по-добре: оплетена с жили жива ципа, излизащи от изходите-клоаки дребни черни фигурки, деловито пъплещи, като мравки… Именно мравки, а техният град-майка напомняше на Артьом гигантски мравуняк. И една от мравешките пътеки водеше — той сега добре виждаше това — към разположено малко встрани кръгло здание, едно към едно наподобяващо входа към станцията ВДНХ. Черните фигурки се добираха до вратите и изчезваха вътре. Артьом познаваше прекалено добре по-нататъшния им път.
Те наистина бяха съвсем наблизо, а не бяха дошли нейде отдалеч. И наистина можеха да бъдат унищожени, просто унищожени. Сега най-важното беше Мелник да не ги подведе. Артьом въздъхна с облекчение. Кой знае защо си спомни за черния тунел от собствените си сънища, но тръсна глава и се зае да размотава шнура.
Балконът заобикаляше цялата кула, но четирийсетметровата тел не беше достатъчна, за да се направи пълна обиколка. След като завързаха края за един от прътовете на решетката, те тръгнаха на обратно.
— Да! Има сигнал! — завика радостно Улман, когато ги видя. — Имаме връзка! Живи са! Полковникът псува, пита къде сме били досега. — Той вдигна слушалката към ухото си и добави: — Казва, че нещата даже са по-добре, отколкото са очаквали, намерили са четири установки, всичките са в отлично състояние, консервирали са ги… В масло, под брезент… Казва, че Антон е цар, всичко разбира. Скоро ще са готови. Трябва да им съобщим координатите. Праща ти поздрави, Артьом!
Павел разтвори голяма, разделена на квадрати карта на местността и гледайки в бинокъла, започна да диктува координатите, а Улман ги повтаряше в микрофона на радиопредавателя.
— За всеки случай ще запечатаме и самата станция — боецът направи сверка с картата и назова още няколко цифри.
— Край, координатите заминаха, сега те ще насочват. — Улман свали слушалките и потри челото си. — Но това ще отнеме време, твоят ракетчик там е сам срещу всички. Нищо, ще почакаме…
Артьом взе бинокъла и отново излезе на балкона. Нещо го теглеше към този омразен мравуняк, някакво непонятно потискащо чувство, неосезаема и невидима тъга, сякаш гърдите му ги притискаше нещо тежко, което не му позволяваше да си поеме дълбоко дъх. Пред очите му отново се появи тъмният тунел — този път толкова ясно, колкото Артьом не го бе виждал дори в неотстъпно преследващите го кошмари. Но сега можеше да не се бои — на тези упири не им оставаше много време да се разпореждат в сънищата му.
— Край, полетяха! Полковникът казва: очаквайте поздрав. Сега ще подпалим тези ваши черни гадини! — завика Улман.
И точно в този момент градът под краката на Артьом изчезна, небето потъна в черна бездна, радостните викове зад гърба му секнаха и остана само черният тунел, по който Артьом толкова пъти беше бродил към… какво?
Времето се сгъсти и застина.
Той извади от джоба си пластмасовата запалка и щракна камъчето. Малкото весело огънче изскочи и заигра по фитила, озарявайки пространството около себе си.
Артьом знаеше какво ще види и разбираше, че сега вече не бива да се страхува, затова той просто вдигна поглед и надникна в големите черни очи без бяло и зеници. И чу:
— Ти си избраният!
Светът се преобърна. В тези бездънни очи той изведнъж, за части от секундата, видя отговорите на всичко, което оставаше непонятно и необяснимо за него. Отговорът на всички съмнения, колебания, търсения.
И отговорът се оказа съвсем не такъв, какъвто Артьом винаги досега беше мислил, че е.
Пропадайки в погледа на черния, той изведнъж видя вселената през неговите очи.
Възраждащ се нов живот, братство и единение на стотици и хиляди отделни разуми, но не разтварящо граници между тях, а свързващо мисълта на всички участващи същности в единно цяло…
Еластична черна кожа, отблъскваща пагубните лъчи, позволяваща с лекота да се понесат и изгарящото слънце, и януарските студове, фини гъвкави телепатични пипаща, способни и нежно да галят любимото създание, и да жилят болезнено врага, пълна невъзприемчивост към болката…
… Черните бяха истинският венец на разрушеното мироздание, фениксът, въстанал от пепелта на човечеството. И те притежаваха разум — любознателен, жив, но за нещастие толкова различен от човешкия, че нямаха никаква възможност да осъществят контакт. Преди да попаднат на него, на Артьом.
