сблъсква с човекоядство.
— Канибали… Те не са хора. Зомбита. Дявол знае какво изобщо представляват. Добре, че нямат оръжия, така че ги отблъскваме. Засега. Пьотр! Помниш ли, когато преди половин година успяхме да пленим един от тях жив?
— Помня — отговори Пьотр Андреевич. — Седя две седмици в карцера, не пиеше от водата ни, не докосна храната, така си и умря.
— Не го ли разпитвахте? — попита бръснатият.
— Не разбираше нито дума от това, което му говорехме. Говорят му на чист руски, той мълчи. Изобщо — мълча през цялото време. Като риба. Бият го — мълчи. Дават му да яде — мълчи. Само от време на време ръмжеше. И преди смъртта си виеше така, че разбуди цялата станция.
— Така че откъде се е взело кутрето? — напомни разчорленият Кирил.
— Дявол знае откъде се е взело… Може би е избягало от тях. Може да са искали да го изядат. Дотук е само два километра. Колко му е да избяга от тях? А може да е на някого. Някой, дошъл откъм север, и попаднал на черните. А кученцето е успяло да се измъкне навреме. Какво значение има откъде е? Погледни го само — прилича ли ти на чудовище? На мутант? Паленце като паленце, нищо особено. И хората го привличат — свикнало е значи. Защо вече трети час се мотае около огъня?
Кирил си затрая, обмисляйки аргументите. Пьотр Андреевич доля в чайника вода от бидона и попита:
— Още някой иска ли чай? Хайде по последна чаша, скоро ще ни сменят.
— Чай — бива! Давай — одобри Андрей, останалите също се оживиха.
Чаят кипна. Пьотр Андреевич наля на желаещите още по чаша и помоли:
— Вие, ъъъ… Не бива да говорите за черните. Ето, предишния път седяхме така, говорихме за тях и те дойдоха. И момчетата са ми разправяли, че и при тях е ставало така. Това може и да е съвпадение, не съм суеверен, но ако не е? А ако усещат по някакъв начин? Смяната ни почти свърши, за какво ни е тази дяволска работа в последния момент?
— Така е… Навярно не си струва — подкрепи го Артьом.
— Добре, момче, не се паникьосвай! Ще се справим! — опита се да ободри Артьом Андрей, но не излезе много убедително.
Само при мисълта за черните всичките ги побиваха тръпки, дори и Андрей, въпреки че се стараеше да не го показва. Той не се боеше от никакви хора — нито от бандити, нито от анархисти главорези, нито от бойците на Червената армия. Но всякаквите гадини го отвращаваха и не че толкова се страхуваше, колкото не можеше да мисли за тях спокойно, както мислеше за всички други опасности, свързани с хората.
Всички замълчаха. Тежката, потискаща тишина обгърна групичката, струпала се край огъня. Само едва- едва се чуваше как пращят корите и цепениците в огъня, а някъде отдалеч, от север, от тунела, понякога долиташе приглушено утробно ръмжене, сякаш московският метрополитен беше гигантско черво на неизвестно чудовище. И от тези звуци на всички им ставаше съвсем страшно.
Глава 2
Ловеца
На Артьом отново започнаха да му хрумват всякакви глупави мисли. Черните… Беше попадал на проклетите нехора веднъж на свое дежурство, но тогава се бе изплашил здравата, а и как да не се изплаши…
Значи, патрулираш си ти. Грееш се на огъня. И изведнъж чуваш — от тунела, някъде от дълбината му, се разнася ритмично приглушено потропване; отначало в далечината, тихо, а после все по-близо и по-силно… И изведнъж ти разкъсва слуха страховит, гробовен вой, вече съвсем наблизо… Суматоха! Всички скачат, набързо струпват барикада от чувалите с пясък и сандъците, на които седят, за да има зад какво да се укрият, а старшият крещи с всички сили, без да щади гласните си струни: „Тревога!“
Резервните части от станцията тичат на помощ, на тристотния метър изкарват картечницата, а тук, където ще се наложи да се поеме основния удар, хората се хвърлят на земята, зад чувалите, насочват автоматите към гърлото на тунела, прицелват се… Най-накрая, след като изчакат вампирите да дойдат съвсем наблизо, палят прожектора — и в лъча му се виждат странни, кошмарни силуети. Голи, с черна лъщяща кожа, с огромни очи и зинали като ями уста… Равномерно крачещи напред, към укрепленията, към хората, към смъртта, изправени в целия си ръст, без да се привеждат, все по-близо и по-близо… Три… Пет… Осем твари… И най-първата изведнъж вдига глава нагоре и надава заупокоен вой.
