— А какво се е случило с „Бегова“? — попита Артьом с глас, който не можеше да познае.
— Нищо не се случило с тях. Видели каква е работата и взривили тунела, който водел към „Полежаевска“. Сега там има голямо срутване, доколкото знам, четирийсет метра са затрупани, без техника не може да се разчисти, а и с техника сигурно няма да е лесно… Пък и откъде ще вземеш такава техника? Вече петнайсетина години, откакто е изгнила всякаква техника…
Пьотр Андреевич замълча, гледайки в огъня. Артьом се изкашля тихо и каза:
— Да… Разбира се, че трябваше да стрелям… Глупаво от моя страна.
От юг, откъм станцията, се чу вик:
— Хей, там, на четиристотин и петдесети! Всичко ли е наред при вас?
Пьотр Андреевич сви ръцете си на фуния около устата и изкрещя в отговор:
— Елате насам! Има произшествие!
От тунела, откъм станцията, светейки с джобните си фенерчета, към тях се приближаваха три фигури, вероятно патрулните от тристотния метър. Когато стигнаха до огъня, загасиха фенерчетата си и насядаха.
— Здрасти, Пьотр! Значи ти си тук? А аз се чудя кого са сложили днес на края на света — поздрави ги старшият на групата с усмивка, докато вадеше от пакета една цигара.
— Слушай, Андрюха! Момчето с мен видя нещо тук. Но не успя да стреля… То избяга в тунела. Казва, че не приличало на човек.
— Не прилича на човек? А как изглежда? — обърна се новодошлият към Артьом.
— Не можах да го видя… Само попитах за паролата и то веднага хукна обратно на север. Но стъпките му не бяха човешки — някакви леки и много ситни — сякаш имаше не два крака, а четири…
— Или три! — намигна Андрей на Артьом, правейки страховита физиономия.
Артьом се задави, спомняйки си историите за трикраките хора от „Филевска линия“, където част от станцията беше на повърхността и тунелът не слизаше много надълбоко, така че нямаше почти никаква защита от радиацията. Оттам и бяха плъзнали из цялото метро всякакви трикраки, двуглави и други гадини.
Андрей си дръпна от цигарата и каза на своите хора:
— Добре, момчета, щом така и така сме дошли, защо да не поседим тук? Ако ония трикраки дойдат пак, ще помогнем. Ей, Артьом! Имате ли чайник?
Пьотр Андреевич стана сам, наля водя от един бидон в очукан, опушен чайник и го окачи над огъня. След няколко минути чайникът забуча, кипвайки, и от този звук, толкова домашен и уютен, на Артьом му стана по-топло и по-спокойно. Той огледа насядалите около огъня хора: всичките бяха надеждни, яки, закалени от трудния живот тук. На такива можеше да се вярва и да се разчита. Станцията им беше една от най-благоденстващите по цялата линия благодарение на събралите се тук и на такива като тях. Всичките бяха свързани помежду си с топли, почти братски отношения.
Артьом вече бе надхвърлил двайсет, беше се появил на бял свят още там, горе, и не бе толкова слаб и блед като всички, родили се в метрото и не се осмелили никога да се покажат на повърхността, опасявайки се не само от радиацията, но и от изпепеляващите, гибелни за подземния живот слънчеви лъчи. Наистина и самият Артьом в съзнателния си живот бе излизал на повърхността само веднъж, и то за миг — радиационният фон там беше такъв, че прекалено любопитните изгаряха за два-три часа, без да успеят да се разходят на воля и да се нагледат на странния свят, лежащ на повърхността.
Не помнеше баща си изобщо. Майка му бе живяла заедно с него до петгодишната му възраст на „Тимирязевска“. Всичко им било наред и животът течал монотонно и спокойно, докато „Тимирязевска“ не била нападната от плъхове.
Огромните сиви мокри плъхове бликнали без никакво предупреждение от един от тъмните странични тунели. Той бил незабележимо разклонение от главния северен участък1 и се спускал на големи дълбочини, за да се загуби в сложна плетеница от стотици коридори, в лабиринти, изпълнени с ужас, леден студ и отвратителна воня. Този тунел водел към царството на плъховете — място, където не би се решил да стъпи и най-отчаяният авантюрист. Дори и заблудилият се и не разбиращ от подземните карти и линии скитник би се спрял пред него, би усетил интуитивно черната, зловеща опасност, идваща от вътрешността му, и би избягал от зеещата пропаст на входа като от портите на чумав град.
