стени и масивните мебели, които навяваха мисълта за нещо вечно и непреходно.
— Колкото повече минава времето, толкова повече намаляват нашите възможности — обърна се мрачно към нас херцог Андрион. Той беше тъмнокос мъж в средата на трийсетте и наскоро беше наследил трона във Во Вакюн.
— Истина е, Ваша Светлост — подкрепи Онтроуз своя херцог. — Фамилията на Ориманите от години цели нашата разруха. Боя се, че войната е неизбежна.
— Ние все още имаме избор, господа — твърдо се намесих аз. — Нерасин не беше по-малък разбойник от последния наследник на Гартеон, но въпреки това успяхме да му върнем здравия разум.
— Ориманите нямат нито здрав разум, нито чест, лейди Поулгара — обърна се към мен барон Латан. Той видимо се възстановяваше от поражението, което му нанесе Онтроуз, и двамата отново бяха приятели. — Според мен в името на мира Астурия отново трябва да бъде притисната до стената.
— Нека избегнем това, лорд Латан — предложих аз. — Оставете ме най-напред да поговоря с Гартеон, а после мобилизирайте армията. Войните винаги се отразяват
— Така е! — побърза да ме подкрепи Андрион.
После се обърнах към Онтроуз.
— Не! — наредих му твърдо.
— Не разбрах какво иска да ми каже Твоя Светлост — призна той.
— Ти не можеш да дойдеш с мен. Ще ми се наложи да говоря на Гартеон на език, който предпочитам да не чуеш.
— Не бих позволил да тръгнеш без свита, милейди.
— Да позволиш?! — попитах заплашително.
— Може би не подбрах подходящата дума — съгласи се той.
— Много лош избор, Онтроуз. Ти си поет и не би трябвало да правиш такива езикови грешки. — Сетне нежно поставих ръка върху неговата. — Само се заяждам, Онтроуз. — После се обърнах към херцог Андрион. — Оставете ме да говоря с Гартеон преди да предприемете, каквото и да било, Ваша Светлост. Неговият дядо стана много сговорчив след един такъв разговор. Дано е останала поне капка здрав разум и у
