отиваха горе за необходимите за всички предмети: боеприпаси, апаратура, резервни части, гориво… Хората, които се осмеляваха да правят това, бяха стотици. Тези, които успяваха да се върнат живи, бяха малцина, и тези хора бяха безценни, ценяха ги още повече дори от бившите работници в метрополитена. Горе ги очакваха най-разнообразни опасности — от радиацията до страховитите, обезобразени от нея създания. На повърхността също имаше живот, но това вече не беше такъв живот, какъвто е според обичайните човешки разбирания.

Всеки сталкер ставаше човек легенда, полубог, когото всички гледаха възторжено — и малки, и големи. Когато децата се раждат в свят, в който няма за какво и къде повече да се лети и плава, а думите „летец“ и „моряк“ избледняват и постепенно губят своя смисъл, малките искат да станат сталкери. Да отиват облечени в блестящи доспехи, съпроводени от стотици изпълнени с обожание и благоговение погледи, нагоре, при боговете, да се сражават с чудовищата и когато се върнат тук, под земята, да носят на хората гориво, боеприпаси, светлина и огън. Да носят живот.

Сталкери искаха да станат и Артьом, и неговият приятел Женя, и Викалик-Драката. И докато се заставяха да вървят нагоре по застрашително скърцащия ескалатор с пропадащи стъпала, те си представяха, че са в защитни костюми, с дозиметри, окачили на гърдите си големи ръчни картечници, както се полага на истински сталкери. Но нямаха нито дозиметри, нито защита, а вместо страховити армейски картечници имаха само старинна двуцевка, която можеше и вече да не стреля…

Доста скоро изкачването завърши и те се озоваха почти на повърхността. За щастие беше нощ, иначе неминуемо щяха да ослепеят. Очите им, привикнали за толкова години живот под земята към тъмнината и към светлината на огньовете и аварийните лампи, не биха издържали такова натоварване. Ослепели и безпомощни, те даже едва ли щяха да успеят да се върнат вкъщи.

Вестибюлът на „Ботаническата градина“ беше почти разрушен, половината покрив се бе срутил и през него се виждаше вече изчистилото се от облаците радиоактивна прах тъмносиньо лятно небе, обсипано с милиарди звезди. Но какво е звездното небе за дете, което не е способно да си представи дори, че над главата му може да няма покрив? Когато вдигнеш поглед и той не се спира в бетонните конструкции и изгнилите плетеници на проводите и тръбите, а се губи в тъмносинята бездна, зейнала над главата ти — това се казва усещане! А звездите! Нима може човек, който никога не е виждал звезди, да си представи какво е това безкрайност, след като навярно и самото понятие безкрайност е измислено някога от хора, вдъхновени от нощния небосклон? Милиони сияещи огньове, сребърни гвоздеи, забити в купол от синьо кадифе…

Момчетата стояха три, пет, десет минути, неспособни да изрекат нито дума. Така и не биха се помръднали от мястото си и със сигурност щяха да изгорят живи, ако съвсем наблизо не се бе разнесъл страшен, вледеняващ душата вой. Дошли на себе си, те стремително се хвърлиха назад, към ескалатора, и се понесоха надолу с всичка сила, съвсем забравили за предпазливостта, и на няколко пъти едва не пропаднаха долу, върху зъбните колела. Помагайки се и издърпвайки се един-друг, те преминаха обратния път за броени секунди.

Изгубиха двуцевката някъде по пътя. Изтъркаляха се през последните десетина стъпала и веднага се хвърлиха към пулта за управление на бариерата. Но — по дяволите! — ръждивото желязо засече и тя не искаше да се връща на мястото си. Изплашени до смърт от това, че може да ги преследват чудовища от повърхността, децата побягнаха към своите хора, към северния кордон.

Но разбирайки, че сигурно са направили нещо много лошо, като оставиха херметичната врата отворена — може би са отворили път на мутантите надолу, към метрото, към хората, — те се договориха да си държат езиците зад зъбите и да не разправят на никой от възрастните къде са ходили. На кордона казаха, че са ходили в страничен тунел да ловят плъхове, но са изгубили пушката, уплашили са се и са се върнали.

Разбира се, Артьом си изяде пердаха от втория си баща. Задните части го боляха дълго време след боя с офицерския колан, но той се държа като пленен партизанин и не издаде военната тайна. Приятелите му също мълчаха.

Повярваха им.

Но сега, спомняйки си тази история, Артьом все по-често се питаше: не беше ли свързано това пътешествие, и най-вече — отворената от тях бариера, с гадините, които щурмуваха кордоните им през последните няколко години?