Побиват те тръпки, иска ти се да скочиш и да бягаш, да зарежеш автомата, да зарежеш приятелите си, да пратиш всичко по дяволите и да бягаш… Прожекторът е насочен към муцуните на кошмарните създания, за да ги удари яркият лъч в зениците и да ги заслепи, но те дори не примижават, не прикриват лицето си с ръце, а гледат с широко отворени очи в прожектора и продължават да вървят напред, напред… И изобщо — имат ли те зеници?
И в този момент, най-накрая, от тристотния метър дотичват с картечницата, залягат встрани, летят команди… Всичко е готово… Прогърмява дългоочакваното: „Огън!“ Веднага започват да тракат няколко автомата, дрънка картечницата. Но черните не се спират, не се превиват; изправени в цял ръст, все така ритмично и спокойно пристъпват напред. В светлината на прожекторите се вижда как куршумите раздират лъщящите тела, как ги отблъскват назад, те падат, но веднага се надигат отново, изправят се и продължават да вървят напред. И отново, този път хрипливо, защото гърлата им вече са пробити, надават страховития вой. Ще изминат още няколко минути, докато вихърът от куршуми най-накрая сломи това нечовешко, безсмислено упорство.
Артьом потрепери при тази мисъл. Да, по-добре да не говорим за тях, помисли си той. Ей така, за всеки случай.
— Ей, Андреич! Приготвяйте се! Идваме вече! — извика някой от юг, от тъмнината. — Смяната ви свърши!
Хората при огъня се размърдаха, отърсвайки се от вцепенението, наставаха, запротягаха се, преметнаха през рамо раниците и оръжията си, като Андрей взе със себе си и кутрето. Пьотр Андреевич и Артьом се връщаха на станцията, а Андрей със своите хора — на поста си на тристотния метър; тяхното дежурство още не беше свършило.
Дойде смяната, здрависаха се, изясниха дали има нещо странно, особено, пожелаха им да си починат както трябва и седнаха близо до огъня, продължавайки разговора си, започнат преди това.
Когато всички тръгнаха по тунела на юг, към станцията, Пьотр Андреевич заговори разпалено за нещо с Андрей, очевидно възобновявайки някой от вечните им спорове, а здравенякът с обръснатата глава, който бе разпитвал за менюто на черните, изостана от тях, изравни се с Артьом и закрачи в такт с него.
— Та ти какво, познаваш Сухия? — попита той Артьом с приглушен, нисък глас, без да го гледа в очите.
— Чичо Саша? Е, да! Той ми е втори баща. Живея при него — отговори честно Артьом.
— Виж ти… Втори баща. Нищо такова не знам… — промърмори бръснатият.
— А вие как се казвате? — реши се да попита Артьом, преценявайки, че ако човек те разпитва за твой роднина, това ти дава право на ответен въпрос.
— Аз? Как се казвам? — попита с учудване бръснатият. — Защо искаш да знаеш?
— Ами ще предам на чичо Саша… Сухия, че сте питали за него.
— А, за това ли… Хънтър… Кажи му, че Хънтър се е интересувал. Ловецът. Поздрави го от мен.
— Хънтър? Та това не е име6. Да не е фамилията ви? Или прякорът ви? — попита отново Артьом.
— Фамилия? Хм… — Хънтър се усмихна. — Какво пък. Напълно… Не, момче. Не е фамилия. Това е… как да ти кажа… Професия. А ти как се казваш?
— Артьом.
— Ами добре. Вече се познаваме. И запознанството ни, вероятно, ще продължи. Доста скоро. Всичко хубаво!
Той намигна на Артьом на прощаване и остана на тристотния метър заедно с Андрей.
Оставаше да се ходи още съвсем малко, отдалеч се чуваше оживеният шум на станцията. Пьотр Андреевич, крачещ до Артьом, го попита загрижено:
