помощ на „Рижка“… Но проблемът е там, че никой — включително аз и Дежурният — не е готов да гарантира сто процента, че когато пристигнем там, няма да ни посрещнат с ураганен огън. Или че няма да намерим изпепелена станция без нито една жива душа. Или изведнъж няма да си изясним, че „Рижка“ е станала част от Ханза и поради това вече нямаме излаз към останалата част от метрото и никога няма да имаме. Няма точна информация… Получил си вчера вечерта сведения — край, до вечерта вече са остарели и не можеш да разчиташ на тях днес. Все едно да търсиш път през плаващи пясъци по карта отпреди сто години. Куриерите вървят толкова дълго до местоназначението, че съобщенията, които носят, често се оказват или вече ненужни, или вече неверни. Истината се изкривява. Хората никога не са се оказвали в такива условия… И е страшно да се помисли какво ще стане, когато ни свърши горивото за генераторите и няма повече електричество. Чели ли сте „Машината на времето“ на Уелс? Там имаше едни морлоци…
За Артьом това беше вече вторият подобен разговор за последните два дни и той знаеше за морлоците и Хърбърт Уелс, и нещо изобщо не му се искаше да слуша още веднъж за тях. Затова, въпреки опитите на Женя да протестира, той върна решително разговора в първоначалното му русло:
— Е, а какво знае за метрото вашето поколение?
— Ммм… Да се говори за дяволските работи в тунелите е лоша поличба… За Метро-2 и за Невидимите наблюдатели? Не, няма да говоря за тях. Но мога да ви разкажа нещо интересно за това кой къде живее. Знаете ли например, че там, където по-рано беше „Пушкинска“ — там има преход до още две станции, „Чеховска“ и „Тверска“, — сега фашистите са превзели всичко?
— Какви са тези фашисти? — попита Женя с недоумение.
— Съвсем истински фашисти. Някога отдавна, когато още живеехме там — командирът посочи с пръст нагоре, — имаше едни такива. Имаше едни с бръснати глави и други, които се наричаха РНЕ13, трети, които бяха против имиграцията, разни ПНИ14 и най-различни други — такава мода имаше по това време. Дявол знае какво означават всичките тези съкращения, сега вече никой не ги помни, сигурно и самите те не ги помнят. После като че ли изчезнаха. Нищо не се чуваше за тях. И преди известно време внезапно се появиха на „Пушкинска“. „Метрото за руснаците!“ Чували ли сте такова нещо? Или „Добро върши — метрото почисти!“ Изгониха всички, които не са руснаци, от „Пушкинска“, а после и от „Чеховска“, добраха се до „Тверска“. Накрая вече озверяха, започнаха жестоки разправи. Сега имат там Райх. Четвърти или пети… Нещо такова. Засега май не стигат по-далеч, но нашето поколение още помни историята на двайсети век. И не са само фашистите… Мутантите от Филевска линия, между другото, наистина съществуват. А черните какво ни струват! Освен това има и разни сектанти, сатанисти, комунисти… Сбирщина. Просто сбирщина.
Преминаха покрай разбити врати на изоставени служебни помещения. Не беше ясно дали са били санитарни помещения, или убежища… Всичко, което е било някога вътре — железни легла на два етажа или груба санитарна техника, — отдавна беше разграбено и сега никой не си пъхаше носа в празните тъмни стаи, разхвърляни из тунелите. Макар и да знаеха, че там май няма нищо… Но дяволът си няма работа!
Отпред започна да се забелязва леко сияние. Приближаваха се към „Алексеевска“. Станцията беше слабо населена и имаше само един патрул, на петдесетия метър — повече не можеха да си позволят. Командирът даде заповед да спрат на четирийсет метра от огъня, разпален от патрула на „Алексеевска“, и включи и изключи няколко пъти фенера в определена последователност, давайки условния сигнал. На фона на пламъка се появи черен силует — към тях идваше проверяващият. Още отдалеч той извика:
— Стойте на място! Не се приближавайте!
Артьом се запита дали наистина може да се случи така, че някой път да не ги познаят на станция, която винаги се е смятала за приятелска, и да ги посрещнат с щикове?
Без да бърза, човекът се приближи към тях. Беше облечен с протрити камуфлажни панталони и ватенка с изрисувано с блажна боя „А“ — очевидно първата буква от името на станцията. Хлътналите му бузи бяха небръснати, очите му проблясваха подозрително, а ръцете му поглаждаха нервно цевта на окачения на врата му автомат. Той се вгледа в лицата им, усмихна се, разпознавайки ги, и в знак на доверие преметна автомата на рамото си.
