стигнаха до подобен извод. Историческият опит ясно показваше, че няма по-добър начин за пренасяне на комунистическия бацил от щика.
И гръмна гръм.
Коалицията от антикомунистическите станции, предвождана от Ханза, разделена на две от Червената линия и жадуваща да затвори кръга, прие предизвикателството. Червените, естествено, не предполагаха, че ще срещнат организирана съпротива и бяха надценили силите си. Леката победа, която очакваха, не се предвиждаше дори в далечно бъдеще.
Войната, оказала се дълга и кръвопролитна, доста понамали и без това не особено многобройното население на метрото. Продължи почти година и половина и се състоеше главно от позиционни боеве, но със задължителните партизански набези и диверсии, със затрупване на тунели, с разстрелване на пленници, с няколко случая на зверства от едната и от другата страна. Имаше всичко: войскови операции, обсади и пробиване на обсади, подвизи, пълководци, герои и предатели. Но главната особеност на тази война стана това, че нито една от страните не успя да придвижи фронтовата линия на някакво значително разстояние. Понякога изглеждаше, че едните успяват да постигнат преимущество, превземайки някоя гранична станция, но противникът се стягаше, мобилизираше допълнителни сили — и везните са накланяха на обратната страна.
А войната изтощаваше ресурсите. Отнемаше най-добрите хора. Омаломощаваше.
И оцелелите се измориха от нея. Революционното ръководство незабележимо смени първоначално поставените задачи с по-скромни. Ако преди започването й основната цел на войната беше разпространението на комунистическата власт и социалистическите идеи из целия метрополитен, то сега червените вече искаха поне да поемат контрола над това, което смятаха за светая светих — станцията „Площад на революцията“. Първо — заради името й, и второ — защото тя беше по-близо от всяка друга станция на метрото до Червения площад и до Кремъл, чиито кули все още бяха увенчани с рубинови звезди, ако можеше да се вярва на малкото смелчаги, до такава степен подплатени идеологически, че да излязат горе и да погледнат. Е, и, разбира се, там, на повърхността, в самия център на Червения площад, се намираше Мавзолеят. Никой не знаеше дали тялото на Ленин е все още там или го няма, пък и това нямаше особено значение. За дългите години съветска власт Мавзолеят бе престанал да бъде просто гробница и бе станал нещо ценно само по себе си, сакрален символ на приемствеността на властта. Именно от него са приемали парадите великите вождове от миналото. Именно към него се стремяха повече от всичко настоящите вождове. И се говореше, че точно от станцията „Площад на революцията“, от служебните й помещения, тръгват тайните тунели до секретната лаборатория в Мавзолея, а оттам — и до самия гроб.
Под контрола на червените си оставаше станцията „Площад Свердлов“, бившата „Ловджийски пазар“, укрепена и превърнала се в плацдарм, от който се извършваха набезите и нападенията над „Площада на революцията“.
Не един кръстоносен поход беше благословен от революционното ръководство, за да се освободят тази станция и гробницата. Но защитниците й също разбираха какво значение има тя за червените и я бранеха до последно. „Площадът на революцията“ се превърна в непристъпна крепост. Най-жестоките, най- кървавите боеве станаха именно на подстъпите към тази станция. Най-много народ загина там. Тези битки си имаха своите александърматросовци4, подлагащи гърдите си на картечниците, и герои, окичили се с гранати, за да се взривят заедно с противниковата огнева точка, и използване на забранените огнепръскачки срещу хора… Всичко беше напразно. Превземаха станцията за ден, но не успяваха да се укрепят и загиваха, отстъпвайки я на следващия ден, когато коалицията преминаваше в контраатака.
Абсолютно същото, само че с разменени роли, ставаше при „Библиотека «Ленин»“. Там червените държаха отбраната, а коалиционните сили нееднократно се опитваха да ги изтласкат. Станцията имаше огромно стратегическо значение за коалицията, защото в случай на успешен щурм би позволила да се разбие Червената линия на два участъка и още затова, че даваше веднага връзка с три други линии и трите такива, че Червената линия не се пресичаше с тях на друго място. Само там. Тоест тя беше лимфен възел, който, ако бъдеше поразен от червената чума, би й дал достъп до жизненоважни органи. И за да се предотврати това, „Библиотека «Ленин»“ трябваше да бъде превзета на всяка цена.
