— Само че аз имам предимство, Латан — припомних му. — Генерал Холбрен, вторият в командването след моя фаворит, е разумен и практичен мъж, който ще направи така, че войската да изминава по седемдесет левги на ден. Още днес ще говоря с него, а веднага след това — и с Онтроуз. — Отново погледнах картата. — Холбрен ще се справи с похода — реших накрая. — Затова ще пратя Онтроуз направо в Селин, за да започне укрепването на градските стени. Вашата армия ще пристигне едва на третия ден след моята, а аз искам да съм сигурна, че ще удържим града през това време.
— Тогава аз ще нападна незащитения гръб на Гартеон и ще го размажа като леш върху непоклатимите крепостни стени — зарече се Латан със страшен глас.
— Обзалагам се, че градските псета и грабливите птици ще ти бъдат благодарни — отвърнах безгрижно. — Сега обаче отиваш право в леглото. Негова Светлост и сам може да даде разпореждания за началото на похода. Ще можеш да настигнеш войниците след ден-два.
— Аз съм главнокомандващ на армията, Твоя Светлост — започна да протестира той, — и мой дълг е да я предвождам.
— Те и сами знаят в коя посока се намира север, бароне, и едва ли ще е нужно да им сочиш пътя. Върви да спиш, защото всеки миг ще се строполиш без сили на земята.
— Но…
— Никакво „но“, Латан! Марш в стаята си! Веднага!
— Тъй вярно, милейди — предаде се най-накрая той.
Имах странното натрапчиво усещане, че нещо не е наред с барон Латан. Давах си сметка, че е изтощен, но в поведението му имаше нещо по-дълбоко от обикновена умора. Нямах време да правя по-подробни проучвания обаче. Излязох на балкона на съвещателната зала и промених формата си в познатия ми до болка сокол.
Генерал Холбрен беше масивен здравеняк, преминал през всички чинове във войската, без да пропусне нито един. Неговият ранг наистина тежеше, а не се явяваше само придатък към родовата му титла. Генералът се славеше като човек на думата и аз много го уважавах. Той внимателно обмисли вестите, донесени от барон Латан, и внимателно предложи някои незначителни изменения в моя план относно предстоящото нахлуване на астурианците.
— Има вероятност херцог Гартеон да прати разузнавателни отряди напред към Селин, преди там да се озове цялата му армия, Ваша Светлост — натърти той. — От пешаците ни можем да очакваме да изминават най-много по десет левги дневно, но конницата е значително по-бърза. Ако сте съгласна, ще пратя напред конницата със специална мисия, за да сме сигурни в развоя на нещата. — Той бегло се усмихна. — Граф Онтроуз е умел воин, но ако оставим защитата на Селин единствено на него, това може малко да го поизпоти.
— А ние не бихме искали това да се случи, нали, Холбрен? — сговорчиво рекох аз. — Сега отивам в къщата си и ще го предупредя да чака подкрепления след… — Аз се поколебах. — След колко време?
— Четири дни, Ваша Светлост, най-много пет. Това ще поизмори конете, но те няма да участват в защитата на Селин, така че ще имат време да отдъхнат.
— Вярвам на преценката Ви, почитаеми генерале — отвърнах с елегантен поклон.
— Имайте ми доверие — въздъхна той.
Аз се засмях, после излязох, отдалечих се на известно разстояние от лагера и отново се покрих с перушина.
Изпитвах някакво необяснимо удовлетворение от хода на събитията. Смелостта и предприемчивостта на барон Латан ни осигури достатъчно време, за да реагираме на ходовете на Гартеон и да се подготвим преди неговото идване. Имах възможност да евакуирам мирното население в тези краища, така че жертвите да са минимални. Щом веднъж армията на херцог Гартеон попадне в капана, той няма да има друг избор, освен да се предаде. Най-вероятно Битката при Селин щеше да постави началото на нов мирен период в Арендия.
Вечерта беше паднала, когато кацнах в градината на имението си край езерото Ерат. Приех човешката си форма и тръгнах да търся Онтроуз. Заварих го в библиотеката, надвесен над една карта. Зная, че постъпката ми беше детинска, но не го бях виждала от няколко седмици, затова пристъпих на пръсти зад него, пресегнах се и му затулих очите.