— Здравейте, момчета! Как сте? Към „Рижка“ ли сте? Знаем, знаем, предупредени сме. Да вървим!
Командирът се зае да разпитва нещо патрулния, но неразбираемо, и Артьом, надявайки се, че него също няма да го чуят, каза тихичко на Женя:
— Някакъв изгладнял ми се вижда. Струва ми се, че не заради добрия си живот искат да се обединят с нас.
— Е, и какво от това? — отговори приятелят му. — Ние също си имаме свои интереси. Ако нашата администрация иска да предприеме такава стъпка, значи е необходимо. Едва ли смятаме да ги храним от благотворителност.
След като премина покрай огъня на петдесетия метър, до който седеше вторият патрулен, облечен по същия начин като посрещналия ги човек, дрезината достигна до станцията. „Алексеевска“ беше слабо осветена, а населяващите я хора изглеждаха мълчаливи и унили. Впрочем те гледаха дружелюбно към гостите от ВДНХ. Отрядът се спря до средата на платформата и командирът обяви кратка почивка. Артьом и Женя останаха на дрезината, за да я пазят, а останалите бяха поканени край огъня.
— Досега не съм чувал нищо за фашистите и за Райха — каза Артьом.
— На мен са ми споменавали, че някъде в метрото има фашисти — отговори Женя. — Само че казаха, че са на „Новокузнецка“.
— Кой ти го е казвал?
— Льоха — призна си неохотно Женя.
— Той още много интересни неща ти е разказал — напомни му Артьом.
— Но нали наистина има фашисти! Е, сбъркал е човекът мястото. Но не е излъгал! — заоправдава се приятелят му.
Артьом замълча и се замисли. Почивката на „Алексеевска“ трябваше да продължи не повече от половин час: командирът имаше да говори нещо с местния началник, вероятно за бъдещото обединение. После те трябваше да продължат нататък, за да могат да стигнат до „Рижка“ до края на деня. След като пренощуват там, разрешат всички въпроси и разгледат намерения кабел, трябваше да изпратят обратно куриер с молба за по-нататъшни указания. Ако кабелът може да се приспособи за комуникация между трите станции, щяха да го прекарат и да осъществят телефонна връзка. Ако се окажеше негоден, щеше да се наложи да се върнат веднага в станцията.
Така че Артьом имаше на разположение не повече от два дни. За това време трябваше да измисли предлог, чрез който да премине през външните кордони на „Рижка“, още по-придирчиви и подозрителни от външните кордони на ВДНХ. Недоверчивостта им беше напълно обяснима: там, на юг, започваше голямото метро и южният кордон на „Рижка“ бе подложен на много по-чести нападения. Макар и опасностите, заплашващи населението на „Рижка“, да не бяха толкова тайнствени и страшни като заплахата, надвиснала над ВДНХ, те се отличаваха с невероятно разнообразие. Бойците, отбраняващи южните подходи към „Рижка“, никога не знаеха какво точно да очакват и затова им се налагаше да бъдат готови на всичко.
От „Рижка“ до „Проспект на мира“ водеха два тунела. По някакви причини не беше възможно да се затрупа единият от тях и на жителите на „Рижка“ им се налагаше да отбраняват и двата. За целта отиваха прекалено много сили, затова за тях беше жизненоважно да обезопасят поне северната посока. Обединявайки се с „Алексеевска“ и преди всичко с ВДНХ, те прехвърляха бремето на защитата на северното направление на раменете на съседите си и осигуряваха спокойствие в тунелите между станциите, а значи и възможността тези тунели да бъдат използвани за стопански цели. А във ВДНХ виждаха удобна възможност да разширят по този начин своето влияние, своята територия и могъщество.
Във връзка с бъдещото обединение външните застави на „Рижка“ проявяваха повишена бдителност: трябваше да докажат на бъдещите си съюзници, че може да им се има доверие по въпроса за отбраната на южните граници. Така че преминаването през кордоните както в едната, така и в другата посока не беше никак лесна задача. И Артьом трябваше да реши тази задача за един, максимум за два дни.
Обаче въпреки своята сложност тази задача съвсем не изглеждаше неразрешима. Въпросът беше какво да прави след това. Дори ако му се удадеше да премине през южните застави, след това трябваше да намери относително безопасен път до Полиса. Тъй като му се налагаше да взема решение спешно, на Артьом не му бе останало никакво време да обмисля пътя си до Полиса, докато беше във ВДНХ. Вкъщи би могъл да разпита за опасностите познатите му пътуващи търговци, без да предизвика ничие подозрение.
