— Слушай, Артьом, а какъв е тоя мъжага всъщност? Какво ти говореше?
— Някакъв такъв странен е… Питаше ме за чичо Саша. Може би му е някакъв познат. А вие не го ли познавате?
— Май не го знам… Само за няколко дни е на станцията ни, като че ли по някаква работа. Андрей вероятно се познава с него и ето че се предложи да патрулира. Дявол знае за какво му е това. Физиономията му ми е някак позната…
— Да. Сигурно не е лесно да се забрави такава външност — предположи Артьом.
— Именно. Къде ли съм го виждал? Знаеш ли как се казва? — поинтересува се Пьотр Андреевич.
— Хънтър. Така ми каза — Хънтър. Иди разбери какво е.
— Хънтър? Някаква не руска фамилия… — намръщи се Пьотр Андреевич.
В далечината вече се виждаше червено зарево: във ВДНХ, както и в повечето станции, обикновеното осветление не работеше и вече трето десетилетие хората живееха под пурпурното аварийно осветление.
Само в „личните апартаменти“ — палатки и стаи — понякога светеха нормални електрически крушки. И само няколкото най-богати станции в метрото бяха озарени от светлината на истински живачни лампи. За тях се говореха легенди и провинциалистите от крайните, забравени от Бога гарички понякога мечтаеха с години да се доберат дотам и да видят това чудо.
На изхода на тунела двамата предадоха оръжията си в караулното, подписаха се и Пьотр Андреевич, махайки с ръка на Артьом на прощаване, каза:
— Хайде да ходим да спим! Аз самият едва се държа на краката си, а ти сигурно спиш в движение. И сърдечен поздрав на Сухия. Нека да ми дойде на гости.
Артьом си взе довиждане и чувствайки, че умората го връхлита внезапно, тръгна към своята „квартира“.
Във ВДНХ живееха двеста души. Някои в служебните помещения, но по-голямата част — в палатки на платформата. Палатките бяха армейски, вече стари, раздърпани, но качествено изработени. Тук, под земята, не им се налагаше да са подложени нито на вятър, нито на дъжд, ремонтираха ги често, така че в тях можеше да се живее напълно спокойно: не пропускаха топлина, нито светлина, задържаха дори звука, а какво друго може да се иска от едно жилище?
Палатките бяха наредени до стените и стояха и от двете им страни — и при линията, и в централната зала. Платформата бе превърната в нещо като улица — по средата беше оставен доста широк проход. Някои от палатките, по-големи, за многолюдните семейства, бяха разположени под арките. Но задължително няколко арки трябваше да остават свободни, за да може да се минава — в двата края на залата и в центъра й. Отдолу, под пода на платформата, имаше и други помещения, но таванът там беше нисък и не бяха подходящи за живот. Във ВДНХ тези помещения бяха превърнати в продоволствени складове.
На няколко десетки метра след станцията двата северни тунела се свързваха чрез кратък коловоз за разминаване, построен някога, за да могат мотрисите да се обръщат и да тръгват обратно. Сега единият от тези два тунела достигаше точно до отклонението към коловоза за разминаване, а по-нататък беше затрупан. Другият тунел отиваше на север, до „Ботаническата градина“ и едва ли не до Митищи7. Бяха го оставили като път за оттегляне в краен случай и точно в него бе патрулирал Артьом. Запазилата се част от единия тунел и съединителният участък между двата тунела бяха превърнати в гъбени плантации. Коловозите там бяха разглобени, почвата — разкопана и раздробена. Там откарваха отпадъците от отходни ями и навсякъде се белееха прави редове от гъбени шапчици. Единият от двата южни тунела също беше срутен — на тристотния метър — и там, в самия му край, по-далеч от човешките жилища, бяха кокошарниците и кошарите на свинете.
Домът на Артьом беше на Главната улица — тук, в една от малките палатки, той живееше заедно с втория си баща. Той беше важен човек, свързан с администрацията, отговаряше за контактите с другите станции, така че не настаняваха никой друг в палатката, тя си беше лично тяхна. Доста често вторият му баща изчезваше за две-три седмици и никога не взимаше Артьом със себе си, оправдавайки се с това, че се занимава с прекалено опасни дела и не иска да подлага Артьом на риск. Връщаше се от походите си отслабнал, брадясал, понякога ранен и винаги сядаше първата вечер с Артьом и му разказваше такива неща, в които беше трудно да повярват дори свикналите с невероятни истории обитатели на този гротескен свят.
