никому. Всичките тези лабиринти, лежащи на неимоверна дълбочина, бяха толкова тайнствени и изглеждаха толкова безполезни за работата на метрополитена, че на никого не му се вярваше въпреки уверенията на авторитетите по въпроса, че всичко това е било изградено от обикновените строители на метрото.
Един от тези авторитети дори беше работил по-рано, още тогава, като помощник-машинист на електрическа мотриса. Такива хора почти не бяха останали и бяха особено ценни, защото в самото начало се оказали единствените, което не изгубили самообладание и не се поддали на страха, когато се озовали извън удобните и безопасни капсули на мотрисите в тъмните тунели на московския метрополитен, в тази каменна утроба на мегаполиса. Всички на станцията се отнасяха към него с уважение и учеха децата си на същото, и навярно затова и Артьом го бе запомнил, запомнил го бе за целия си живот: изнемощял мършав човек, залинял за дългите години работа под земята, в протрита и изгубила цветовете си униформа на работник от метрополитена, вече отдавна лишила се от своята елегантност, но все още обличана със същата гордост, с която пенсионираните адмирали обличат парадните си мундири. И Артьом, тогава още хлапе, виждаше в хилавата фигура на помощник-машиниста неописуеми осанка и мощ…
И още как! Работниците в метрото бяха за всички останали негови обитатели същото, което са гидовете туземци за научните експедиции в джунглите. Вярваха им свято, напълно разчитаха на тях, от техните знания и умения зависеше оцеляването на останалите. Много от тях оглавиха станции, когато се разпадна единната система за управление и метрополитенът се превърна от комплексен обект на гражданската отбрана, огромно противоядрено бомбоубежище, в множество несвързани с единна власт станции, потопи се в хаос и анархия. Станциите станаха независими и самостоятелни, своеобразни държави джуджета, със свои идеологии и режими, лидери и армии. Те воюваха една с друга, обединяваха се във федерации и конфедерации, за ден се превръщаха в метрополии на надигащи се империи, за да се окажат на следващия ден победени и колонизирани от вчерашните си съюзници или роби. Сключваха краткосрочни съюзи против обща заплаха, а когато заплахата отминеше, с нови сили се вкопчваха в гърлата си. Самозабравили се, те се биеха за всичко: за жизнено пространство, за храна — насаждения от белтъчни дрожди, плантации от гъби, които не се нуждаеха от дневна светлина, курници и свинеферми, където бледите подземни свине и хилави пилета биваха хранени с безцветни подземни гъби и, разбира се, за вода, тоест за филтри. Варварите, които не бяха в състояние да поправят излезлите от строя филтриращи механизми и умиращи от отровената с радиация вода, се нахвърляха с животинска ярост върху крепостите на цивилизования живот, станциите, където работеха изправно динамомашините и малките примитивни хидроелектростанции, където редовно се ремонтираха и чистеха филтрите и където, отгледани от грижливи женски ръце, пробиваха мократа почва белите шапчици на печурките и свините сито грухтяха в кочините.
Напред, към безкрайния отчаян щурм, ги водеха инстинктът за самосъхранение и вечният революционен принцип — отнемай и разделяй. Защитниците на благополучните станции, организирани в боеспособни части от бивши професионални военни, до последната си капка кръв отблъскваха нападенията на вандалите, преминаваха в контраатаки, предаваха и отнемаха с бой всеки метър от тунелите между станциите. Станциите трупаха военна мощ, за да отговорят на набезите с наказателни експедиции, за да изтикат цивилизованите си съседи от жизненоважно пространство, ако не успеят да постигнат договореност по мирен път, и, най-сетне, за да дадат отпор на гадините, които пълзяха по всички отвори и тунели. На всичките тези странни, уродливи и опасни създания, всяко от които би могло да доведе Дарвин до отчаяние със своето явно несъответствие на законите на еволюционното развитие. Колкото и фрапиращо да се отличаваха от обичайните за човека животни, всичките тези твари, независимо дали преобразили се под невидимите гибелни лъчи от безобидни представители на градската фауна в изчадия на ада, или винаги обитавали дълбините, а сега обезпокоени от човека, те все пак бяха част от живота на земята. Изкривена и извратена част, но все пак част от живота. И се подчиняваха на същия основен импулс, от който се ръководеше целият органичен живот на планетата.
Да оцелеят. Да оцелеят на всяка цена.
