техен стил!
— Аха, интересно ти е все пак? Та така, този странник достигнал доста далеч. Разказал, че вървиш, вървиш — и няма жива душа. Изобщо никого и нищо, като в онзи тунел след „Сухаревска“. Представяш ли си, дори плъхове няма! Само капе вода. Станциите са изоставени, тъмни, сякаш никога никой не е живял в тях. И постоянно те потиска усещането за опасност. Направо те мачка… Той вървял бързо, едва ли не за половин ден минал четири станции. Отчаян човек навярно. Да отидеш сам в такава пустош! Накратко, стигнал до „Севастополска“. Там има преход до „Каховска“. Знаеш я Каховска линия — там има само три станции. Не линия, а недоразумение. Някакъв апендикс… И той решил да нощува на „Севастополска“. Изнервил се, изтощил се… Намерил там някакви трески, запалил огън, за да не му е толкова страшно, мушнал се в спалния си чувал и легнал да спи насред платформата. И през нощта… — На това място Женя се изправи, протегна се и каза със садистична усмивка: — Знаеш ли, определено ми се пие чай! — и без да дочака отговор, излезе с чайника от палатката, оставяйки Артьом насаме с впечатленията от разказаното.
Артьом, разбира се, му се ядоса за това излизане, но реши да изтърпи до края на историята и едва след това да каже на Женя какво мисли. Неочаквано си спомни за Хънтър и неговата молба… по-скоро даже заповед… Но после мислите му отново се върнаха към историята на Женя.
Приятелят му се върна, наля му чай в шлифована чаша в ценен железен подстаканник, от онези, в които някога са сервирали истински чай във влаковете, и продължи:
— Та така, легнал да спи той до огъня, а наоколо тишина, една такава тежка, сякаш ушите ти са натъпкани с памук. И посред нощ го буди някакъв странен звук… напълно налудничав, невъзможен звук. Облял се в студена пот и подскочил. Чул детски смях. Откъм линията. И това на четири участъка от последните населени места! Там, където не живеят дори плъхове, представяш ли си? Имало от какво да се уплаши… Скача, тича от арката към линията… И вижда… Към станцията се приближава мотриса. Истинска композиция. Фаровете светят, сияят — скитникът е можел да ослепее, добре, че навреме си е прикрил очите с ръка. Прозорците светят в жълто, вътре има хора, и всичко това в абсолютна тишина! Нито звук! Не се чува нито бученето на двигателя, нито тракането на колелата. Напълно безшумно влакът доплавал до станцията и, без да бърза, продължил към тунела… Разбираш ли? Човекът си стоял така и му се разтуптяло сърцето. Хората през прозорците като че ли си били съвсем живи, разговаряли за нещо, но нищо не се чувало… Влакът минавал, вагон след вагон, а накрая, в последния вагон — седи дете на около седем години и го гледа. Гледа го, сочи го с пръст и се смее… И този смях се чува! Тишината е такава, че този човек чува как му тупти сърцето, и освен това — този детски смях… Мотрисата се скрива в тунела и смехът звънти все по-тихо… утихва в далечината. И отново — пустота. И абсолютна, страшна тишина.
— И в този момент се е събудил? — попита Артьом ехидно, но с надежда в гласа.
— Де да беше така! Хвърлил се назад, към изгасналия огън, събрал си партакешите набързо и тичал, без да спира, чак до „Тулска“. Изминал целия път за час. Можеш да си представиш колко страшно е било…
Артьом млъкна, поразен от разказаното. В палатката настана тишина. Най-накрая, след като се овладя и се изкашля, убеждавайки се, че гласът му няма да го подведе и да прозвучи пискливо, Артьом попита Женя колкото можеше по-равнодушно:
— И какво, вярваш ли в това?
— Просто не за пръв път чувам такива истории за Серпуховска линия — отговори приятелят му. — Само че невинаги ти ги разказвам. Та с теб дори не може да се поговори за това като хората. Веднага започваш да се подиграваш… Добре, заседяхме се ние с теб, а скоро ще се ходи на работа. Трябва да се приготвя. Там ще си довършим приказката.
Артьом се изправи неохотно, протегна се и се затътри към къщи — да си приготви нещо за хапване по време на работа. Вторият му баща още спеше, на станцията беше съвсем тихо: навярно отбоят вече бе минал и до началото на нощната смяна във фабриката оставаше съвсем малко време. Трябваше да побърза. Когато мина покрай палатката за гости, в която бе отседнал Хънтър, Артьом видя, че завесата й е дръпната, а вътре е празно. Нещо го прободе в гърдите. Най-накрая започна да осъзнава, че всичко това, за което си бяха говорили с Хънтър, не е сън, че всичко се е случило наистина, а развитието на събитията може да има най-пряко отношение към него. А и — кой знае? — дори да определи съдбата му.
