— Здравейте, Александър Николаевич. Може ли да поговоря с чичо Саша за секунда?
— Разбира се, Артьом, влизай. Искаш ли чай? — отвърна равнодушно Дежурният.
— Е, какво, тръгвате ли вече? Кога ще се върнете? — попита Сухия, отмествайки стола си назад от масата.
— Не знам точно… — промърмори Артьом. — Както се получи…
Той разбираше, че може и да не види втория си баща никога повече, и не искаше да лъже единствения човек, който наистина го обичаше, че ще се върне утре-вдругиден и всичко ще бъде наред.
Артьом изведнъж почувства как му люти на очите и за свой срам установи, че са се навлажнили. Пристъпи напред и прегърна здраво втория си баща.
— Е, какво, Артьомка, какво… Сигурно още утре ще се върнете… Нали? — каза учудено и успокояващо Сухия.
— Утре вечерта, ако всичко мине по план — потвърди Александър Николаевич.
— Бъди здрав, чичо Саш! Късмет! — изговори пресипнало Артьом, стисна ръката на Сухия и бързо излезе, притеснен от слабостта си.
Сухия гледаше смаяно след него.
— Какво се е размекнало това момче? Като че ли отива за първи път в „Рижка“…
— Нищо, Саша, нищо, ще дойде ден, в който момчето ти ще възмъжее. Тогава ще тъгуваш за деня, в който се е прощавал с теб със сълзи на очи, отивайки на поход през две станции! Та какво разправяше? Какво мислят на „Алексеевска“ за патрулирането из тунелите? Това би било много удобно за нас…
Когато Артьом се върна при групата, командирът на отряда даде на всеки автомат срещу подпис и каза:
— Е, мъжаги? Ще поседнем ли преди пътуването? — и пръв седна върху полираната за дългите години на използване пейка. Останалите последваха безмълвно примера му. — Е, Бог да е с нас! — Командирът стана, скочи тежко върху линията и зае мястото си начело на отряда.
Артьом и Женя, като най-млади, се качиха на дрезината, подготвяйки се за нелеката работа. Кирил и вторият доброволец заеха места най-отзад на отряда.
— Да тръгваме! — изрече командирът.
Артьом и Женя хванаха ръчките, Кирил побутна леко дрезината отзад, тя изскърца, помръдна се от мястото си и потегли бавно напред.
Двамата последни в отряда тръгнаха след нея и групата се скри в гърлото на южния тунел.
Глава 4
Гласът на тунелите
Неуверената светлина на фенера в ръцете на командира бродеше във формата на бледожълто петно по стените на тунела, облизваше влажния под и изчезваше безследно, когато фенерът се насочеше към далечината. Отпред беше дълбок мрак, жадно поглъщащ слабите лъчи на джобните фенерчета още на разстояние десет крачки. Дрезината поскърцваше натрапчиво и жално, поклащайки се в нищото, тишината се разкъсваше от тежкото дишане и равномерните стъпки на подкованите ботуши на крачещите по бетона хора.
Всички южни кордони вече бяха останали назад, отблясъците от огньовете им отдавна бяха помръкнали зад гърбовете на пътниците — те бяха напуснали територията на ВДНХ. И макар участъкът между ВДНХ и „Рижка“ да се смяташе в последно време за практически безопасен заради добрите отношения със съседите и доста оживеното движение между двете станции, уставът изискваше да останат нащрек.
Опасността далеч не винаги идваше от север или от юг — двете възможни посоки в тунела. Тя можеше да се таи отгоре, във вентилационните шахти, отляво или отдясно, в многобройните разклонения, зад затворените врати на бившите служебни помещения или тайните изходи. Тя дебнеше отдолу, в загадъчните люкове, останали от строителите на метрото, забравени и изоставени от ремонтните бригади, където, на дълбочини, притискащи с менгеме от ирационален ужас съзнанията дори на най-отчаяните смелчаги, нещо страшно бе започнало да се заражда още когато метрото е било просто средство за придвижване…
Ето защо лъчът на командирския фенер блуждаеше неспокойно по стените, а пръстите на вървящите отзад непрекъснато поглаждаха предпазителите на автоматите, готови всеки момент да ги фиксират на автоматичен режим на стрелба и да легнат върху спусъците. Ето защо и пътниците бяха толкова немногословни: бърборенето те кара да се отпуснеш и ти пречи да се вслушваш в дишането на тунелите.