— Познай кой е — прошепнах в ухото му.
— Лейди Поулгара — изумено възкликна той.
— Ти погледна — рекох укоризнено. — Това не е честно — а после го разцелувах горещо.
Той ми отвърна с една-единствена целувка, но много дълга. Когато се отдръпнах от обятията му, главата ми се маеше и дишах тежко. Започнаха да ми идват разни непочтени мисли, но реших, че ще е най-добре да го уведомя за последните новости — разни дреболии като нахлуващи в земите ми армии, отбраната на градовете ми и разбити астуриански войски. После щяхме да се заемем със сериозните дела.
Фаворитът ми обаче беше потресен от тези известия.
— Сигурна ли си в това, което ми казваш, Поулгара? — попита той. Това беше първият път, когато се обръщаше към мен по име и това напълно отговаряше на моите планове за остатъка от вечерта.
— Новините са направо от барон Латан, сърце мое — уверих го аз. — Той се е промъкнал в Астурия, без да предупреди херцог Андрион или пък мен какво се кани да прави. Лично е чул как Гартеон и привържениците му обсъждат нападението и е видял със собствените си очи как войските се качват на корабите.
— Бих доверил живота си на Латан, Поулгара — каза той, — и неговите думи не търпят съмнение. Ето защо още сега трябва да оседлая коня си.
— Защо пък веднага?
— Заминавам на юг да предупредя войската ни и да защитим Селин.
— Почакай малко, скъпи — казах му. — Спрях в лагера на войските на път за насам. Още призори Генерал Холбрен тръгва на поход към Селин. Той предложи ти направо оттук да отидеш в града и да го подготвиш за астурианската обсада. Ще изпрати напред кавалерията, за да те подкрепи при първоначалните атаки на Гартеоновата армия.
— Холбрен е изключително разумен човек — одобри Онтроуз. — Цяло щастие е да го имаме на наша страна.
— Има още нещо, Онтроуз — продължих аз. — Барон Латан идва от север с васитската армия. Той трябва да пристигне в Селин ден-два след началото на астурианската обсада.
— Добрият стар Латан! — едва не се разсмя с глас Онтроуз. — Двамата заедно вече със сигурност ще заличим от лицето на земята армията на Гартеон и над бедната ни Арендия отново ще се възцари благороден мир.
Обичах Онтроуз почти до лудост, но съчетанието между „заличим от лицето на земята“ и „благороден мир“ леко ме отрезви. Онтроуз все пак беше поет и трябваше да си служи по-внимателно с думите.
— Успя ли да изчислиш колко ни дели от предстоящите събития, Поул? — попита той.
— Да ни дели ли?
— Колко дни остават до акостирането на Гартеон, Твоя Светлост?
— А, сега разбрах. Войската на Гартеон е напуснала Во Астур преди три дни. Според моите изчисления те ще пътуват близо единадесет дни — значи осем, ако броим от днес. Очаквам Холбрен да пристигне при Селин след седмица. Ако приемем, че вражеската армия ще се придвижва един ден от брега до града, значи ще се появи на дванайстия ден. Латан ще дойде ден по-късно, на тринайсетия.
— А на петнайсетия ден Гартеон ще остане без армия — мрачно рече моят фаворит. — Планът ти е съвършен, любима.
— Даже по-добър, отколкото изглежда — отвърнах и по вените ми пробяга гореща вълна.
— Боя се, че не те разбирам, Поул — призна той.
— Не говоря за тази внезапна война, скъпи — отговорих доста самодоволно аз. — Това „любима“, което току-що се отрони от устата ти, ми подсказва, че си склонен да се предадеш. Защо не се оттеглим на някое по-подходящо място и не обсъдим капитулацията ти с най-малките подробности?
(По-ясна не бих могла и да бъда, нали?)
При тези думи той ме целуна нежно и, признавам, аз почти загубих свяст в прегръдките му. После, с все по-нарастващо благородство, той внимателно откопча ръцете ми от тила си.
