— Когато живеех в клана Облите скали, правех дръжки за копия. За дръжка на копие трябва да избереш най-хубавото парче дърво. Първо обелваш кората и виждаш структурата му, за да разбереш дали Духът на дървото ще ти свърши работа. След това го нагорещяваш на огъня, поднасяш го на пара и по този начин го изправяш, ако е изкривено някъде. Когато направиш това, заглаждаш повърхността му със специален камък. Влагаш в него частица от душата си и го нагряваш още веднъж на огъня, за да стане по- силен Духът на дървото. След това правиш довършителна резба.
— Има ли връзка това с нашия случай?
Той кимна отнесено.
— Бяла пепел, ти дръжка на копие ли си?
— Аз съм жена — изгледа го тя сърдито.
— Знам това много добре. Имах предвид преносния смисъл, когато става дума за Силата.
Тя се взря в очите му.
— Какво искаш да кажеш?
— Че Силата изработва своите сечива. — Той я притегли по-близо, чувствайки се по-уверен от допира на тялото и. — Помисли за всичко, което ти се е случило досега. Пелинов дух те открадна от лагера Трите устия и те научи на обичаите на Слънчевите хора. Каза ми, че го е направил, за да изпълни обещание, дадено пред Силата. Може би тогава тя е избрала суровото дърво. Може би посвещаването ти в обичаите на Слънчевите хора е било обелването на кората и изправянето на дървото. Всичко, което се е случило оттам нататък, е представлявало процесът на нагряване на огъня… на заздравяването на дървото. — Той я погледна. — Ти си най-силната жена, която познавам. Били са те, изнасилили са те, силата ти е била изпитвана безброй пъти… и ти си издържала на всички изпитания.
Тя зарея поглед над долината; вятърът си играеше с дългата и черна коса. В изражението на лицето и се четеше умора и опустошение.
— Значи всичко това е ставало заради мен.
— И сега Силата има своята дръжка за копие. — Той вдигна вежди. — Остава само довършителната резба.
— Но майсторът е мъртъв. — Тя кимна с глава към гроба.
— Може би.
Жената вдигна въпросително вежда.
Той вдигна крака си върху камъка и продължи мислите си:
— Дръжката е само част от цялото. Може би Пеещите камъни е поставил перата на дръжката. Остават още каменното острие и връзките му.
— Но какво ще правим сега? Накъде да тръгнем?
Той вдъхна топлия въздух, изпълвайки ноздрите си с мириса на храстите и сгорещената земя.
— Мисля, че най-добре ще бъде да останем тук. Имаме заслона на Пеещите камъни. В складовите ями има достатъчно храна. Звездното колело се намира на върха на хълма.
— Ами всички онези хора там долу? Може би ще успеем…
— Какво? Да слезем в долината и да умрем заедно с тях, както каза Пеещите камъни? Ако всичко, което ни се случва, има определена цел, ще разберем кога трябва да слезем. Силата ще ни извести. Ще се появи Черният вълк или пък Талисманът ще ни изпрати Съновидение. Все още не сме готови. Може би междувременно ти ще откриеш пътя към Силата.
— Все още можем да си тръгнем. Да се движим през нощта, както направихме при бягството си от Строшените камъни. Да отидем на юг и да заживеем, както си мечтаехме.
Душата му се изпълни с тъга.
— Бихме ли могли?
Тя се поколеба за миг, стиснала устни; около уморените и очи се бяха образували бръчици.
— Не, изглежда няма да можем. Сезоните ще идват и ще си отиват, но ние никога няма да можем да си го простим, нали?
Той хвърли последен поглед към гроба на Пеещите камъни и се изправи. Посягайки към вързопа си, се насили да и вдъхне доверие с усмивката си.
— Ела. Да идем и да видим дали ще можем да се научим да Сънуваме заедно.
Уверената и усмивка не можеше да скрие факта, че сърцето и се късаше.
