наложи. Той кимна безмълвно.
— Прекрасно! — зарадва се Женя. — Аз също мисля да дойда. Кириле! Ще ни запишеш, нали? В колко тръгваме утре вечерта, в девет ли?
До края на смяната Артьом така и не промълви нито дума, неспособен да се отърси от налегналите го мрачни мисли. Женя бе изоставен на досадните приказки на Кирил и явно се обиди. Артьом продължаваше с механични движения да накълцва гъбите, да ги стрива на прах, да сваля от телта нови шапки, отново да ги накълцва и пак да ги стрива, и така до безкрайност.
Пред очите си виждаше лицето на Хънтър, в момента, в който казваше, че може и да не се върне — спокойното лице на човек, свикнал да рискува живота си. А в сърцето му като мастилено петно се разливаше усещането за предстояща беда.
След смяната Артьом се върна в палатката си. Сухия вече го нямаше, очевидно бе излязъл по работа. Артьом се отпусна върху леглото си, зарови глава във възглавницата и веднага заспа, макар че възнамеряваше да обмисли положението си в тишина и спокойствие.
Сънят, болезнен и кошмарен след всичките разговори, мисли и преживявания от изминали ден, го обгърна и решително го придърпа в своите паяжини. Артьом видя себе си, седящ до огъня на станция „Сухаревска“, заедно с Женя и странстващия маг с необичайното испанско име Карлос. Карл ос ги учеше как да приготвят правилно мухоморките за консумиране и им обясняваше, че да ги поглъщат така, както е прието във ВДНХ, е чисто престъпление, защото тези мухоморки всъщност изобщо не са гъби, а нов разумен вид на Земята, който може би с течение на времето ще замени човека. Че тези гъби не са самостоятелни същества, а само частици от свързано чрез неврони единно цяло, разпръснат из целия метрополитен гигантски мицел. И че тези, които ядат мухоморките, не просто употребяват психотропни вещества, а всъщност влизат в контакт с този нов разумен живот. И ако правят всичко както трябва, могат да се сприятелят с него и тогава той ще помага на онези, които общуват с него чрез яденето на гъбите. Но после изведнъж се появи Сухия и, заканвайки му се с пръст, каза, че мухоморките изобщо не трябва да се ядат, защото при продължителна употреба мозъците червясват. А Артьом реши да провери наистина ли това е така; каза на всички, че отива да се поразходи, но мина предпазливо зад гърба на мага с испанско име и видя, че той няма тил и се вижда мозъкът му, почернял от множество червееви дупки. Дългите бели червеи, извивайки се, се впиваха в мозъчната тъкан и дълбаеха нови тунели, а магът продължаваше да говори, сякаш нищо не е станало… Тогава Артьом се уплаши и реши да избяга от него, започна да дърпа Женя за ръкава, карайки го да стане и да тръгне с него, но Женя само му махаше нетърпеливо с ръка и молеше Карлос да продължава да разказва, и Артьом виждаше как червеите от главата на мага започват да пълзят към Женя, качват се по гърба му, опитват се да влязат в ушите му…
Тогава Артьом скочи на линията и хукна да бяга с всички сили по-надалеч от станцията, но си спомни, че това е същият онзи тунел, през който не бива да преминаваш сам, а само с група, и побягна обратно към станцията, но, кой знае защо, не можеше по никакъв начин да се върне на нея.
Зад гърба му изведнъж бликна светлина и Артьом, с поразителни за един сън яснота и логичност, видя собствената си сянка на пода на тунела… Обърна се — от дълбината на тунела към него се приближаваше мотриса, дяволски стържеща и гърмяща с колелата си, оглушаваща и заслепяваща с фаровете си…
И в този момент краката му отказаха да се подчиняват, станаха безсилни, сякаш нямаше крака, а само празни панталони, натъпкани с разни парцали. И когато влакът беше само на броени метри от Артьом, видението изведнъж стремително изгуби правдоподобност, избледня и изчезна.
Смени го нещо ново, напълно различно: Артьом видя Хънтър, облечен изцяло в бяло, в стая със също така ослепително бели стени и без никакви мебели. Той стоеше, навел глава, и пронизваше с поглед пода. После вдигна глава и погледна право към Артьом. Усещането беше много странно, защото в този сън Артьом не усещаше тялото си, но сякаш наблюдаваше случващото се отстрани. Когато Артьом погледна Хънтър в очите, изведнъж го изпълни необяснимо безпокойство, очакване на нещо важно, което трябва да се случи…
Хънтър заговори с него и Артьом беше потресен от чувството на невероятна реалистичност на случващото се. Когато бе сънувал кошмари по-рано, той си даваше сметка, че просто спи, че всичко, случващо се с него, е просто плод на разтревоженото му въображение. А в това видение напълно отсъстваше увереността, че във всеки момент може да се събуди.