Артьом, започващ вече да се уморява, продължаваше да работи и да работи; ръчката, отишла надолу, отново се връщаше на старото си място, механизмът скърцаше монотонно, отново и отново се превъртаха колелата. Той безуспешно се вглеждаше напред, а в такт с потропването на колелата, също толкова тежко и истерично, в главата му се въртеше фразата, чута предишния ден от Хънтър, думите му, че властта на мрака е най-разпространената форма на управление в московския метрополитен.
Опитваше се да мисли как точно да се добере до Полиса, пробваше да гради планове, но бавно разливащата се по мускулите му пареща болка и умората, надигаща се от полусвитите крака през кръста и обливаща ръцете му, прогонваше от главата му всякакви по-сложни мисли.
Горещата солена пот първо изби бавно на малки капки по челото му, но после капките нараснаха и натежаха, потекоха обилно по лицето му, заливайки очите му, и нямаше възможност да се избърше, защото от другата страна на механизма стоеше Женя и да пусне ръчката би означавало да остави цялата работа на него. Кръвта туптеше в ушите му все по-силно и Артьом си спомни, че когато беше малък, обичаше да заема някаква по-неудобна поза, за да чуе как кръвта тупти в ушите му, защото този звук му напомняше маршовата стъпка на войници по време на парад… И като затвореше очи, можеше да си представи, че е приемащият този парад маршал и верните дивизии, набивайки крак, минават покрай него, а всеки краен в редицата се равнява по него… Както е нарисувано в книгите за армията.
Най-накрая командирът, без да се обръща, каза:
— Добре, момчета, слизайте, смяна на местата. Минахме половината път.
Артьом се спогледа с Женя, скочи на земята и двамата, без да се уговарят, седнаха на релсите, макар че трябваше да заемат места пред и след дрезината.
Командирът ги погледна внимателно и промърмори със съчувствие:
— Сополанковци…
— Сополанковци — призна си с готовност Женя.
— Ставайте, ставайте, няма какво да се заседавате. Тунелът ни зове. Ще ви разкажа една хубава приказка.
— Ние също можем да ви разкажем много неща! — заяви уверено Женя, не желаейки да се изправя.
— Вашите ги знам всичките. За черните, за мутантите… За тези ваши гъби, разбира се. Но има и някои, за които нищо не сте чували. Това може и да не са никакви приказки, само че никой не може да провери… Тоест имало е такива, които са опитвали да проверят, но те със сигурност не могат да ни кажат какво са установили.
На Артьом това встъпление му се стори достатъчно, за да му дойде нов прилив на сила. Сега за него имаше значение всяка информация за онова, което започва след станцията „Проспект на мира“. Той побърза да стане от релсите и, прехвърляйки автомата си от гърба на гърдите, зае мястото си зад дрезината.
Лек тласък за засилване — и колелата отново запяха скръбната си песен. Отрядът тръгна напред. Командирът се вглеждаше напрегнато в тъмнината пред тях, затова не всичко се чуваше добре.
— Интересно, какво ли знае изобщо вашето поколение за метрото? — говореше командирът. — Разказвате си всякакви измишльотини един на друг. Кой наистина ходил някъде, кой сам всичко си измислил. Един лъже друг с разказ, прошепнат му от трети, който, на свой ред, е поукрасил история, чута на чаша чай от четвърти, и я е представил за свои собствени преживявания… Ето кой е основният проблем в метрото: няма сигурни средства за комуникация. Няма възможност да се добереш бързо от единия до другия му край: тук не може да се мине, там е преградено, на трето място стават някакви безумия и обстановката с всеки изминал ден се променя… Мислите ли, че целият този метрополитен е много голям? На влак може да се мине открай докрай само за час. А сега хората ходят със седмици и най-често не достигат до края. И никога не знаеш какво всъщност те очаква зад следващия завой. Ето, ние сме тръгнали да караме хуманитарна