Никой не безпокоял плъховете. Никой не се спускал в техните владения. Никой не се осмелявал да пристъпи границите им.
Но те самите дошли.
Много хора загинали в деня, в който живият поток от гигантски плъхове, такива големи, каквито никога не бяха виждани нито в станцията, нито в тунелите, залял и сложените кордони, и станцията, погребвайки под себе си защитниците й и населението, заглушавайки с масата си предсмъртните им вопли. Изяждащи всичко по пътя си — и мъртвите, и живите хора, и своите убити събратя, — движени сляпо и неумолимо от непонятна за човешкия разум сила, плъховете се носели напред, все по-надалеч и по-надалеч.
Само няколко души останали живи. Не жени, старци или деца — никой от онези, които обикновено спасяват най-напред, а петима здрави мъже, успели да надбягат смъртоносния поток. И го надбягали само заради това, че патрулирали с дрезина в южния коридор. Когато чули виковете от станцията, един от тях хукнал да провери какво става. „Тимирязевска“ вече загивала, когато той я видял в края на участъка. Още на входа разбрал по първото ручейче от плъхове, шурнало по перона, какво е станало, и понечил да се върне, знаейки, че с нищо не може да помогне на отбраняващите станцията, когато изведнъж някой го хванал отзад за ръката. Той се обърнал и видял жена с изкривено от страх лице, която настойчиво го дърпала за ръкава. Тя изкрещяла, опитвайки се да надвика многогласния отчаян хор:
— Спаси го, войнико! Смили се!
Видял, че му подава детска ръчичка, малка мека длан, и хванал тази длан, без да осъзнава, че спасява човешки живот — направил го, защото го нарекли войник и го помолили да се смили. И мъкнейки след себе си детето, а по-късно вдигайки го под мишница, хукнал да се надбягва с първите плъхове, да се надбягва със смъртта — напред, по тунела, там, където чакала дрезината с другарите му по патрул. Още отдалеч, от петдесет метра, им изкрещял да палят. Дрезината им е била моторизирана, единствената такава в близките десетина станции, и само заради това успели да надбягат плъховете. Патрулните се носели напред и преминали на скорост покрай полуизоставената „Дмитровска“, на която се били приютили няколко отшелници. Могли да им извикат само: „Бягайте! Идват плъхове!“, но разбирали, че отшелниците вече няма да успеят да се спасят. Когато наближавали кордона на „Савеловска“, с която, слава Богу, в момента имали мирно споразумение, намалили скоростта, за да не ги вземат за нападатели и да не ги разстрелят при подстъпите, и изкрещели с всичка сила на патрулните: „Плъхове! Идват плъхове!“. Те били готови да бягат през „Савеловска“ и по-нататък, по-нататък по линията, молейки се да ги пуснат напред, докато има къде да бягат, докато сивата лава още не е заляла цялото метро.
Но, за тяхно щастие, се оказало, че в „Савеловска“ има нещо, което спасило и тях, и станцията, а може би и целия Серпуховско-Тимирязевски клон: те още се приближавали, покрити с пяна, крещейки на патрулните за смъртта, която били успели да изпреварят за кратко, а патрулните вече бързали, разполагали на поста си някакъв внушителен агрегат.
Това било огнепръскачка, сглобена от местните гении от намерени части; самоделна, но невероятно мощна. Още щом се показали челните отряди на плъховете и в мрака се разнесло засилващото се шумолене и скърцане на хилядите лапи на гризачите, патрулните задействали огнепръскачката и не я спрели, докато не свършило горивото. Ревящият оранжев пламък запълнил десетки метри от тунела и изгарял, изгарял плъховете, без да спира — десет, петнайсет, двайсет минути. Тунелът се изпълнил с отвратителната смрад на изгоряло месо и дивите писъци на плъховете… А зад гърбовете на патрулните от „Савеловска“, станали герои и прославили се по цялата линия, била спряла изстиващата дрезина, готова за нов бяг, а на нея — петимата мъже, бягащи от станция „Тимирязевска“, и още един човек — спасеното от тях дете. Момченце. Артьом.
Плъховете отстъпили. Сляпата им воля била сломена от едно от последните изобретения на човешкия военен гений. Хората винаги са умеели да убиват по-лесно, отколкото което и да било друго живо същество.
Плъховете се оттеглили и се върнали в огромното царство, истинските размери на което не са известни