Горчив храст натисна закалената си на огън пръчка за копане с цялата си тежест и я заби в земята. Копаеше в началото на поредица от вълнисти дюни, където песъчливата почва задържаше вода дори и в края на лятото. Тя натисна, изравяйки пръстта с пукане на корени, сграбчи граховото растение и го изскубна. След това отупа корените му по пръчката за копаене, за да ги очисти от пръстта. Щом сложи узрялото растение във вързопа си, мина към следващото.
Неравни възвишения закриваха южния хоризонт и се простираха на запад от склоновете на Зелената планина. Покритите им с чакъл била се спускаха изведнъж към осеяната с дюни долина на Червената глина. Безбрежната синева на следобедното небе бе кристално ясна. Из високите до коляно храсти пърхаха скорци, които я наблюдаваха любопитно.
Този сезон реколтата от грахови растения бе добра. С всяко следващо растение тя отправяше благодарствена молитва към Духа, който пазеше тези поля. Граховите растения бяха любимото ястие на племето и. Ларкспър съвсем точно бе посочила времето за бране. Семената бяха готови да окапят, а от тях можеше да се свари чудесен чай. От останалата част, включително и от корените, ставаше великолепно ястие.
Тя пусна растението във вързопа си и се огледа. Тук-там между дюните се трудеха и други членове на клана, прибирайки богатата реколта от растения. Бяха се разположили на лагер малко по на изток на една земна тераса, надвесена над малко изворче. Лагерът Облите скали се намираше на един ден път оттам. Ларкспър бе останала там да наглежда децата с помощта на Корен.
Горчив храст отправи поглед към полегатите склонове, издигащи се на северния хоризонт, които завършваха със стръмната Сива стена. Раззеленена върбова горичка скриваше от погледа реката Студена вода.
Тя изскубна още едно растение от почвата и го сложи върху другите във вързопа, натискайки ги за да се слегнат. Миризмата на листата им изпълни ноздрите и. Време беше да отнесе издутия си вързоп в лагера. Преметна го през рамо и тръгна.
Горчив храст се опитваше да проумее всичко, което я бе сполетяло, докато вървеше през високите до коляно пелинови храсти. Нямаше ги предишните оживени разговори. С убийството на Черната ръка кланът сякаш бе изгубил жизненото си пламъче. В дните след разигралата се на Сборището трагедия тя се бе примирила с мисълта, че ще трябва да прекара остатъка от живота си сама. Кой мъж би взел за съпруга жена, свързана с убийство, дори и да знаеше, че един ден тя ще наследи целия лагер?
Чакълестата почва постепенно бе заменена от влажна пръст, която омекотяваше стъпките и. Птиците чуруликаха в съзвучие с мислите на Горчив храст. Ремъкът на вързопа и се впиваше в челото и. Толкова много мъка за всички. Единствено Корен не изглеждаше потресен от ужаса, който ги бе сполетял. Дори вечното предизвикателство в погледа на Ларкспър бе угаснало.
Нещо се бе променило.
Лагерът им бе разположен в една падина, образувала се от ерозията на терасата. Изворчето бълбукаше в задната част на падината и течеше през тучните треви, вливайки се в Студената вода малко по-на север. Тя слезе по полегатия склон, влезе в лагера и свали товара си.
Горчив храст се протегна, за да разкърши схванатия си гръб и се приближи до изгасващия огън, за да го разрови. Около огнището в полукръг бяха издигнати заслони от кожи. Мина между заслоните на Борова шишарка и Хубава жена и коленичи до изворчето. Котешка опашка бе изкопал дупка в яркозеления мъх, за да се събира водата в нея.
Тя пи от студената вода и седна в гъстата трева да си почине. Дори и да пиеше, докато се пръснеше, нямаше да може да запълни болезнената празнина в душата си. Черната ръка поне беше пламенен любовник. Беше и се усмихвал, беше я прегръщал — не можеше да замени напълно Топъл огън, но поне не
