десет или сто години, все едно…
— Съпротивата е безполезна, така ли? — попита враждебно Хънтър. — Натам ли клониш?
Сухия мълчеше, свел поглед. Очевидно му бе коствало много сили, след като никога пред никого не бе показвал своята слабост, да каже такива неща на стария си приятел, и то пред Артьом. Болеше го, че вдига бялото знаме…
— А, не! Няма да го дочакаш! — изговори Хънтър, изправяйки се в цял ръст. — И те няма да го дочакат! Нови видове казваш? Еволюция? Неминуемо измиране? Изпражнения? Свини? Витамини? Какво ли не съм преживявал. Не ме е страх от това. Разбра ли? Няма да се предам.
Инстинкт за самосъхранение? Както искаш го наречи. Да, ще се вкопчвам със зъби и нокти за живота. Аз съм я извървял твоята еволюция. Нека другите видове си чакат реда. Аз не съм говедо, което водят на заколение. Капитулирай и иди при твоите по-съвършени и по-приспособени, отстъпи им мястото си в историята! Ако усещаш, че си се навоювал, давай — дезертирай, няма да те осъждам. Но не се опитвай да ме изплашиш. И не се опитвай да ме отведеш заедно със себе си в кланицата. Защо ми четеш проповеди? Ако не си сам, ако се предадеш в компания, няма да се срамуваш толкова, така ли? Или враговете обещават паница с гореща каша за всеки другар, доведен в плен? Моята борба е безнадеждна? Казваш, че сме на ръба на пропастта? Плюя аз на твоята пропаст. Ако мислиш, че мястото ти е на дъното, поеми си въздух — и напред. Аз не съм в същата посока. Ако Разумният човек, рафинираният и цивилизован сапиенс избира капитулацията, то аз ще се откажа от това почетно звание и по-добре да стана звяр. И като звяр ще се вкопчвам със зъби и нокти в живота и ще прегризвам гърлата на другите, за да оцелея. И ще оцелея. Разбра ли? Ще оцелея!
Той седна и тихо помоли Артьом да му налее още чай. Вместо него стана Сухия, мрачен и мълчалив, и отиде да долее вода в чайника и да я кипне. Артьом остана в палатката сам с Хънтър. Последните му думи, звънтящото му презрение, гневната му увереност, че ще оцелее, въодушевиха Артьом. Той дълго време не се решаваше да заговори пръв. И тогава Хънтър сам се обърна към него:
— А ти какво мислиш, момче? Говори, не се притеснявай… И ти ли искаш да си като растение? Като динозавър? Да се оставиш на обстоятелствата и да чакаш, докато дойдат за теб? Знаеш ли притчата за жабата в млякото? Попаднали веднъж две жаби в гърне с мляко. Едната, рационално мислещата, осъзнала навреме, че съпротивата е безсмислена и не може да излъже съдбата. А току-виж има и задгробен живот, така че защо да се напряга излишно и да се утешава с празни надежди? Прибрала лапи и започнала да потъва към дъното. А другата сигурно е била глупачка или атеистка. И започнала да се мята. Да се чудиш защо се е мъчела, щом всичко е предопределено? Мятала се, мятала се, докато не разбила млякото на масло. И излязла. Да почетем паметта на нейната другарка, преждевременно загинала в името на прогреса, на философията и на рационалното мислене.
— Кой сте вие? — осмели се най-накрая да попита Артьом.
— Кой съм аз? Вече знаеш кой съм. Ловец.
— Но какво означава това ловец? С какво се занимавате? Ловувате?
— Как да ти обясня… Знаеш ли как е устроен човешкият организъм? Състои се от милиони мънички клетки — едни предават електрически сигнали, други съхраняват информация, трети поглъщат хранителни вещества, четвърти пренасят кислород… Но всички те, дори най-важните от тях, биха загинали за по-малко от ден, би загинал целият организъм, ако нямаше клетки, отговарящи за имунитета. Наричат се макрофаги. Те работят методично и равномерно, като часовник, като метроном. Когато заразата проникне в организма, те я намират, проследяват я, където и да се скрие, рано или късно се добират до нея и… — той направи жест, сякаш чупи нечий врат и издаде неприятен хрущящ звук — … я ликвидират.
— Но какво отношение има това към професията ви?
— Представи си, че целият метрополитен е човешки организъм. Сложен организъм, състоящ се от четирийсет хиляди клетки. Аз съм макрофаг. Ловец. Това е моята професия. Всяка опасност, достатъчно сериозна, за да застраши целия организъм, трябва да бъде ликвидирана. Това е моята работа.