Чаената фабрика се набираше при бронираната преграда на новия изход от метрото12, преди ескалатора за нагоре. Можеше да се нарече фабрика доста условно — цялата работа се извършваше ръчно. Щеше да е прекалено разточително да се хаби скъпоценна електроенергия за производство на чай.
Зад железния параван, отделящ територията на фабриката от останалата част на станцията, от едната стена до другата беше опъната метална тел, на която се сушаха изчистените гъбени шапки. Когато беше особено влажно, под тях палеха малки огньове, за да се сушат по-бързо и да не се покриват с плесен. Под телта имаше маси, на които работниците първо нарязваха, а после раздробяваха изсушените гъби. Опаковаха готовия чай в хартиени или найлонови пликчета — в зависимост какво имаше на станцията — и добавяха още някакви екстракти и прахове, които бяха тайна и се знаеха само от началника на фабриката. Такъв беше простичкият процес на производство на чай. Ако не бяха постоянните разговори по време на работа, осемчасовото нарязване и стриване на гъбените шапки сигурно щеше да е крайно досадно занимание.
На тази смяна Артьом работеше заедно с Женя и рошавия Кирил, с когото бяха дежурили заедно на заставата. При вида на Женя Кирил доста се оживи — очевидно двамата по-рано бяха говорили за нещо — и незабавно се зае да му разказва някаква история, очевидно останала недоразказана предишния път. На Артьом не му беше интересно да слуша от средата и се потопи напълно в своите мисли. Историята за Серпуховската линия, разказана неотдавна от Женя, постепенно започна да избледнява в паметта му и на повърхността отново изплува разговорът с Хънтър, за който Артьом сякаш съвсем бе забравил.
Какво да прави? Поръчението, възложено му от Хънтър, беше прекалено сериозно, за да не мисли за него. А ако замисленото от Хънтър не се получеше? Той се бе решил на абсолютно безумна постъпка — да дръзне да отиде в бърлогата на врага, в самия пъкъл. Опасността, на която се излагаше, беше огромна, и дори самият той не знаеше истинските й размери. Можеше само да се досеща за това какво го очаква след петстотния метър, там, където помръква последният отблясък от огъня на граничната застава, може би последният в света запален от човешка ръка пламък на север от ВДНХ. Всичко, което Хънтър знаеше за черните, го знаеше и всеки жител на ВДНХ, но никой не се осмеляваше да извърши такова нещо. Фактически не бе известно дори дали наистина в „Ботаническата градина“ се намира тази пролука, през която тварите от повърхността проникват в метрополитена.
Прекалено голяма беше вероятността да не успее да изпълни мисията, с която се бе нагърбил. Очевидно опасността, идваща от север, се бе оказала толкова голяма и се увеличаваше толкова бързо, че всяко забавяне беше недопустимо. Може би Ловеца знаеше нещо такова за нейната същност, което не бе разкрил нито в беседата със Сухия, нито в разговора с Артьом.
При това той би трябвало прекрасно да осъзнава степента на риска и да разбира, че може да не се справи със задачата си, иначе защо ще подготвя Артьом за такъв развой на събитията? Хънтър не приличаше на човек, който ще тръгне да се презастрахова, следователно имаше вероятност да не се върне във ВДНХ и тя дори беше доста голяма.
Но как би могъл Артьом да зареже всичко и да напусне станцията, без да каже нищо на никого? Нали самият Хънтър се боеше да предупреди още някого, опасявайки се, че мозъците на останалите може да са червясали… Как е възможно да се добере до Полиса, до легендарния Полис, сам, минавайки през всички явни и тайни опасности, чакащи пътешествениците в тъмните и пусти тунели? Артьом изведнъж съжали, че се беше поддал на суровото обаяние и хипнотизиращия поглед на Ловеца, бе му разкрил тайната си и се беше съгласил на такова опасно поръчение.
— Хей, Артьом! Артьом! Ти да не спиш там? Защо не отговаряш? — разтърси го за рамото Женя. — Слушаш ли какво казва Кирил? Утре вечерта ще пратим керван до „Рижка“. Разправят, че нашата администрация е решила да се обедини с тях, а засега им пращаме хуманитарна помощ предвид на това, че скоро ще се побратимим. А те май са намерили склад с кабел. Началството иска да го прокарва — разправят, че ще има телефон между станциите. Или поне телеграф. Кирил казва, че утре няма да се работи, може да отидеш. Искаш ли?
Артьом веднага си помисли, че съдбата сама му дава възможност да изпълни поръчението, ако се
