пот на яркото слънце. Мъничките капчици нейна и негова пот искряха от светлината. Той се наслаждаваше на съвършеното и тяло. Беше се отпуснала след страстното любене. Той протегна ръка и прокара пръст по извивката на хълбока и, направи кръг около влажния и пъп и продължи нагоре, обхващайки с длан заоблената и гръд. Душата му се изпълни с дълбоко удовлетворение.
— Бихме могли да престанем. — Мисълта обаче му причини болка.
Тя отвърна на питащия му поглед. За момент той сякаш се изгуби в кафявата мекота на очите и. Слънцето подчертаваше изящната линия на скулите и.
— Не искам.
Облекчение заля задоволеното му тяло.
— Чувал съм, че Съногадателите не бива да се любят. И не само от Пеещите камъни.
— Не ме интересува — отвърна тя. — Прекалено много те обичам. Мигове като тези удовлетворяват скритата нужда в душата ми. — Тя потърка челото си с ръка. — Знам, че ще трябва да се разделя с такава голяма част от себе си, че не искам да се разделя и с теб. Ако не мога да се любя и да Сънувам, ще се откажа от Сънищата.
— Силата има своя цена — напомни и той.
— Аз пък имам своята.
За момент те лежаха мълчаливо; после тя продължи:
— Дори и ако трябва да бъда мост между световете, няма да се откажа от теб. Силата не би те изпратила при мен, ако искаше да направя такава жертва. Може би всичко това е част от нея.
— Може би — съгласи се той, — но Силата захвърля сечивата си, след като и свършат работа. Може да захвърли и мен.
— Не може.
— Така ли? — Той я изгледа с кисела усмивка. — Да не би да знаеш нещо за Силата, което аз не знам?
— Сега ти си Пазителят на Вълчия Талисман. Освен това… аз
Той хвърли поглед през рамо към вързопа, в който бе увил Вълчия Талисман. Вече не се разделяше с него.
— Да, сега аз съм Пазителят. — Той изсумтя тихо и поклати глава.
— Какво?
Тиха вода се почеса зад ухото.
— Мислех си колко съм се променил. Лош стомах вече го няма. Не съм човекът, който живееше в лагера Облите скали. Станал съм различен. Вълчият Талисман… променя личността. Сега аз съм това, което представлява той и той е част от мен.
— Знам. — Тя напрегна ръце и мускулите и заиграха под гладката кафеникава кожа. — Чувствам присъствието на Вълчия Талисман… той непрекъснато ме притегля.
— Когато е близо до мен, той запълва една отдавнашна празнина в душата ми. Празнина, за която изобщо не съм подозирал, че съществува. Разбираш ли?
Тя стисна ръката му, обхванала гръдта и.
— Любовта ми към теб действа по същия начин. Никога не съм предполагала, че любовта може така да обогати човек. Преди си мислех, че любовта е празна черупка… която охлювът е напуснал. Отвън изглежда пълна, но когато я строшиш, вътре няма нищо.
— Тогава може би двамата с теб трябва да се научим да Сънуваме заедно.
Тя пое дълбоко дъх и зарея поглед в небето.
— Не знам, Тиха вода. На Пеещите камъни са му трябвали години, за да се научи да Сънува. Вълчият Талисман е променил и него. Ако виденията му казват истината, няма да имам време да открия пътя към Върховното цяло.
После добави:
— Чувствам Върховното цяло дори и сега. То докосва крайчеца на душата ми нежно, както перцето гали кожата. Пеещите камъни ме научи как да прочиствам съзнанието си, да не чувам и да не виждам нищо. Постепенно откривам своята същност, уча се как да се изплъзвам от илюзията. Но всичко това постигам малко по малко. Чувствам се като бебе, което се учи как да стане човешко същество. Има толкова много неща. Трябва да се науча да говоря, да ходя и как да се държа. Трябва отново да се изправя срещу Храбър мъж. Но той е воин, а аз съм само едно малко дете.
— Силата няма да ни изостави. — Той преглътна, надявайки се с цялата си душа, че това е вярно. — Просто трябва да бъдем по-усърдни в усилията си.
— Знам. Ще бъда. Но понякога съм почти сигурна, че ще се проваля. И ако това стане, нищо от онова, което ме сполетя досега, няма да може да се сравни с това, което ще ми предстои. Храбър мъж ще… Тя извърна глава настрани.
Стомахът на Тиха вода се сви.
— Най-лошото е, че непрекъснато Сънувам какво ще стане, ако не го спрем. Снощи летях над десетки и десетки хора. Бяха повече от тревата в полето. Всички вдигаха очи към мен и в тях се четеше болка. Душите им ридаеха и те вдигаха ръце към мен, сякаш аз можех да ги спася.
Душата на Сива игла бе повяхнала. Докато вървеше, непрекъснато виждаше ужаса в очите на Малък крак. Напрегнатото изражение на съпруга и се отразяваше и по лицата на останалите. Ужасът бе надвиснал над клана Лоша вода като рояк кръвожадни комари. В лицето на Малък крак кланът имаше родствена връзка с лагера Трите устия. Никой не можеше да каже кой точно бе убил Черната ръка, но змийската глава на подозрението сочеше към клана Трите устия. Ако той прикриваше онова изчадие — убиеца, Малкият крак също щеше да бъде засегнат от проклятието.
Сива игла потрепери при тази мисъл и насочи вниманието си към мъжете, които вървяха на няколко хвърлея копие пред главната група на клана. Те се движеха забързано, с наведени рамене и глави. Костен пръстен, водачката на клана, вървеше заобиколена от семейството си; членовете му разговаряха с приглушени гласове. Злото витаеше наоколо. Присъствието му се усещаше в полъха на вятъра, шумолящ из съхнещите треви.
През сенчестите сиви стволове на чворестите тополи, растящи покрай реката на Духовете, Сива игла виждаше, че Малкият крак върви настрани от останалите. По стойката му се познаваше, че вината го човърка като кос, търсещ кърлежи по гърба на бизон.
— Вината не е негова — каза Сива игла на Ябълката, поглеждайки на изток, където мътножълтите пясъчникови скали се открояваха на фона на небето. Из долината духаше горещ вятър, обирайки непоносимата слънчева жега, преди тя да обхване сенчестото корито на реката.
— Знам. Нали бях там. — Ябълката присви тънките си устни под дългия си тънък нос. — Петте скали от клана Топъл вятър е бил при огъня на клана Трите устия, когато е станало убийството. Каза ми, че всички мъже на клана са били там. Детелината също е била там — кудкудякала ядосано за това, как Ларкспър е унижила нея и клана и. Петте скали каза, че никой от тях не изглеждал сякаш… нали разбираш, сякаш се кани да извърши такова ужасно нещо като убийството. Онзи, който е намислил да го прави — особено по време на Сборище, би трябвало да е нервен, да се озърта непрекъснато, за да види дали някой няма да го забележи.
— Значи всички са били там?
— Всички освен няколко жени, които били на гости при другите кланове. Петте скали каза, че Кошничка била толкова нещастна, че отишла да се усамоти някъде. След като изгуби бебето си, тя се промени напълно.
— Кошничка е сестра на Малкия крак. Преди бяха много близки — непрекъснато си пращаха подаръци един на друг. Той ми каза, че сега се е превърнала в уплашена нещастница. Направо не можел да я познае. — Сива игла махна безпомощно: — Все някой трябва да е чул нещо!
— Че кой да чуе? — запита я Ябълката. — Висок мъж разказваше такава интересна история. Черна ръка бе убит на цял хвърлей копие от лагера.
