може да направи първата крачка, без да залитне и да падне.
Бяла пепел мачкаше подгъва на ризата си от лосова кожа. „Кой знае дали и ти можеш да ходиш, старче.“
Пеещите камъни присви очи, сякаш бе прочел мислите и.
— Върховното цяло е навсякъде около нас. — Той посочи скалата над главите им, пода и стените. — И въпреки това ти оставаш сляпа за него. Опитваш се да преодолееш илюзията, която си изграждала цял живот. И сега съзнанието ти казва, че това не може да бъде направено. Докато се вслушваш в този вътрешен глас, ще продължаваш да се проваляш.
Тя прехапа устна и каза:
— Трябва да се осланям само на думите ти… и на това, че те видях да седиш сред стадо лосове. Но последното може да има някакво просто обяснение. Може би вятърът е духал срещу теб и те не са те подушили. Или си ги нахранил с нещо.
Тиха вода ги наблюдаваше предпазливо и подръпваше нервно с пръсти завивката си.
Бръчките по лицето на Пеещите камъни се пренаредиха в замислено изражение.
— Ако видиш, че илюзията може да се преодолее, това би ли ти помогнало? В ума ти са посети семената на съмнението. Ще продължаваш ли да ги подхранваш с илюзията, докато покълнат и поникнат?
— Да види илюзията преодоляна? — попита Тиха вода със скептично изражение на лицето.
Пеещите камъни обърна очи към Тиха вода, а след това погледна благо Бяла пепел.
— Чувствам душевната ти борба. Ако те тласка отчаянието, никога няма да усетиш Върховното цяло, никога няма да можеш да Сънуваш. Отчаянието е илюзия. Не му обръщай внимание.
Тя стисна юмруци толкова силно, че ноктите и се впиха в дланите.
— Да не му обръщам внимание? Когато Храбър мъж с извратеното си разбиране за Силата върши своите злодеяния? Ти видя в Съня си какво бъдеще ще създаде той. Тиха вода също ти описа своите видения. Как можем да не обръщаме внимание на факта, че Храбър мъж ще отдели народите от Върховното цяло? Ако Сънят му се сбъдне, всички ги очаква ужасен живот!
— Трябва да се освободиш от мисълта за това. — Пеещите камъни дори не трепна. — Това е единственият начин. Но в тази посока се намира капанът, в който аз паднах. Ти трябва да направиш онова, което аз не успях. Трябва да се докоснеш да Върховното цяло, но в същото време да устоиш на примамливото му притегляне. Иначе ще станеш като Пеещите камъни — пеперуда, привлечена от трепкащата светлина на огъня, неспособна да устои на игривите пламъци.
Гневът и пламна отново.
— Очакваш от мен, която дори не може да се докосне до Върховното цяло, да направи онова, което ти не си успял? — Вдигна ръце, плесна коленете си и се загледа в покритата със сажди скала над главата и. Огънят изпращя и от него изхвръкна рояк искри, който угасна постепенно.
Пеещите камъни кимна.
— Ако ти покажа, че това е възможно, ще пречистиш ли душата си от гнева и тревогите, които я изпълват сега? Ще ми се довериш ли?
— Да ми покажеш? — запита тя недоверчиво.
Старецът затвори очи и започна да припява, съсредоточавайки се, както учеше Бяла пепел да прави. Той седеше пред огъня с изправен гръб, с отпуснато лице, за което сякаш времето не съществуваше. Нежната мелодия на песента изпълни заслона и събуди свраката. Птицата се озърна и започна нервно да крачи напред-назад върху пръчката, която и служеше за стойка, но после се успокои, сякаш бе запленена от протяжната песен.
Напевът на стареца ту се засилваше, ту отслабваше, като огъня в огнището. Кожата на Бяла пепел настръхна и тя хвърли неспокоен поглед на Тиха вода, който гледаше с широко отворени очи. Заслонът сякаш поде песента, увеличавайки силата на звука, докато стените му завибрираха.
Силата във въздуха нарастваше и Бяла пепел постепенно забрави гнева и разочарованието си. Започна да се полюшва в ритъма на песента. Въздухът пращеше от Силата на Вълчия Талисман. Тя се носеше като виещ се дим през наелектризираната атмосфера. Бяла пепел почувства как Пеещите камъни призовава Силата на Вълчия Талисман. Тя потрепери, когато могъщата енергия обгърна стареца.