Но колкото безплодни бяха опитите на червените да завладеят „Площада на революцията“, толкова безплодни бяха и усилията на коалицията да ги прогони от „Библиотеката“.
А през това време народът се уморяваше все повече и повече. И вече започна дезертиране, все по- често имаше случаи на побратимяване, когато войниците и от двете страни на фронта захвърляха оръжията… Но, за разлика от Първата световна война, това не беше от полза за червените. Революционният плам тихичко гаснеше. Не вървяха по-добре нещата и при коалицията: недоволни от това, че им се налага постоянно да треперят за живота си, хората напускаха и се преместваха със семействата си от централните станции в покрайнините. Ханза запустяваше и отслабваше. Войната удари болезнено търговията, пътуващите търговци търсеха обиколни пътеки, важните търговски пътища опустяваха.
На политиците, все по-малко подкрепяни от войниците, спешно им се наложи да търсят възможност за приключване на войната, докато оръжията не са се обърнали против тях. И тогава, в обстановка на най- строга секретност и на задължителната в такива случаи неутрална станция, се срещнаха лидерите на враждуващите страни: другарят Москвин — от съветска страна, а от коалицията — президентът на Ханза Логинов и ръководителят на Арбатската конфедерация Колпаков.
Мирният договор бе подписан бързо. Страните си обмениха станциите. Червената линия получи пълния контрол над полуразрушената „Площад на революцията“, но отстъпи на Арбатската конфедерация „Библиотека «Ленин»“. И за едните, и за другите тази крачка не беше лека. Конфедерацията загуби един член и заедно с него — владения на североизток. Червената линия стана прекъсната, тъй като точно по средата й сега имаше станция, която не й се подчиняваше и я разделяше на две. Въпреки че двете страни си гарантираха правото на свободно транзитно преминаване през бившите територии, такава ситуация не можеше да не обезпокои червените… Но това, което предлагаше коалицията, бе прекалено примамливо. И Червената линия не устоя. Най-много от всички спечели от мирния договор, разбира се, Ханза, която сега можеше безпрепятствено да затвори кръга, отстранявайки последните пречки по пътя към процъфтяването. Договориха се за съблюдаване на статуквото, за забрана на водене на агитационна и подривна дейност на територията на бившия противник. Всички останаха доволни. И сега, когато пушките и политиците замлъкнаха, дойде редът на пропагандистите, които трябваше да обяснят на масите, че именно тяхната страна е постигнала огромни дипломатически успехи и всъщност е спечелила войната.
Изминаха години от онзи паметен ден, в който беше подписано мирното споразумение. То се спазва и от двете страни: Ханза откри в Червената линия изгоден икономически партньор, а Червената линия изостави агресивните си намерения — другарят Москвин, Генерален секретар на Комунистическата партия на московския метрополитен „В. И. Ленин“, доказа диалектически възможността за изграждане на комунизма на една отделно взета линия и взе историческото решение за началото на това изграждане. Старата вражда бе забравена.
Артьом запомни много добре този урок по най-нова история, както се стараеше да запомня всичко, което му говореше вторият му баща.
— Добре, че приключиха с клането… — каза Пьотр Андреевич. — Година и половина нямаше никакъв начин да се стъпи на Околовръстната — навсякъде кордони, проверяваха документите по сто пъти. По онова време имах работа там и нямаше как да се мине освен през Ханза. И аз минах през Ханза. И точно на „Проспект на мира“ ме спряха. За малко да ме изправят до стената.
— Така ли? Не си разказвал това, Пьотр… И как се случи? — поинтересува се Андрей.
Артьом леко посърна, виждайки, че безцеремонно му отнемат ролята на разказвач. Но се очертаваше интересна история и той не протестира.
— Как, как… Много просто. Помислиха ме за червен шпионин. Излизам значи аз от тунела на „Проспект на мира“, на нашата линия5. А нашият проспект също е под контрола на Ханза. Анексия, така да се каже. Е, там още не е много строго — имат панаир, търговска зона. Нали знаете, в Ханза навсякъде е така: станциите, които са на самата Околовръстна — това е все едно техният дом. А на преходите от околовръстните станции към радиалните имат граница — митница, паспортна проверка…
— Знаем го това, какво ни четеш лекции… По-добре разкажи какво се случи там с теб! — прекъсна го