Артьом пое бялата емайлирана чаша, в която се плискаше техният собствен чай, запазена марка на станцията. Разбира се, това не беше никакъв чай, а екстракт от сушени гъби с добавки, защото не бе останал почти никакъв истински чай. Него го икономисваха и го пиеха само на големи празници, а и цената му беше десет пъти повече, отколкото на гъбения екстракт. И все пак на станцията обичаха варивото си, гордееха се с него и го наричаха „чай“. Наистина несвикналите чужденци отначало плюеха, но после им харесваше и свикваха. И славата на чая дори напусна пределите на станцията им и пътуващите търговци тръгнаха към тях. Отначало рискувайки собствената си кожа, един по един, но после чаят се разпространи из цялата линия и дори Ханза се заинтересува от него, и цели кервани потеглиха за вълшебния екстракт от ВДНХ2. Потекоха пари. А където има пари — там има и оръжия, и дърва, и витамини. Там има живот. И откакто във ВДНХ започнаха да правят този чай, станцията започна да укрепва, в нея се прехвърлиха предприемчиви хора от съседните станции и участъци, започна разцвет. Във ВДНХ се гордееха много и със свинете си и разказваха легенди как точно са попаднали те в метрото — когато още в самото начало някакви смелчаги се добрали до полуразрушения павилион „Свиневъдство“ на самата Изложба и докарали животните на станцията.
— Хей, Артьом! А как е Сухия? — попита Андрей, като духаше усърдно чая си и отпиваше малки предпазливи глътки.
— Чичо Саша? Всичко е наред с него. Наскоро се върна от поход по линията с нашите хора. С експедицията. Сигурно знаете.
Андрей беше с петнайсет години по-голям от Артьом. Общо взето, той беше разузнавач и рядко патрулираше по-близо от четиристотин и петдесетия метър, и то само като командир на кордон. Ето — сложили го на тристотния метър като прикритие, а него все го влечеше навътре и се бе възползвал от първия предлог, първата лъжлива тревога, за да се приближи към тъмнината, към тайната. Той обичаше тунела и го познаваше добре с всичките му разклонения. А на станцията, сред фермерите, работниците, търговците и администраторите, се чувстваше не на място — ненужен може би. Не можеше да си наложи да разрохква земята за гъбите, или, още по-лошо, да тъпче с тези гъби угоените свине, затънал до колене в торта във фермите на станцията. Не можеше и да търгува — откакто се помнеше, не можеше да понася търгашите, а винаги бе бил войник, воин, и вярваше с цялата си душа, че това е единственото достойно за мъжете занимание. Горд беше с това, че той, Андрей, през целия си живот бе правил само това — да защитава и вмирисаните фермери, и суетливите пътуващи търговци, и деловите до невъзможност администратори, и децата, и жените. Жените ги привличаше неговата пренебрежителна, подигравателна сила, неговата стопроцентова увереност в себе си, неговото спокойствие за себе си и за хората, които са с него в момента, защото той винаги можеше да ги защити. Жените му обещаваха любов, обещаваха му уют, но той започваше да се чувства уютно едва след петдесетия метър, когато светлините на станцията се скриеха след завоя. А жените не идваха там с него. Защо?
И ето, разгорещил се от чая, свалил старата си черна барета и изтривайки с ръкав мустаците си, мокри от парата, той се зае разпалено да разпитва Артьом за новините и слуховете, донесени от последната експедиция на юг от втория баща на Артьом — същия този човек, който, след като преди деветнайсет години бе отървал Артьом от плъховете при „Тимирязевска“, не бе могъл да изостави детето и го бе отгледал.
— Може и да съм чул това-онова, но ще го чуя с удоволствие и за втори път. Какво, да не ти се свиди да ми го кажеш? — настояваше Андрей.
Не се наложи да го уговаря дълго: на самия Артьом му беше приятно да си спомни и да преразкаже историите на втория си баща — та нали всички щяха да го слушат внимателно, с отворени уста.
— Е, сигурно знаете къде са ходили… — започна Артьом.
— Знам, че на юг. Те, вашите пратеници, са дълбоко засекретени — усмихна се Андрей. — Специални задачи на администрацията, разбираш ли!
Той намигна на един от своите хора.
— Нямаше нищо секретно в тази работа — махна с ръка Артьом. — Целта на експедицията им беше разузнаване на обстановката, събиране на информация… Достоверна информация. Защото не може да се има доверие на пътуващите търговци, които дрънкат разни неща на станцията ни — те може и да са пътуващи търговци, но може и да са провокатори и да разпространяват дезинформация.
— На пътуващите търговци изобщо не трябва да им се вярва — изсумтя Андрей. — Те са користни хора. Откъде да го знаеш: днес продава твоя чай на Ханза, а утре може да продаде теб самия заедно с всичките