Пеещите камъни отвори очи; погледът му бе празен, сякаш душата му бе напуснала тялото. Напевът му затихна до шепот, но тоновете му продължаваха да се носят наоколо.
Унесен, старецът протегна ръце към пламъците. Той се наведе напред с леко олюляване и бръкна в огъня. Вдигнал лице към скалния таван, той извади шепа живи въглени от огнището и започна да им пее. Поднесе ги към устните си, целуна ги и ги сложи в устата си. След известно време ги извади и разтри с тях голите си ръце и хлътналите си гърди.
Бяла пепел гледаше невярващо, изпълнена със страхопочитание. Никакви мехури не се появиха по кожата на стареца. По устните му нямаше ранички. Кожата му изобщо не реагира на докосването на живите въглени.
Пеещите камъни продължаваше да припява, връщайки въглените в огъня. Пламъците запращяха и осветиха заслона с по-ярка светлина.
Старецът извърна бавно глава и погледна Бяла пепел с невиждащите си очи.
— Но ти не се изгори! — ахна Тиха вода.
— Огънят е само илюзия — прошепна Бяла пепел. — Сега той се е слял с Върховното цяло.
— Да. — Гласът на Пеещите камъни бе странно дълбок. — Плътта е само илюзия. Съществува само Върховното цяло. — Продължи да я пронизва с празния си поглед и взе едно костено шило от наредените до него неща. Излъсканата му повърхност блестеше на светлината на огъня. Пеещите камъни го прокара по съсухрената си ръка. По лицето му нямаше и следа от болка, когато кожата настръхна под наточеното острие и се изопна, след което острият връх я проби.
От гърлото на Тиха вода излезе дрезгав, задавен звук.
Старият Съногадател стисна върха на дългото костено шило, излязъл от другата страна на ръката му, и го изтегли. По плътта му не личеше никаква рана, а би трябвало кожата му и заостреното шило да са изцапани с кръв.
— Но как го правиш? — ахна Тиха вода.
— Костта е илюзия — прошепна Пеещите камъни. — Само Върховното цяло е истинско.
Силата пулсираше, изпълнила целия заслон. Внезапно тя раздра въздуха, както ураганът разцепва ствола на дървото. Бяла пепел затисна ушите си с длани от ужасния звук. Опита се отчаяно да изтласка присъствието на Вълчия Талисман от душата си — да запази съшността на разума си.
Изведнъж всичко утихна.
Пеещите камъни проговори с глас, който сякаш излизаше от хиляди гърла.
— Не ни отблъсквай, Майко на народите. Чрез нас можеш да се докоснеш до Върховното цяло. Единствено твоята Сила може да спаси Първия човек. Единствено смелостта ти може да измени Спиралата. Силата, която е вътре в теб, ще бъде мостът между племената. Ние познаваме хората добре. Живеем във вашия свят и Танцуваме по Спиралата. Сънуваме Върховното цяло. Пеем с Вълчия съногадател. Както сме Танцували с Огнения танцьор, така ще сътворим в Съня новото бъдеще заедно с теб.
— Кой… кои сте вие? — прошепна Бяла пепел.
— Ще успееш ли, Майко на народите? Ще имаш ли сили да се захванеш с това, което дори Вълчият съногадател не се осмели да предприеме? Твоят Дух бе най-силният, който можахме да открием. Ти си надеждата на Спиралата. Всички се уповаваме на теб. Ти си избраната. Нямаме време да търсим друга.
— Кои сте вие? — попита тя отново, вдигайки ръце пред себе си, сякаш искаше да отблъсне Силата.
— Ние сме всичко, което съществува… и същевременно не съществува. Ние сме Върховното цяло и многото цялости. Сънувай, Майко на народите. Часът наближава. Силата е с нас. Ти си нашата надежда. Ще ти покажем пътя към Върховното цяло.
— Но аз…
Пеещите камъни се свлече върху завивките си и простена тихо. Бяла пепел почувства как Силата на Вълчия Талисман се разтваря в нищото. Свраката изграчи ужасено, изхвръкна през една дупка в тавана и изчезна в тъмнината на нощта.