Опитвайки се да срещне погледа на Артьом — в него остана впечатлението, че Хънтър всъщност не го вижда и се опитва да налучка, — Ловеца изрече тежко и бавно: „Дойде моментът. Трябва да направиш онова, което ми обеща. Трябва да го направиш. Запомни: това не е сън! Това не е сън!“
Артьом отвори широко очи. И тогава в главата му отново, за последен път, с ужасяваща яснота се разнесе приглушеният и леко пресипнал глас: „Това не е сън!“
— Това не е сън — повтори Артьом. Детайлите от кошмара за червеите и влака бързо се изтриваха от паметта му, но Артьом запомни прекрасно второто видение, с всичките му подробности. Странното облекло на Ловеца, загадъчната празна стая и думите „Трябва да направиш онова, което ми обеща!“ не му излизаха от ума.
Влезе Сухия и погледна озадачено Артьом.
— Кажи, не си ли виждал Хънтър след вчерашния ни разговор? Вече наближава вечерта, а той се е запилял някъде и палатката му е празна. Да не си е тръгнал? Нищо ли не ти каза вчера за плановете си?
— Не, чичо Саш, просто ме разпита за обстановката на станцията, за нещата, които се случват тук — излъга добросъвестно Артьом.
— Страх ме е за него. Да не направи някоя глупост, че и на нас да се отрази — изрече разстроено Сухия. — Не знае с какво се е захванал… Ех! Ти какво, не си ли на работа днес?
— С Женя се записахме за днес в кервана до „Рижка“, ще им отнесем помощи и ще започнем да прокарваме телеграфен кабел оттам до тук — отговори Артьом, внезапно осъзнавайки, че вече е взел решение. При тази мисъл изведнъж нещо вътре в него се скъса, той почувства странно облекчение и едновременно с това — някаква празнота отвътре, сякаш са отстранили от гърдите му тумор, който е бил стегнал сърцето му и му е пречел да диша.
— В кервана? По-добре да си стоиш вкъщи, а не да се шляеш по тунелите. Аз би трябвало да отида, тъкмо имам работа на „Рижка“, но днес нещо не се чувствам особено добре. Може би друг път… Нали не тръгваш веднага? В девет? Значи ще можем да си кажем довиждане по-късно. Приготвяй се и до после! — и Сухия го остави сам.
Артьом се зае внимателно да реди в раницата си вещи, които можеха да му свършат работа по време на пътуването: фенерче, батерии, още батерии, гъби, пакет чай, свински салам, пълен пълнител за автомат, който някога бе отмъкнал, карта на метрото, още батерии… Не забрави и паспорта — на „Рижка“, естествено, той нямаше да му трябва, но извън нея още първия патрул на суверенна станция можеше да го върне, а дори и да го изправи до стената, в зависимост от политическото положение. И капсулата, връчена му от Хънтър. Това беше всичко.
Метна раницата си на рамо, огледа за последен път жилището си и решително излезе от палатката.
Групата, отиваща с кервана, се бе събрала на платформата, до входа на южния тунел. На коловоза вече беше разположена ръчна дрезина с натоварени на нея сандъци с месо, гъби и пакети с чай, а върху тях — някакъв сложен прибор, сглобен от местните майстори, вероятно — телеграфен апарат.
В кервана освен Женя и Кирил тръгваха още двама: доброволец и командир от администрацията, за да се договарят с тамошните власти: Всички те освен Женя вече се бяха приготвили и сега настървено играеха домино в очакване на сигнала за тръгване. До тях стояха, наредени в пирамида с дулата нагоре, дадените им за времето на похода автомати с резервни пълнители, залепени за основните със син изолирбанд.
Най-накрая се показа и Женя, който преди тръгване трябваше да нахрани сестра си и да я изпрати при съседите до връщането на родителите им от работа.
В последния момент Артьом си спомни, че така и не си беше взел довиждане със Сухия. Извини се, обеща, че ще се върне веднага, остави раницата и се затича към палатката си. Там нямаше никой и Артьом хукна към помещенията, в които някога е бил обслужващият персонал, а сега се намираше администрацията на станцията. Сухия беше там, седеше срещу Дежурния по станция, избираемия ръководител на ВДНХ, и разговаряше оживено за нещо с него. Артьом почука по касата на вратата и тихичко се изкашля.