Най-накрая се върна Сухия с чайника и наливайки кипналата отвара в чашите, очевидно събрал мислите си по време на отсъствието си, се обърна към Хънтър:
— Какво смяташ да предприемеш за ликвидиране на опасността, каубой? Да тръгнеш на лов и да застреляш всички черни? Едва ли ще се получи. Нищо не може да се направи, Хънтър. Нищо.
— Винаги остава още един изход, последният. Да се взриви северния ви тунел. Да се затрупа напълно. И да ни откъсне от новия ти вид. Нека си се размножават на повърхността и да не закачат нас, къртиците. Сега подземието е нашата среда на обитаване.
— Ще ти разкажа нещо интересно. За това знаят малцина на нашата станция. Един от участъците ни вече е взривен. А над нас — над северния тунел — преминават потоци подпочвени води. Още когато взривихме втората северна линия, едва не бяхме залети. Ако зарядът е бил малко по-силен — сбогом, родна ВДНХ. Та ако сега взривим останалия северен тунел, не просто ще бъдем залети. Ще бъдем отмити от радиоактивната каша. Ето къде се крие истинската опасност за метрото. Ако сега започнеш войната между видовете по такъв начин, нашият вид ще загуби. Шах.
— А херметичната врата? Не може ли просто да се затвори херметичната врата от онази страна на тунела? — спомни си Хънтър.
— Още преди петнайсет години някакви умници разглобиха всички херметични врати по линията и ги дадоха за укрепяването на някаква станция, сега вече дори никой не си спомня коя. Нима не знаеше това? Ето ти още един шах.
— Кажи ми… Напорът им усилва ли се в последно време? — Хънтър, изглежда, се предаде и смени темата на разговора.
— Дали се усилва? И още как! Трудно е да се повярва, че преди известно време дори не бяхме чували за тях. А сега са основната заплаха. И повярвай ми, наближава този ден, в който просто ще ни пометат, с всичките ни укрепления, прожектори и картечници. Та нали е невъзможно да се вдигне цялото метро за защитата на една нищожна станция… Да, тук произвеждаме хубав чай, но едва ли някой ще се съгласи да рискува живота си дори за такъв великолепен чай като нашия. В края на краищата, съществуват и конкурентите от „Печатарите“… Пак шах! — усмихна се тъжно Сухия. — Никому не сме нужни. Скоро няма да сме в състояние да се справяме сами с натиска. Не можем да взривим тунела и да ги откъснем от нас. Не можем и да се качим горе и да ги изпепелим, по разбираеми причини… Мат. Мат си, Ловецо! И аз съм мат. Всички ние в скоро време ще бъдем матирани, ако разбираш какво имам предвид — пак се усмихна криво Сухия.
— Ще видим — отсече Хънтър. — Ще видим.
Поседяха още известно време, като разговаряха за какво ли не; често звучаха непознати за Артьом имена, откъси от разни недоразказани или недоизслушани истории. От време на време изведнъж се разразяваха някакви стари спорове, от които Артьом разбираше малко неща и които, очевидно, продължаваха с години, стихваха при раздялата между приятелите и се разгаряха отново при следващата им среща.
Най-накрая Хънтър стана и каза, че му е време да спи, защото, за разлика от Артьом, така и не беше спал след патрула. Взе си довиждане със Сухия. Но преди да излезе, изведнъж се обърна към Артьом и му прошепна:
— Ела навън за минутка.
Артьом веднага изскочи след него, без да обръща внимание на смаяния поглед на втория си баща. Хънтър го чакаше навън, закопчавайки дългото си яке догоре и вдигайки яката.
— Да се разходим? — предложи той и бавно закрачи напред по платформата, към палатката за гости, където беше отседнал. Артьом тръгна нерешително след него, опитваше се да отгатне за какво иска такъв човек да говори с него, хлапака, който досега определено не бе направил нищо значимо и дори просто полезно за другите.
— Какво мислиш за това, с което се занимавам? — попита Хънтър.
— Прекрасно… Та ако вас ви нямаше… Е, и другите като вас, ако има и други… Ние вече отдавна щяхме да сме… — промърмори смутено Артьом.
Вбеси се от себе си заради мънкането си. Защо точно сега, когато такъв човек му е обърнал внимание и иска да му каже нещо лично, дори го помоли да излезе, за да са насаме, без втория му баща, той се изчервява като девица и мъчително блее нещо си там…
