— Извънредните събития, които ни връхлетяха така внезапно, изглежда разклатиха устоите ни и чувството какво е редно и какво — не, моя най-скъпа Поулгара — рече със съжаление той. — Нека не ставаме жертва на възбудените си емоции пред лицето на предстоящата война. Сега ще се метна на коня, за да избегна така примамливата ти и опасна близост. Трябва да съм час по-скоро в Селин, за да подготвя отбраната, а прохладният нощен въздух ще ми помогне да укротя жаравата, която ти разпали в моите вени. Довиждане, любима. Нека отложим нашата близост за по-спокойно бъдеще.
После той се извърна и излезе от стаята.
— Онтроуз! — извиках след него. — Върни се тук!
Ще повярвате ли, че изобщо не ме послуша?
Стаята, насред която стоях, беше собствената ми библиотека и много от вещите в нея ми бяха безкрайно скъпи. Бързо излязох, прекосих преддверието и влетях в кухнята. Там безогледно започнах да хвърлям каквото ми попадне пред очите.
Малон Килансън, моят сенешал, пристигна в тръс.
— Твоя Светлост — изхълца той, — какво правиш?!
— Не виждаш ли, че чупя чинии, Малон? — изкрещях в отговор. — По-добре се измитай оттук, защото всеки миг ще започна да хвърлям и хора!
Той мигновено се изпари.
Призори след една безсънна нощ аз отново се превърнах на сокол. Устоях на порива да последвам Онтроуз и да го катурна от коня. Вместо това полетях на юг. Сега беше по-важно да поддържам постоянна връзка с херцог Андрион.
Заварих го да стои на крепостната стена, облечен в бойна ризница. Разперих крила и се приземих в най-отдалечения край на стената зад една издатина на подпорната стена, а после приех собствената си форма. Избягвах да правя това пред очите на свидетели, освен ако нямах друг избор или пък се налагаше с възпитателна цел. Скоро не бях преглеждала Андрион и не бях сигурна дали всичко със сърцето му е наред.
Излязох иззад прикритието си.
— Добро утро, Андрион — поздравих го аз.
Той ме погледна ококорено.
— Мислех, че се каниш да заминаваш на север, Поулгара. Какво те забави?
— Аз вече бях там, Андрион — отговорих. — Генерал Холбрен започна похода, а граф Онтроуз препуска към Селин. Всичко върви според нашите планове. Когато Гартеон стигне Селин, ние вече ще го чакаме. А ти защо си навлякъл тази глупава ризница?
— Май нещо не си в настроение тази сутрин, а, Поулгара?
— Сигурно е от храната. Та
— Позирам, Поул, просто позирам. След като и Латан, и Онтроуз са далеч оттук, командването на местния гарнизон остава на мен. Затова си сложих ризницата, изправих се тук и от време на време размахвам ръце, за да се уверят гражданите на Во Вакюн, че няма никаква причина за тревога, щом такъв непобедим воин се е възправил срещу недостойните астурианци.
— И това те забавлява, нали?
— Ами… — започна уж пренебрежително той, а после двамата се засмяхме в един глас.
— Да се връщаме в двореца, Поул — предложи той. — За тази сутрин се перчих достатъчно, а освен това не ми се иска да вдишвам повече миризмата, която се носи от смазката на моето оръжие и ризницата ми.
— Да вървим тогава, но обещай, че ще се спуснеш по подветрената стена, за да не те отнесе течението с тези тежки доспехи.
След като се върнахме в двореца и Андрион смъкна стоманата от гърба си, двамата се оттеглихме в кабинета му, за да обсъдим нашата стратегия.
— Знам, че сигурно ще ти прозвучи като стара мания, Андрион — започнах, — но се обзалагам, че ако се разровим по на дълбоко, открием някой гролим в дъното на последните събития в Арендия. Умовете на астурианците са прекрасна плячка за козните на гролимите. Досега не съм се натъквала на астуриански заговор, който да не е вдъхновен от тях. Ктучик не се е отказал от намерението да разпали голяма война между Западните кралства, откакто мургите минаха по земния мост преди няколкостотин години. Той отчаяно желае да ни подпали чергата и винаги търси подпалки за огъня си в Астурия.
— Войната на боговете е била преди две хиляди години, Поул — възрази Андрион.
— Не е така, скъпи. Тя все още продължава и всички участваме в нея. След като приключи Битката за Селин имам намерение лично да отида в Астурия и да разровя корените на замисъла на Гартеон, докато не стигна до неговия вдъхновител — гролима. После ще го разкъсам и парче по парче ще замерям с него главата на Ктучик в Рак Ктол. — Изрекох всичко това през здраво стиснати зъби.
— Ама ти наистина не си в настроение днес, Поулгара — отбеляза той. — Да не би нещо да сте се карали с твоя фаворит?
— Не бих се изразила точно така, Андрион — отговорих. — Беше по-скоро разминаване на мненията.
— По военни теми ли?
— Не, по много по-важен въпрос. Но рано или късно Онтроуз
— За мен е много болезнено да гледам как ти и твоят фаворит позволявате споровете да охладят отношенията ви — каза той. — Мога ли да предложа услугите си като помирител?
Представата как херцог Андрион се намесва като парламентьор в тази ситуация кой знае защо ми се стори много забавна и аз избухнах в смях.
— Не, скъпи ми Андрион — отговорих, — това е един от тези спорове, които двамата с Онтроуз ще трябва да разрешим сами. Все пак ти благодаря за подкрепата.
Двадесет и втора глава
Остатъкът от деня прекарах в градската си къща във Во Вакюн. А на следващата нощ полетях на север, за да огледам разположението на двете армии.
Васитите на Латан прекосяваха река Камаар и двамата с него поговорихме, докато наблюдавахме от северния бряг как малки лодки и салове прекарват войниците отсреща.
— Всичко върви по плана ни, Твоя Светлост — увери ме той, но гласът му кънтеше някак кухо, още откакто ни уведоми за козните на астурианците.
— Какво става е теб, Латан? — попитах го направо. — Изглеждаш ми някак тъжен.
Той въздъхна.
— Моментът е такъв, Твоя Светлост. Скоро пак ще се оправя. Вижда се краят на тревогите ми и ще бъда доволен, когато те се озоват зад гърба ми.
— Надявам се наистина да е така, скъпи Латан — казах. — Мрачен си като дъждовен ден. А сега, ако ме извиниш, ще видя къде е генерал Холбрен.
Генералът беше стигнал северния край на езерото Султурн. Той ми каза, че един пътуващ толнедрански търговец преди три дни е забелязал астурианската флота на около осем мили от сушата край Камаар. Това беше още един знак, че всичко върви според нашите изчисления. До края на деня се движих заедно с моя многоуважаван генерал, отлагайки умишлено срещата с Онтроуз. Още не бях уверена, че ще се удържа да не сторя нещо крайно необмислено и неприлично, когато очите ни се срещнат.
Сигурно тези трепети на сърцето ръководеха действията ми през целия следващ ден. Не се чувствах готова да се срещна с Онтроуз, затова реших да полетя над Великото западно море и да видя къде точно е флотата на астурианците.
Прелетях над мястото, където днес се намира град Сендар, а сетне започнах да се издигам, докато не се извисих на неколкостотин метра височина. Оттук можех да видя какво става на десет левги разстояние, в която и да е посока. Ако информацията на генерал Холбрен беше точна, вражеската флота трябваше да е някъде около мястото, над което кръжах. Оказа се обаче, че наоколо не се вижда нищо и това