Разбира се, пътешествията привличаха Артьом, но в метрото бе опасно да се мотаеш просто така — патрулите на независимите станции бяха много подозрителни, не пропускаха с оръжие, а да отидеш в тунела без оръжие си беше сигурна смърт. Така че откакто бяха дошли с втория си баща от „Савеловска“, на Артьом не му се бе налагало да ходи на дълги походи. Понякога отиваше по работа до „Алексеевска“, не сам, разбира се, с групи, беше ходил дори и до „Рижка“. Бе извършил още едно пътешествие, за което не можеше да разкаже на никого, макар и много да му се искаше…
Това се случи много отдавна, когато в „Ботаническата градина“ нямаше и следа от никакви черни, а тя беше просто изоставена, тъмна станция и патрулите от ВДНХ стояха много по на север, а самият Артьом бе още дете. Тогава той и приятелите му рискуваха: по време на смяната на патрулите се промъкнаха покрай последния кордон с фенерчета и открадната от родителите на някого двуцевка и дълго се мотаха из „Ботаническата градина“. Беше страшно, но и интересно. Навсякъде в светлината на фенерчетата се виждаха следи от човешко обитаване: жилища, обгорели книги, счупени играчки, разкъсани дрехи… Преточваха плъхове и от време на време от северния тунел се разнасяха странни ръмжащи звуци. И някое от приятелчетата на Артьом, той вече не помнеше кое, но навярно Женя, най-живият и любопитният от тримата, предложи да се опитат да махнат загражденията и да се промъкнат нагоре, по ескалатора… просто да погледнат как е там. Какво има там.
Артьом веднага каза, че е против. Прекалено пресни бяха в паметта му разказите на втория му баща за хората, били на повърхността и за това, как после боледуват дълго и какви ужаси може да види понякога човек там, горе. Но приятелите му веднага започнаха да го убеждават, че това е рядък шанс — да успеят да попаднат сами, без възрастни, на истинска изоставена станция, а тук освен това могат да се качат горе и да видят с очите си как е, когато над главата ти няма нищо… След като се отчаяха, че не могат да го убедят, заявиха, че щом е такъв страхливец, нека да седи долу и да чака, докато се върнат. На Артьом му се стори напълно непоносимо да остане сам в една изоставена станция и при това да загуби репутацията си пред двамата си най-добри приятели, затова със свито сърце се съгласи да тръгне с тях.
За тяхно учудване механизмът, привеждащ в движение заграждението, откъсващо платформата от ескалатора, работеше. И именно Артьом успя да го задейства след половинчасови безплодни опити. Ръждясалата желязна стена се плъзна встрани с дяволско стържене и пред очите им се появи късата редица стъпала на водещия нагоре ескалатор. Някои от тях се бяха срутили и през зеещите отвори под светлината на фенерчетата се виждаха гигантските зъбни колела, спрели да се въртят завинаги преди години, проядени от ръжда, тук-таме обрасли с бурени, едва забележимо помръдващи се… Не им беше лесно да се заставят да се качат нагоре. На няколко пъти стъпалата, върху които стъпваха, пропадаха надолу и те прескачаха през отворите, хващайки се за остатъците от осветителните тела. Пътят нагоре не бе дълъг, но първоначалната им решителност се изпари още след първото пропаднало стъпало и за да се ободрят, те си въобразяваха, че са истински сталкери.
Сталкери…
Тази дума, странна и чужда за руския език, беше станала неразделна част от него. По-рано са наричали така и хората, които, принудени от бедността, са се промъквали на изоставени военни полигони, за да демонтират невзривили се снаряди и бомби и да предават месинговите гилзи на вторични суровини. А също и чудаците, които в мирно време се завират из канализацията, и кого ли още не… Но всички тези значения на думата имаха нещо общо — това винаги беше крайно опасна професия, при нея човек винаги се сблъскваше с неизвестното, непонятното, загадъчното, зловещото, необяснимото… Кой знае какво ставаше на изоставените полигони, където набраздената от хиляди взривове, разорана от окопи и издълбана от катакомби радиоактивна земя даваше чудовищни реколти? И човек само можеше да се досеща за това какво е да се заселиш в канализацията на мегаполиса, след като строителите са затворили люковете след себе си, и да се изгубиш завинаги из мрачните, тесни и зловонни коридори…
В метрото наричаха сталкери онези рядко срещащи се смелчаци, които дръзваха да се покажат на повърхността. Със защитни екипи и противогази със затъмнени стъкла, въоръжени до зъби, тези хора