Като се поздравяваше със срещнатите по пътя и спираше ту тук, ту там, за да чуе новините, да се здрависа с приятел, да целуне позната девойка, да разкаже на старото поколение как са нещата при втория му баща, Артьом най-накрая се добра до дома си. Вътре нямаше никой и той реши да не чака чичо Саша, а да легне да спи — осемчасовото дежурство можеше да изтощи всеки. Събу ботушите си, свали куртката и зарови лице във възглавницата. Сънят дойде бързо.

Завесата на палатката се вдигна и вътре безшумно се плъзна масивна фигура, лицето на която не можеше да се различи, виждаше се само как гладкият череп отразява зловещо червеното аварийно осветление. Чу се приглушен глас: „Ето че се срещнахме отново. Виждам, че вторият ти баща го няма. Ще се доберем и до него. Рано или късно. Няма да се измъкне. А засега ти ще дойдеш с мен. Има за какво да си поговорим. Например за бариерата на Ботаническата.“ Артьом, вцепенявайки се, различи скорошния си познат от кордона, онзи, който се представи като Хънтър. А той се приближаваше към него, бавно, безшумно, и лицето му все не можеше да се види, светлината падаше някак странно… Артьом искаше да извика за помощ, но силната ръка, студена като на труп, затисна устата му. Най-накрая успя да напипа фенера, включи го и го насочи към лицето на човека. Това, което видя, за миг го обезсили и го изпълни с ужас: вместо човешко лице, та дори грубо и сурово, пред него имаше ужасяваща черна зурла с отворена уста и две безумни очи без бяло по тях… Артьом се изтръгна и скочи към изхода на палатката. Изведнъж осветлението изгасна и на станцията стана съвсем тъмно, само някъде в далечината се виждаха слаби отблясъци на огън. Артьом, без да се чуди дълго, хукна натам, към огъня. Чудовището изскочи след него, крещейки: „Стой! Няма къде да избягаш!“ Загърмя страховит смях, който постепенно прерасна в познатия гробовен рев. Артьом бягаше, без да се обръща, и чуваше зад себе си топуркането на тежки ботуши, бавно, ритмично, сякаш преследвачът му знаеше, че няма защо да бърза, така или иначе Артьом ще му падне в ръцете, рано или късно…

Когато наближи огъня, Артьом видя, че там седи човек, с гръб към него. Той започна да дърпа седящия, да моли за помощ, но човекът изведнъж падна по гръб и стана ясно, че е отдавна мъртъв и лицето му кой знае защо беше покрито със слана. И в този замръзнал човек Артьом разпозна чичо Саша, втория му баща…

— Ей, Артьом! Стига си спал! Хайде, ставай! Вече седем часа спиш като заклан… Ставай, поспаланко! Трябва да посрещаме гости! — разнесе се гласът на Сухия.

Артьом се надигна в леглото си и го погледна шашардисано.

— О, чичо Саш… Ти ли си… Всичко ли е наред с теб? — попита той най-накрая, след като цяла минута примигва. С усилие потисна в себе си желанието да попита дали Сухия изобщо е жив, и не го направи само защото фактът беше налице.

— Да, както виждаш! Хайде, ставай, стига си се излежавал. Ще те запозная с един мой приятел — каза Сухия.

Прозвуча познат приглушен глас и по Артьом изби пот — спомни си кошмара, който бе сънувал.

— А, значи вече се познавате? — учуди се Сухия. — Е, Артьом, не си губиш времето!

Най-накрая и гостът влезе в палатката. Артьом потрепна и се притисна към платнената стена — това беше Хънтър. Кошмарът отново оживя в съзнанието му: пустите тъмни очи, тропотът на тежките ботуши зад гърба му, вкочаненият труп при огъня…

— Да, вече се запознахме — изрече с усилие Артьом, подавайки неволно ръка на госта.

Ръката на Хънтър беше гореща и суха и Артьом постепенно започна да убеждава себе си, че това е било просто сън, в този човек няма нищо лошо, просто въображението, възбудено от страховете по време на осемте часа в кордона, се бе отразило на сънищата му…

— Слушай, Артьом, направи ни една услуга! Кипни водичка за чай! Пробва ли вече нашия чай? — намигна Сухия на госта. — Бива си го!

— Опитах го — кимна Хънтър. — Хубав чай. В „Печатарите“ също правят. Пълна помия. А вашият е съвсем друго нещо.

Вы читаете Метро 2033
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату