ти парцали на някого. Те може и да събират информация тук, при нас. Аз и на нашите, честно казано, не се доверявам много.
— Е, на нашите — напразно, Андрей Аркадич. Нашите всички са нормални. Аз самият ги познавам почти всичките. Най-обикновени хора. Само дето обичат парите. Искат да живеят по-добре от другите, стремят се към нещо — опита се да защити местните търговци Артьом.
— Именно. Точно за това говоря. Обичат парите. Искат да живеят най-добре от всички. А кой ги знае какво правят, когато излязат в тунела? Можеш ли да ми кажеш с увереност, че още на първата станция не ги вербуват нечии агенти? Можеш или не?
— Чии агенти? Пред чии агенти нашите търговци биха се предали?
— Ето какво, Артьом! Още си млад и има много неща, които не знаеш. Слушай по-старите и току-виж живееш по-дълго.
— Все някой трябва да върши тази работа! Ако нямаше пътуващи търговци, щяхме да изкукаме тук без боеприпаси, щяхме да стреляме със сол в пушките по черните и да си пием чая — не отстъпваше Артьом.
— Добре, добре, я какъв икономист се извъди… Успокой се. По-добре разкажи какво е видял там Сухия. Как е при съседите? В „Алексеевска“? В „Рижка“?
— В „Алексеевска“? Нищо ново. Отглеждат свои гъби. Та какво е „Алексеевска“? Селце… Разправят — Артьом снижи глас заради секретността на информацията, — че искат да се присъединят към нас. И „Рижка“ като че ли също не е против. При тях натискът от юг нараства. Настроението е мрачно — всички шепнат за някаква заплаха, всички ги е страх от нещо, а от какво ги е страх — никой не знае. Или от онази страна на линията се е появила някаква империя, или ги е страх от Ханза, или искат да се разширят, или нещо друго. И всички тези села започват да се стремят към нас. И „Рижка“, и „Алексеевска“.
— Какво конкретно искат? Какво предлагат? — поинтересува се Андрей.
— Молят да се обединим с тях във федерация с обща отбранителна система, да се укрепят границите от двете страни, в тунелите между станциите да се сложи постоянно осветление, да се организира милиция, да се затрупат страничните тунели и коридори, да се пуснат транспортни дрезини, да се прекара телефонен кабел, и по цялото свободно пространство — гъби… Стопанството да е общо, да работим, да си помагаме взаимно, ако се наложи.
— А къде бяха по-рано? Къде бяха по-рано, когато откъм „Ботаническата градина“ и „Медведково“ идваха всичките тези гадини? Къде бяха, когато черните ни щурмуваха? — замърмори Андрей.
— Не викай бедата, Андрей! — намеси се Пьотр Андреевич. — Засега няма черни — и това е добре. Но ние не сме ги победили. Имат си някакви свои проблеми, вътрешни — и са се укротили. Може да трупат сили. Така че съюзът няма да ни попречи. Още повече, ако се обединим със съседите си. И за тях хубаво, и за нас добре.
— И ще настъпи при нас свобода, равенство и братство! — иронизира Андрей, свивайки пръсти.
— Не ви е интересно да слушате, така ли? — попита обидено Артьом.
— А, продължавай, Артьом, продължавай — каза Андрей. — Ние с Пьотр ще продължим после. Това ни е вечен спор.
— Та така. И разправят, че главният ни като че ли е съгласен. Няма принципни възражения. Трябва само да се уточнят подробностите. Скоро ще има събрание. А след това — референдум.
— Как ли пък не — референдум! Ако народът каже „да“ — значи да. Ако каже „не“ — значи народът не е мислил както трябва. Нека народът помисли още веднъж — изрече подигравателно Андрей.
— Артьом, а какво става след „Рижка“? — попита Пьотр Андреевич, без да обръща внимание на Андрей.
— Какво идва след това? „Проспект на мира“. Е, с „Проспект на мира“ нещата са ясни. Това е границата ни с Ханза. Чичо казва, че Ханза все така е в мир с червените. Никой вече не си и спомня за войната — продължи да разказва Артьом.
Ханза се наричаше Общността на станциите от Околовръстната линия. Тези станции, свързани помежду си с тунели и намиращи се на пресечките на всички останали разклонения, а значи и на търговските пътища, почти от самото начало станаха места за срещи на търговците от всички краища на метрото. Те забогатяваха с фантастична скорост и скоро, разбирайки, че богатството им предизвиква завист у прекалено много хора, решиха да се обединят. Нарекоха Общността Ханза — някой веднъж ги бе сравнил бегло със съюза на търговските градове в средновековна Германия, думата беше звучна и се наложи. Първоначално Ханза включваше само част от станциите, обединението ставаше постепенно. Първо бе участъкът от Околовръстната линия от „Киевска“ до „Проспекта на мира“, така наречената Северна дъга, и сключилите съюз с нея „Курска“, „Таганска“ и „Октомврийска“. После в Ханза се вляха и „Павелецка“, и „Добрининска“ и се сформира втората Дъга, Южната. Но главният проблем и главната пречка за обединяването на Северната и Южната дъга беше в Соколническа линия.
— Работата е там — бе разказал на Артьом вторият му баща, — че Соколническа линия винаги е била особена. Като погледнеш картата, веднага ще й обърнеш внимание. Първо — права е като стрела. Второ — на всички карти е оцветена в яркочервено. А и имената на станциите са все някакви такива: „Червеноселска“, „Червените порти“, „Комсомолска“, „Библиотека «Ленин»“ и „Ленинските хълмове“. Дали заради тези имена, или по някаква друга причина, но тази линия винаги е привличала изпитващите носталгия по славното социалистическо минало. На нея особено добре се възприемаха идеите за възраждане на съветската държава. Отначало една от станциите официално се върна към идеалите на комунизма и на управлението от социалистически тип, после и съседната, после хората от другия край на тунела се заразиха от революционен оптимизъм, свалиха администрацията си, и се започна. Оцелелите ветерани, бившите комсомолски и партийни функционери, неизбежните лумпени-пролетарии — всички започнаха да се стичат на революционните станции.
Създадоха комитет, отговорен за разпространяването на новата революция и комунистическите идеи из целия метрополитен, с почти ленинско наименование: Интерстанционал. Той подготвяше отряди от революционери и пропагандисти и ги изпращаше все по-надалеч във вражеския лагер. Общо взето, се минаваше с малко пролята кръв, тъй като гладуващите хора на безплодната Соколническа линия жадуваха за възстановяване на справедливостта, която според техните разбирания не можеше да приеме никаква друга форма освен уравниловката. И целият клон, подпален от единия край, скоро беше обхванат от яркочервения огън на революцията. Благодарение на по чудо оцелелия метромост през Яуза съществуваше връзка между „Соколники“ и „Преображенския площад“. Първоначално късият участък на повърхността се преодоляваше само нощем и с движещи се на пълна скорост дрезини. После осъдени на смърт работници построиха стена и покрив на моста. Станциите започнаха да си връщат старите, съветски имена: „Чисти езера“ отново стана „Кировска“, „Лубянка“3 — „Дзержински“, „Ловджийски пазар“ — „Проспект на Маркс“. Станциите с неутрални имена усърдно се преименуваха в нещо по-ясно идеологически: „Спортна“ — в „Комунистическа“, „Соколники“ — в „Сталинска“, а „Преображенския площад“, където бе започнало всичко — в „Знамето на революцията“. И ето че тази линия, някогашната Соколническа, която народът наричаше „червената“ — тогава е било прието московчаните да наричат всички клонове по цвета, с който са обозначени на картата, — напълно официално стана Червената линия.
Обаче се стигна само дотук.
По времето, когато Червената линия вече се беше оформила окончателно и започна да предявява претенции към станциите от другите клонове, чашата на търпението на всички останали преля. Прекалено много хора помнеха какво е това съветска власт. Прекалено много виждаха в агитаторите, изпратени от Интерстанционала из цялото метро, метастазите на тумор, заплашващ да унищожи целия организъм. И колкото и да обещаваха агитаторите и пропагандистите от Интерстанционала електрификация на целия метрополитен, твърдейки, че в съвкупност със съветската власт това ще даде комунизъм (едва ли ленинският лозунг, толкова безсъвестно експлоатиран, някога е бил по-актуален), хората извън линията не се блазнеха от мисълта за обединение. Улавяха интерстанционалните сладкодумци и ги изпращаха обратно в съветската държава.
И тогава червеното ръководство постанови, че е време да се действа по-решително: ако останалата част от метрото не иска да се занимава с веселия революционен огън, тя трябва да бъде запалена. Съседните станции, обезпокоени от засилващата се комунистическа пропаганда и подривна дейност, също