После Артьом видя хората през очите на черните — озлобени, прокудени под земята мръсни гадини, заплашващи с огън и олово, унищожаващи парламентьорите, които идват при тях с песните на мира, като изтръгват белия флаг и забиват дръжката му в гърлата им. После отчаяние — отчаяние, че не могат да осъществят общуване, връзка, разбиране, отчаяние от това, че в дълбините, в долните коридори, живеят неразумни, побеснели твари, които са унищожили своя свят и продължават да се избиват помежду си, и скоро ще измрат, ако не бъдат превъзпитани. Отново опит да им се подаде ръка — и те пак се вкопчват в нея с такава омраза, че остава само един изход — да бъдат усмирени, успокоени. Убивани? Само при самозащита, защото черните не умеят да убиват, те са създадени за друго.
И през цялото това време — отчаяно търсене на поне един от прокудените, който би могъл да стане преводач, мост между двата свята, който да преведе на едните и на другите смисъла на постъпките и желанията на всеки, който да обясни на хората, че няма от какво да се боят, и да помогне на черните да общуват с тях. Защото те няма какво да делят. Защото те не са видове, съперничещи си, за да оцелеят, а два организма, предназначени от природата за симбиоза. И заедно — с човешкото разбиране на техниката и познаване на историята на отровения свят и със способността на черните да се противопоставят на заплахите на този свят, те могат да изведат човечеството на друго, ново равнище и спрялата Земя да изскърца и да продължи да се върти около оста си. Защото черните също са част от това човечество, нов клон, зародил се тук, върху останките на пометения от войната мегаполис.
Те са рожби на тази война, те са деца на този свят, те са по-добре приспособени към новите условия на играта. Както и много други появили се след войната създания, те живеят и усещат не само с обичайните за човека органи, но и с пипащата на съзнанието. Артьом си спомни за загадъчния шум в тръбите, за диваците, замразяващи с поглед, за щурмувалата разумите им отвратителна субстанция в сърцето на Кремъл… Човекът не би могъл да се справи с тяхното въздействие върху неговия разум. А черните сякаш бяха създадени за това. Но на тях им трябваше партньор, съюзник… Приятел. Трябваше им някой, който да им помогне да осъществят връзка с тези оглушали и ослепели техни по-големи братя — хората.
Дълго, търпеливо опипване и възторг — от това, че такъв преводач, избраният, е намерен. Но още преди да бъде установен контакт с него, той изчезва. Пипалцата на общия разум го търсят навсякъде, и понякога го улавят, за да започнат общуване, но той също се страхува, отдръпва се, изскубва се и бяга. Налага се да го поддържат и спасяват, да го възпират, да го предупреждават за опасности, да му дават тласъци и да го водят отново към дома, там, където връзката с него ще бъде особено силна и чиста. Най- накрая контактът става доста здрав — всеки ден, понякога по няколко пъти на ден успяват да се сближат с избрания и тогава той прави още една плаха крачка към разбирането на своята задача. Своята съдба. Той винаги е бил предназначен именно за това — та нали самият път на черните в метрото, към хората, е отворен не от някой друг, а точно от него.
Артьом искаше да ги попита какво се е случило с Хънтър, но тъй като в момента това щеше да го отвлече от най-главното, отложи въпроса за Ловеца за по-нататък и просто забрави за него — той така и остана незададен.
Артьом сега беше на границата на осъзнаването на нещо невероятно важно — вече бе изпитвал същото чувство в самото начало на своя поход, когато седеше при огъня на „Алексеевска“. Това беше именно то — ясното усещане, че километрите тунели и седмиците блуждаене отново са го довели до потайната вратичка, след отварянето на която той ще постигне разбирането на всички тайни на мирозданието и ще се издигне над жалките хора, издълбали своя свят в неподатливата замръзнала земя и зарили глави в нея. Той можеше да я отвори още тогава и нямаше да има нужда от цялото му странстване. Но предишния път Артьом бе попаднал при тази врата случайно, беше погледнал през ключалката и бе отскочил назад, изплашен от видяното. А сега дългият път към нея го караше да я отвори без никакво колебание и да застане пред светлината на абсолютното знание, което ще бликне навън. И дори то да го ослепи — очите му тогава вече ще са станали само несъвършен и безполезен инструмент, годен за онези, които не са виждали нищо в живота си освен сводовете на тунелите и замърсения гранит на станциите.
