Дмитрий Глуховски
Метро 2033
Драги московчани и гости на столицата! Московският метрополитен е транспортно предприятие, свързано с повишена опасност!
Този, който има достатъчно храброст и търпение да се вглежда цял живот в мрака, пръв ще види проблясъка светлина в него.
Глава 1
Краят на света
— Кой е там? Ей, Артьом! Провери!
Артьом се надигна неохотно от мястото си до огъня и тръгна в тъмнината, прехвърляйки автомата от гърба на гърдите си. Застана на самия край на осветеното пространство, изщрака демонстративно със затвора, колкото се може по-шумно и внушително, и изкрещя дрезгаво:
— Стой! Паролата!
От тъмнината, откъдето минута по-рано се разнасяше странно шумолене и приглушено мрънкане, се чуха бързи, ситни стъпки. Някой отстъпваше навътре в тунела, изплашен от дрезгавия глас на Артьом и изщракването на оръжието. Артьом се върна бързо при огъня и подхвърли на Пьотр Андреевич:
— Не се показа. Не се представи, избяга.
— Ех, голям заплес си! Нали ти се каза: ако не отговарят — веднага стреляш! Откъде знаеш кой е бил? Може черните да се промъкват!
— Не… Мисля, че това изобщо не са хора… Звуците бяха много странни… А и стъпките му не бяха човешки. Какво, не мога ли да разпозная човешки стъпки? Освен това, ако бяха черните, щяха ли да избягат просто така? Нали знаете, Пьотр Андреевич, напоследък черните винаги се хвърлят напред — нападнаха патрул невъоръжени и крачеха право напред срещу картечницата. А този избяга веднага… Някаква страхлива твар.
— Достатъчно, Артьом! Много умуваш! Когато имаш заповеди — изпълнявай, а не разсъждавай. Може да е бил разузнавач. Видял е, че тук сме малко, и ако силите им ни превъзхождат… Може да ни нападнат, без много да му мислят, да ни резнат гръкляните и да изколят цялата станция, както стана с „Полежаевска“, и всичко това само защото не си покосил гадината навреме… Гледай ме, като ти говоря! Следващия път ще те пратя да го гониш по тунела!
Артьом настръхна, представяйки си тунела след седемстотния метър. Страх го беше дори да си помисли, че може да отиде там. След седемстотния метър на север не се осмеляваше да ходи никой. Патрулите стигаха до петстотния, осветяваха граничния стълб с прожектора от дрезината си и след като се убеждаваха, че никаква гадост не е пропълзяла зад него, бързо се връщаха. Разузнавачите — яки мъже, бивши морски пехотинци — се спираха на шестстотин и осемдесетия метър, криеха запалените си цигари в дланите и застиваха, прилепили към очите си приборите за нощно виждане. А после бавно, тихо отстъпваха назад, без да изпускат от поглед тунела и в никакъв случай не се обръщаха с гръб към него.
Патрулът, в който сега стояха двамата, се намираше на четиристотин и петдесетия метър, на петдесет метра от граничния стълб. Но проверка на границата се правеше само веднъж дневно и вече бе минала преди няколко часа. Сега техният пост беше най-крайният, а през часовете, които бяха минали след последната проверка, всички твари, които патрулът можеше да е уплашил, със сигурност бяха започнали да изпълзяват от убежищата си. Привличаше ги огънят, близостта на хората…
Артьом седна на мястото си и попита:
— А какво се е случило с „Полежаевска“?
Макар че вече знаеше тази вледеняваща кръвта история — бяха я разказвали пътуващи търговци в станцията — изпитваше желание да я чуе още веднъж, както децата ги привличат неудържимо страшните приказки за мутанти без глави и вампири, отвличащи бебета.
— С „Полежаевска“? Не си ли чувал? Странна история се е случила. Странна и страшна. Първо разузнавачите им започнали да изчезват. Отивали в тунелите и не се връщали. Наистина разузнавачите им са млади и зелени, не са като нашите, но нали и станцията им е по-малка и не живеят толкова много хора… Не живееха. Та значи, започнали да изчезват разузнавачите им. Заминал един отряд — и го няма никакъв. Отначало помислили, че са се забавили — тунелът им там криволичи, не е като нашия — при тези думи Артьом го побиха тръпки, — и патрулите не виждат нищо, колкото и да светят, да не говорим за онези в станцията. Обаче отрядът все не се връщал — половин час, един час, два часа. Изглеждало, че няма къде да изчезнат — били тръгнали само на километър разстояние, забранили са им да ходят по-далеч, пък и те самите не били глупаци… Изобщо, така и не ги дочакали и изпратили подсилен патрул да ги търси, и те ги търсили, крещели — но напразно. Нямало ги. Разузнавачите били изчезнали. И лошото било не това, че никой не видял какво се е случило с тях. Лошото било, че нищо не се чуло… Нито звук. И нямало никакви следи.
Артьом вече започваше да съжалява, че помоли Пьотр Андреевич да разкаже за „Полежаевска“. Пьотр Андреевич или беше по-осведомен, или си измисляше някои неща, но разказваше такива подробности, за каквито пътуващите търговци не бяха и сънували, въпреки че обичаха да разпространяват слуховете и бяха майстори разказвачи. От тези подробности кожата се вледеняваше и ставаше неуютно даже край огъня, и дори най-безобидните шумове от тунела възбуждаха въображението.
— Та така. И стрелба не се била чула, затова решили, че разузнавачите просто са ги напуснали — сигурно са били недоволни от нещо и са избягали. Е, много им здраве. Искат по-лек живот, искат да се мотаят с всякаква измет, с всякакви анархисти — нека се мотаят тогава. Така им е било по-лесно да мислят на онези в станцията. По-спокойно. Но след седмица изчезнала още една разузнавателна група. Те изобщо не трябвало да ходят по-далеч от седемстотния метър. И отново същата история. Никакъв звук, никаква следа. Като че потънали вдън земя. И в станцията започнали да се тревожат. Това вече било обезпокоително — за седмица да изчезнат два отряда. Трябвало да се направи нещо. Значи — да се вземат мерки. Е, сложили кордон на тристотния метър. Натрупали чували с пясък, сложили картечница, прожектор — по всички правила на фортификацията. Изпратили куриер до „Бегова“ — те бяха в конфедерация с „Бегова“ и с „1905-а година“. По-рано и „Октомврийско поле“ беше с тях, но после там се случи нещо, никой не знае какво точно, някаква авария, и стана негодно за живот, и всички избягаха оттам, обаче в случая това не е от значение. Та изпратили в „Бегова“ куриер — да предупреди, че става нещо нередно и да помоли за помощ. Куриерът едва се бил добрал до „Бегова“, не бил изминал и ден — още обмисляли отговора, — когато дотичал втори куриер, целият в пяна, и разказал, че всички от подсиления им кордон загинали, без да стрелят нито веднъж. Всичките — заклани. И което било най-страшното — сякаш били заклани, докато спят! А не е било възможно да заспят при всичкия този страх, още по-малко при такива заповеди и инструкции. В „Бегова“ моментално разбрали, че ако не направят нещо веднага, скоро и на тях ще им се случи същото. Събрали ударен отряд от ветерани — около стотина души, картечници, гранатомети… Разбира се, това им отнело известно време, ден и половина, но все пак изпратили отряда да помага. Ала когато той влязъл в „Полежаевска“, там вече нямало жива душа. И тела нямало, само кръв — навсякъде. Та така. Дявол знае кой е направил това. Аз не вярвам, че хора изобщо са способни на такова нещо.
